Баян нерешително спря. И пеперудата сякаш дойде на себе си, неочаквано литна. Летеше като замаяна, на резки зигзаги, сякаш всяка секунда взимаше някакво ново решение. Ина я гледаше все така зашеметена, без да помръдне от мястото си.
— Вие нямате ли пеперуди? — запита Баян учудено.
— Не, Баян… Отдавна нямаме… Може би от векове…
— Как така!
— Ами не знам… Просто изчезнаха — за по-малко от две десетилетия… Учените дори не разбраха на какво се дължи това… Навярно сме ги изтровили с нещо… Все още са ни останали някакви насекоми — мравки, бръмбари, но пеперудите изчезнаха…
— Ами защо не си вземете от нас…
— О, не — това е невъзможно… От вас не можем да вземем никакви вещи… Нищо, което сме загубили, вече не можем да вземем от вас… Даже и пеперудите…
Тя говореше тихичко и толкова скръбно, сякаш не бяха измрели пеперудите, а всичките й роднини. Баян отново се почеса. Ами това странно момиче дали наистина беше с ума си. Как могат да изчезнат пеперудите, та те са безчет. Докато стигнат до реката, видяха толкова много пеперуди, че накрая дори и девойката престана да спира пред всяка една от тях.
— Колко е чудно, когато цветята летят! — възкликна тя най-сетне. — Знаех го, разбира се, но не очаквах, че е толкова красиво…
Бяха стигнали реката, тя спря и отново се загледа с унесен поглед в нея.
— И река ли нямате? — запита той шеговито.
— Не, реки имаме…
— А риба?
— И риба… Макар че не я ловим…
— Защо не я ловите?
— За какво ни е?… Толкова е красиво да се гледа, когато рибата бяга в плитчините…
Баян се замисли.
— Ина, ти само за красиви неща говориш… Може би защото ти самата си… — той се запъна — защото самата си толкова красива.
Ина се засмя и като че ли изведнъж дойде на себе си. Погледът й отново стана шеговит и разумен.
— Не знаех, че комплиментите имат толкова стара дата.
Той не я разбираше, но мълчеше. Тя все тъй гледаше към кипящата от искри водна повърхност.
— Има ли мост?
— Няма мост, Ина… И за какво ни е… Водата е съвсем плитка…
— Ще я прегазим ли?
Тя погледна със съжаление своите красиви обувки. Не, съвсем не бяха за газене на планински потоци.
— Аз ще те пренеса! — предложи той зарадвано.
— Добре — съгласи се тя и изведнъж се уплаши. — Не, страх ме е…
— От мен?… Защо?
— Не знам — сви рамене момичето.
Той се понамръщи за миг, после изведнъж я грабна в ръцете си. Лицето на девойката замръзна от изненада — много странно, много неприятно бе това чувство, сякаш изведнъж се бе озовала в лапите на див звяр. Искаше й се да извика, да се дръпне, да се изплъзне незабавно от яките му ръце. Но това чувство трая само мигове. Тя бързо се успокои, като че ли се засрами малко от себе си. Тоя млад славянин изглеждаше по-чист от водата, която газеха, по-чист от момче. Нищо, че така остро лъхаше на човек и на кожи. Не биваше с нищо да го предизвиква и огорчава.
— Ти си по-лека от перце! — каза той смаяно. — Как можеш да бъдеш толкова лека… От въздух ли си направена.
— Не, от глупости — отвърна тя. — От всякакви и най-ужасни глупости. Само те са толкова леки…
2
Хижата беше изградена от неодялан, грубичък дърворед и покрита с неовършана слама — съвсем простичка хижа, но Ина я гледаше като омаяна. Тя стоя пред нея дълго, без да трепне, с поглед, без да каже нито дума. Дори и Баян започна да се озърта — да не би да е до-пълзял отнякъде зеленият смок, който често обичаше да се припича на слънцето пред прага му. Не, нямаше нищо. Хижата си беше все същата, дори му се струваше някак грозна и недоправена. Може би трябваше да окастри поне дървените трупи, да сложи рамка на прозореца. Пък и вратата беше направена доста набързо — само дето се беше постарал да подбере бели брезови стволчета, да ги овърже едно в друго с яко конопено въже. Така се правеха ловджийските хижи — без украса, без дърворезба. Пък и не очакваше тогава, че ще остане да живее толкова дълго край стария лес.
— Тука ли живееш? — запита най-сетне тя.
— Тука — отвърна той малко уплашен да не би да обърне гръб, да си отиде.
— Ама наистина като в най-старите приказки. Виждала съм илюстрации — съвсем същата… Само дето не стои на пачи крака… Сам ли си я направи?
— Не, с приятели…
Те приближиха, Баян пъхна ръката си в някаква дупка на вратата и махна мандалото. Ина влезе първа и се огледа в лекия полумрак. Най-напред видя широкото легло, застлано с мечи кожи и с голяма алена възглавница от домоткано платно. В ъгъла беше пещта — едра и тантуреста — като някакво непохватно животно, застанало на задните си крака. Виждаха се и няколко груби домашни мебели, долап, тежък сандък, обкован с медни обръчи. В единия ъгъл от земята до тавана бяха натрупани зверски кожи. Но Ина сякаш не забеляза другите неща, веднага се упъти към гледжосаните му паници. Разглежда ги мълчаливо и дълго, после каза:
— Какви хубави шарки… И да искаме, не можем да направим като вашите.
Баян излезе да донесе дърва за пещта. Като се върна, лицето на девойката не беше чак толкова ентусиазирано.
— Баян, тук малко мирише…
— На кожи, Ина… Но те миришат хубаво…
— Може би… Но за мен тая миризма е малко силничка… Може да получа и някаква алергия.
— Какво да получиш?
— Нищо, алергия… Не може ли да изнесем тия кожи навън?
— Може, разбира се… Но ако плисне някой дъжд — всичко ще стане само на кожи.
— Тогава набързо ще ги внесем…
— Добре, добре, чакай по-напред да запаля пещта.
— За какво ти е тая пещ? Ами тука е топло.
— Ти си чудна, Ина… Нали трябва да приготвя нещо за ядене.
— Баян, ти искаш да изядеш тая хубава птица?
— Хубава или грозна — нещо трябва да се яде.
— Не, не! — възрази решително девойката. — Аз не искам…
— Ами гладна ли ще стоиш?
— Аз имам хапчета!
— Какво значи хапчета? — запита Баян учудено.
— Сега ще видиш…
Тя отвори куфара и извади оттам малко бурканче. После внимателно изсипа в шепата си няколко розови хапчета. Баян ги погледна с изумление.
— Ама вие това ли ядете?
— Е, не, разбира се… Само в случай на нужда… Но обикновената ни храна е много стерилна, Баяне. Ако ям от твоята птица, ще ме хване… такова… ще ме хване разстройство … Всички, които пътуват във времето, ядат само хапчета.
Баян затвори малката деликатна шепа с толкова тънки и розови пръстченца.
— Хвърли тия буклуци! — каза той убедено. — Та това не е нищо, с тия хапчета ще умреш от глад… Пък ще видиш колко е вкусен фазанът. Най-напред хубаво се сварява, след това се пържи с прясно масло… Ще си оближеш пръстите.
— Никога не съм си близала пръстите.
— Тоя път наистина ще ги оближеш…
И без да спори повече, бързо и сръчно запали огъня. Наистина отначало пещта малко попуши. Ина кихна няколко пъти, но Баян, улисан в своята работа, не обърна внимание. Седнала на едно от дървените столчета, девойката търпеливо понасяше всичко. Това, което бе чела в старите романи, сега ставаше пред очите й. Той стопли вода, изля я в едно ведро, после нехайно хвърли вътре птицата. Ина изтръпна, но издържа. Но когато почна бързо и ловко да скубе фазана, тя се намеси:
— Баяне, жестоко е да скубеш това нещастно животно… И никак не ти прилича.
— Но то не е живо!… И сега нищо не усеща…
— Какво, като не усеща?… Пак е жестоко и грозно… Да ти кажа право, вие все още сте си варвари.
Баян трепна и за пръв път я погледна намръщено.
— Не бива да казваш тая дума! — обади се той мрачно. — Варвари ни наричат византийците… А те са много по-безмилостни и по-жестоки от нас… Ние, славяните, живеем братски и убиваме само когато ни предизвикат.
Тя разбра, че го е засегнала зле. И навярно беше прав — византийците като по-цивилизовани наистина са били и по-жестоки. Тя вече си припомняше за някои зрелища от древните циркове.
— Прощавай, Баяне…
— Нима вие нямате птици?
