Баян вървеше бързо през стария лес. Тука всички пътеки бяха негови, само той можеше да ги различи между папратите и гъстия храсталак на малините. Всичко в него ликуваше. Нищо, че тая сутрин капаните му бяха до един празни. Навярно се бе появил Вълкът, неговият единствен враг в тая гора. Навярно бе прогонил и лисиците, и зайците, и сърните, които понякога слизаха от близките склонове на планината. Но и вълчите капани бяха празни. Баян душеше от време на време въздуха — тая тежка и остра миризма на стария вълк му бе отдавна позната. Но не усещаше нищо. И все пак всичко в него ликуваше и той не знаеше защо. Може би тая сутрин небето бе по-синьо, може би по-ярко светеше слънцето. Но той не ги виждаше, скрит зад тежките клони на дърветата. Само тук-таме някой сноп от прозрачна и твърда като кристал светлина се провираше между клоните и оживяваше в бледите горски цветя.

Той не знаеше, че е ужасно млад. Беше по-млад от росата, от вечерничето, което бе затворило вече своето бледо венче, от нежните крилца на еднодневката. Напротив, мислеше, че е стар. Навярно така мислеше и Зара, така мислеше и побелелият Славун, който вече две зими му напомняше, че е време да се ожени. Младостта в него пееше тънко и нежно като вятъра напролет в най-ранните и най-нежни листа на брезите. Чуваше своя смях вътре в себе си, радостен смях, непрекъснат, бълбукащ като водите на потока. Чуваше възбудените крясъци на своето ловджийско сърце. Искаше му се да се провикне. Искаше му се да свали лъка от рамото си и да запрати нанякъде своята остра стрела. Но нямаше по какво. По клоните на дърветата подскачаха само катерички, поглеждаха го ласкаво с черните зрънца на очите си, мърдаха малки космати ушички. Но никога не беше стрелял по катеричка и никога нямаше и да стреля. Те бяха неговите най-добри приятели в стария лес. Те гледаха вместо него и слушаха вместо него — високо там между клоните на дърветата. Те му разказваха всичко, което става в стария лес. Той ги разбираше много добре. Те мърдаха ушичките си и той ги разбираше. Те поклащаха своите дълги, рунтавички опашки и той ги разбираше, както разбираше пчелите, цветята, нежния мъх по дърветата, тъмната и страшна песен на влюбения глухар.

Скоро лесът оредя — Баян наближаваше поляната. Наричаха я пчелната поляна, защото, докато беше жив, старият Радун изнасяше тук своите плетени кошери. Но Радун умря и кошерите му изгниха. Баян видя как като златни облачета един по един излитаха от тях последните пчелни рояци, обвили с нежната музика на крилата си своята майка. След това никой не донесе тук кошери. Беше доста далече от селото, пък и хората от племето не обичаха стария лес. Само той го обичаше, само той бродеше по неговите пътеки.

Гората свърши, слънцето изведнъж заблестя ослепително, неговите жарки лъчи караха да се гърчат дивите билки и да изпускат аромата си. Той забави крачките си. Сега трябваше да пристъпя тихо, колкото се може по-тихо. По поляната често кацаха фазани. Той трябваше да ги издебне съвсем отблизо, за да бъде силна стрелата му. Но тая сутрин никак не му се искаше да стъпва тихо. Искаше му се да тича. Знаеше, че и от по-близко, и от по-далече, но ще улучи. Винаги улучваше. Нямаше друг в племето, който да улучва като него. Сякаш окото му бе някъде на върха на стрелата — летеше, летеше и… достигаше.

Баян вдигна рязко лъка, стрелата бръмна. Той видя как златистите краища на крилете за едно мигновение се съединиха и плеснаха, птицата се преметна и полетя към земята. Баян се затича, кръвта забумтя в ушите му. Винаги така бумтеше, яростна и ликуваща, когато улучваше. Той я намери бързо и взе в ръцете си. Беше млада и хубава птица с нежна белина на края на човката си. От раната й капеше кръв и се плъзгаше по гладките пера. Той я гледаше ненаситно, сякаш за пръв път виждаше убит фазан. Жълтите й крака с черни нокти потръпваха в ръцете му. И точно в тоя миг Баян чу недалечен вик:

— Помооощ!…

Баян вдигна глава и учудено се огледа. Гласът беше женски, необикновено ясен и чист. И макар че думата му беше толкова позната, тя му звучеше някак неразбрано и чуждо. Никой в неговото племе не викаше „помощ“. Викаха „тичайте, хора“, „спасете ме“. Толкова се учуди, че дори не разбра откъде идва гласът.

— Помооощ! — долетя отново до ушите му.

Но гласът не му се стори много уплашен. Баян хвърли птицата и се затича. Тичаше точно към вълчия капан, защото вече знаеше, че оттам идва гласът. Беше го скрил много добре, защото старият вълк беше хитър и предпазлив, мъчно се ловеше в капан. И щом пристигна там — слисано спря. В капана се бе уловила жена.

В първия миг той дори не разбра, че е жена — толкова тя изглеждаше странна и необикновена. Дори на сън не приличаше — и сънищата не можеха да бъдат така красиви. И все пак беше жена — с дълги, светли коси и рокля. Но никога преди това не беше виждал такава рокля — блестеше като най-чиста свила и в същото време му се струваше, че е корава и непроницаема като византийска броня. Но най-странното беше, че непрекъснато изменяше цвета си — ставаше ту синя, ту розова, ту виолетова. Тя го забеляза, в първия миг в погледа й се мярна уплаха. Но това наистина трая само мигове, после тя го погледна доверчиво и умолително. И показа крака си — той бе здравата захапан от острите зъбци на капана. И беше просто невероятно, че не е наранил крака. Но тя носеше някакви високи сребристи обувки, които не бе виждал дори у византийките.

— Моля, помогнете ми! — изрече тя високо и ясно.

Баян отново трепна. Думите звучаха малко странно и макар да бяха познати, не приличаха съвсем на езика на неговото племе. Той коленичи и като хвана челюстите на капана с яките си ръце, без усилие ги разтвори. Девойката въздъхна с облекчение и изтегли крака си. И през цялото време не сваляше от него очите си, които ставаха все по-добри и по-ласкави. Бяха тъмни очи, много по-тъмни от черното небе нощем и той не разбираше как могат да бъдат така тъмни, като толкова светли бяха косите й.

— Ама ти си съвсем същият! — каза най-сетне тя.

И продължаваше да го оглежда — от главата до петите. Никога девойките от неговото племе не смееха да гледат така прямо и откровено мъжете. Това едва ли не го смути.

— Кой, аз?

— Да, ти! — отвърна тя едва ли не зарадвано. — То се знае, че няма да ме разбереш… Но съм виждала холограма на древен славянин… Съвсем същият… Само че ти си много по-хубав, разбира се…

Наистина беше хубав — дори за нейния свят. Нямаше никаква примитивна грубост в чертите му, както можеше да очаква. И в същото време те бяха някак особено твърди и мъжествени. Беше облечен в дълга конопена риза, препасана с пояс, и в широк панталон. На краката си носеше много леки кафеникави опинци, навярно от еленова кожа. Тя едва забележимо се усмихна. Славянинът сякаш бе загубил езика си — гледаше я така смаяно, че почти не мигаше. Беше готова да се закълне, че в погледа му има дори малко уплаха. Ами как нямаше да го стресне — Баян никога досега не бе чувал девойка да казва на мъж, че е хубав. Тя използва неговото объркване и отново запита:

— Как се казваш?

— Аз ли? — младежът я погледна с достойнство. — Аз съм Баян, син на княза Славун…

— Баян! — повтори девойката. — Много хубаво име… Но у нас сега е изчезнало…

— А ти как се казваш?

— Ина…

— Ина?… Не съм чувал такова име… Да не си византийка?

— Византийка ли?… Не, не съм византийка… Бедни ми, Баяне, у нас вече няма нации… Но ако искаш да Знаеш — аз произлизам от много далечен славянски род…

Тя говореше и очите й се смееха. Баян не разбираше какво смешно има в тая невероятна среща.

— И как дойде тука?

— Ето това няма да разбереш — все тъй шеговито бърбореше девойката. — Колкото и да ти го обяснявам… Но с две думи… Аз току-що пристигнах с Машината на времето…

— С каква машина?

— На времето… Поне тъй я наричат нашите писатели. А пък тя си има, разбира се, съвсем друго научно название.