— Как къде… Аз съм ловец, Ина…
— Добре, но и аз ще дойда с тебе…
Баян я погледна учудено:
— Как така?… Когато мъжете ходят на лов, жените стоят в къщи. Досега не съм видял жена да ходи на лов…
— Много те моля! — възкликна Ина едва ли не уплашено. — Страх ме е сама…
— Страх ли?… Че от какво ще те е страх?…
— Не знам!… От хората… От зверовете… Тука всичко е още толкова диво, Баян…
— Диво! — той се намръщи. — Не знаеш какво е диво… Диво, е където минат византийците… Там оставят само развалини и пепелища…
— Не знам!… Искам да дойда с теб!…
Тя не знаеше, че той също го иска, и то с небивала сила. Но се срамуваше, и то от себе си се срамуваше. Как така ще вземе жена на лов?… Та това и най-негодният ловец не би го направил! Той ли трябваше да по-срами тяхното име? Но и тоя път желанието се оказа по-силно от срама.
— Добре! — съгласи се Баян. — Понеже си чужденка… Да не кажеш после, че не съм гостоприемен… Само че с тия сандалки!…
— Ами!… Не знаеш колко са здрави!
Най-напред обиколиха капаните, но не намериха в тях нищо. После навлязоха в леса. Колкото повече вървяха из него, толкова той ставаше по-гъст и по-тъмен. Но най-страшна й се струваше тишината — по-дълбока и сякаш по-силна от най-силния звук. Имаше чувството, че тука никога не е прониквал човек — от самото начало на земното съществуване. Даже птици нямаше, ни пеперуди — само катеричките с дяволски очи, като съгледвачки на злите магьосници.
— Много е далече, Баян!…
— Тихо! — отвърна той шепнешком. — Тука не се говори…
Скоро между тежките клони на дъбовата гора започна да се прокрадва слънчева светлина. И най-после излязоха край широка горска поляна. Ина спря като зашеметена — така силно грееха в очите й горските билки, така плътно ухаеха. А съвсем в окрайнината на гората растяха храсти, покрити с малки алени плодове.
— А какво е това? — запита тя.
— Малини…
— А, да — чувала съм…
— После ще наберем… А сега се скрий тук, скрий се и мълчи…
Те дълго стояха така скрити в храстите — Баян с лък на тетивата и поглед, впит в другия край на поляната. Ина го гледаше учудена — не помръдваше ни с мускул на лицето, ни дори с погледа си. Беше целият непрегнат и опънат като тетивата си. В нейния свят нито едно човешко занимание не изискваше такова напрежение и очакване. Нито дори космическите полети. И тя не можеше да разбере в тоя миг на чия страна е предимството. Но във всеки случай й се струваше, че е стояла така безкрайно дълго, та просто се е сляла с времето.
— Баян, аз никак не обичам да мълча — оплака се най-сетне тя тихичко. — Откога не си ми казал нито думичка…
Той само сложи пръст на устните си и я погледна укорно.
— Мене ми е скучно, Баян…
— Скучно ли?… Какво значи това?
— Вие нямате ли такава дума?
— Нямаме…
— Пък аз мислех, че е от славянски произход — изрече тя замислено.
— Нещо лошо ли означава?
— Според мене най-лошото… Скучно му е на човек, когато няма нищо в себе си…
— Как може да няма нищо в себе си?
— Ето, стават и такива работи. Даже с хора от нашето време.
— Тихо! — трепна той.
От другия край на гората излезе сърничка. Тя беше виждала сърни, но тази й се струваше необикновено лека и грациозна. Пъстрото й гръбче сякаш плуваше между правите жълти свещи на кантариона. Ина усети как Баян се опъна като тетивата на лъка си. И лицето му се опъна в израз, който я ужаси. Тя разбираше, че в тоя миг той чисто и просто дебнеше своята малка жертва. Дебнеше я като див хищник, с алчната жажда на хищника. Това не може да бъде човек — мислеше тя потресена. Въпреки всичко той е животно. Изведнъж й се стори чужд и страшен, искаше й се да изкрещи, да побегне от него. Или поне да блъсне от ръцете му тоя противен лък. Знаеше, че не бива. Знаеше, че не трябва да се меси в никоя от човешките работи. Особено когато става въпрос за живот и смърт, макар и за живота на една малка сърничка. И все пак не успя да се въздържи.
— Не! — възкликна Ина уплашено.
И го дръпна по рамото. Баян я погледна смаяно.
— Много те моля, Баян!… Не я убивай!…
— А какво ще ядем довечера?
— Няма да ядем!… Много те моля!…
Тя погледна през рамото му — пъстрият гръб, бърз като мълния, изчезна между малиновите храсти. И се усмихна щастливо. Баян веднага разбра какво е станало, леко се понамръщи.
— Сърдиш ли се, Баян?…
— За какво да се сърдя! — каза той недоволно. — Тя вече избяга…
— Още по-хубаво… А довечера ще ядем това… как го нарече… да, ще ядем попара… Сутринта ми хареса…
— Сутрин — попара, вечер — попара, то не е работа! — въздъхна Баян. — Ами поне да си наберем малко малини…
Наядоха се добре с малини — ароматни и топли от слънцето, след това поеха обратно. През целия път Ина се молеше в себе си да не срещнат ни животно, ни птица. Вече не се плашеше толкова за животните, колкото за самия него. Не искаше да го вижда с лице на звяр, не искаше да изпита отново това тежко, смазващо чувство.
За нейна радост не срещнаха нищо. Но като обиколиха отново капаните, Баян спря пред един от тях, лицето му някак особено се изостри, познатият жесток израз се мярна в погледа му. И Ина погледна — капанът беше кървав, краче от някакво животно все още стърчеше между острите му зъбци. Тя с погнуса извърна глава.
— Дошъл е вълкът! — каза Баян замислено.
Но едновременно с това в гласа му се чувствуваше жестокост и заплаха.
— Какво като е дошъл?
— Няма право да взима от храната на хората… Той знае това… И въпреки това си е взел…
— Каква разлика между него и тебе, Баян!… И двамата убивате, защото сте гладни…
Баян я погледна намръщено.
— Аз съм ловец!…
— И той е ловец… И има повече право от тебе… Защото нито може да сее ръж, нито да дои кози…
— Да, но аз съм по-силен от него! — процеди Баян все така намръщено. — И хубаво ще го накажа…
Тоя кратък разговор като че ли засегна младежа. Той дълго мълча, с потъмняло лице, леко намръщен. Едва привечер, когато седнаха да се хранят, в погледа му отново се появи доброта. И заедно с това лека усмивка.
— Харесва ли ти попарата?
— Разбира се!
— Ако не ти харесва, вземи си от твоите хапчета.
— Не, не, искам да свикна с храната ви. Ако не свикна с вас, няма да разбера и вашите приказки…
— Ти и без това свикваш бързо… Не си като визан-тийките. Те са свикнали само на богатството, Ина… Те нямат сърце… Те нищо не ценят на тоя свят освен златото… И в твоята ли страна, Ина, всичко се продава заради златото?
— Не, Баян, в нашата страна много отдавна нищо не се продава за злато.
— Истина ли?
— Разбира се… Освен това у нас хората и не лъжат. Баян се усмихна широко.
— Преди малко ти ме излъга — каза той.
— За какво? — попита тя учудено.
— Попарата не ти хареса…
— Не, не, хареса ми! Може би е само малко… без-солна…
— Вярно! — съгласи се Баян. — Ще ти намеря сол… Но тя е скъпа почти колкото златото… Защото я добиват византийците… И ни ограбват с нея…
Той помълча малко и добави:
— Ние, славяните, не обичаме златото… Но навярно скоро ще го обикнем… Моят баща казва, че златото става все по-силно и по-силно… И скоро съвсем ще ни победи…
— Твоят баща е умен. Но и неговата сила няма да бъде вечна… Един ден и златото ще рухне завинаги…
— Както у вас?
— Да както у вас?
— Разкажи ми нещо повече за твоята страна, Ина.
— Не, Баян, то не е страна, то е време.
— Все едно… Разкажи ми нещо за твоето време… Стига да не е измислено, стига да е истинско.
— То е истинско като твоето време — отвърна девойката. — И като всяко друго време то съществува. Времето винаги и всякога съществува.
— Мъчно те разбирам… Но ти говори.
— Да, много е чудно и прекрасно моето време, Баян. Ти мъчно можеш да си го представиш. У нас никой никого не граби… У нас никой никого не убива… У нас никой никого не затваря в плен… У нас всички хора са като братя.
