По това време моя милост здравата проходи, и то не по каква да е земя, а по земя, осеяна с тленните останки на стотици правоверни, попаднали тук по незнайни пътища и предали душите си на Аллаха. Често си играех с техните черепи и се замислях за преходната им слава, замислях се и за моята съдба и се питах каква ли ще е тя, щом ми бе съдено да направя първите си крачки в турски гробища. Тя не е особено завидна, но скромността ме задължава да я приема като скъпоценен дар от живота и да й се радвам. Изпитвам даже нещо като дълг към читателя да разкажа още за нея, а също и за съдбата на всички от моя славен род, но както казва Ларошфуко, да бързаш да изпълниш дълга си, това е един вид неблагодарност.
И след смъртта си
1.
Но ето че починах внезапно и както ми се стори, съвсем преждевременно. Малко по-късно, когато ще се опитам може би да направя известна равносметка на земното си житие-битие, не е изключено да се окаже тъкмо обратното — че съм трамбовал земята твърде дълго, и при това съвсем безполезно. Имам за съжаление много и сериозни основания за такъв пасивен баланс, ако, разбира се, успея поне в това отношение да превъзмогна суетата си. Както и да е, печалното събитие не ме изненада кой знае колко, защото знаех, че още през оная сватбарска нощ, когато баща ми изгърмя един шиник патрони, за да възвести на цял свят своята зелена мъжественост, аз бях заченат, следователно обречен на смърт. Знаех още, че животът ми е непрекъснато осъществяване на смъртта, и все се питах кога, как и от какво ще умра, докато любопитството ми се превърна в истинско хоби. На война, в мирно време и във филмите бях видял много смърти, та бях си съставил нещо като квалификация за тези смърти: очаквана, неочаквана, бавна, бърза, болезнена, безболезнена, а може би приятна и неприятна. Разбира се, и аз като Гарабед мечтаех за една приятна смърт — да заспя жив и да се събудя умрял. За такава смърт са мечтали още от дълбока древност. Оракулите неслучайно са играли толкова важна роля в живота на хората, всеки е искал да знае кога и как ще умре, та ако се наложи, да вземе съответните мерки. Предсказанията на оракулите невинаги са се сбъдвали, и те са допускали груби професионални грешки. На Есхил например било предсказано, че ще умре от събаряне на къща, и той спял нощем на двора, а денем вървял по средата на улицата с риск да го прегази някое превозно средство. Драмите си съчинявал ходом или лежешком на полето и в края на краищата умрял от костенурка, която един орел изпуснал точно върху главата му.
Предсказанията на най-обикновените нашенски гледачи обаче винаги се сбъдват. На един мой съученик от Варна циганка бе предсказала, че ще умре от вода. Лете целият град се потапяше в морето, а моят съученик седеше в ресторанта на брега и се разхлаждаше с мастика. На фронта се случихме в една рота. След края на войната, когато си стягахме багажа за връщане в родината, моят съученик попаднал в една от винарските изби, каквито в братска Унгария по онова време имаше много. Отишли там със съветския боец Ваня Крючков, с когото бяха станали неразделни приятели, да се сбогуват и да сключат братски съюз за вечна и нерушима дружба. В избата имаше осем бъчви вино от по три хиляди литра. Двамата приятели решили да опитат виното от осемте бъчви и за да не губят време, не отвили чеповете, а пуснали в бъчвите по един ред с шмайзерите…
А на един мой роднина някакъв турчин ясновидец бе предсказал, че ще умре от жена, и той се закле да не се жени. Не мина обаче година и както става със заклетите ергени, хлътна до уши и сключи брак. Бракът му излезе щастлив и сигурно щеше да стане още по-щастлив, ако на седмата година (Рубиконът на всеки брак) не бе си внушил, че предсказанието на турчина ще се сбъдне. Как не се мъчихме да прогоним тази муха от главата му, как не му доказвахме колко глупаво е съвременен мъж да се поддава на суеверие, но напразно. Решил бе да се противопостави на съдбата си, прави-струва и се разведе. Да се разведеш, обаче съвсем не означава да се обречеш на самота. Няколко месеца след развода моят роднина се запозна и свърза с една дама, която също бе решила да се противопостави на съдбата си, но без да се развежда, дама, както се изразяват писателите класици, приятна във всяко едно отношение. При едно посещение у дома й, за съжаление в отсъствие на съпруга й, моят роднина почина от инфаркт. Всички от нашия род се почувствахме задължени да измисляме всевъзможни и все невинни причини за тази конфузна смърт, уверявахме наляво и надясно, че покойният бе необикновено спокоен, целомъдрен и страшно уравновесен тип, но никой не искаше да го повярва. Никой не искаше да допусне, че един мъж ще умре от пристъп на равнодушие в прегръдките на чужда и приятна във всяко отношение дама.
Моят съсед, запасен генерал, пък умря на бръснарския стол. Същия ден предаваха по радиото мача между ЦСКА и „Добруджа“. Запасният генерал бе сметнал за оскърбително да присъства на такъв неравностоен футболен двубой, както сам заяви, не отворил даже радиото у дома си и дошъл да се обръсне през второто полувреме. Когато бръснарят го насапуниса и му удари първия бръснач, коментаторът съобщи по радиоточката, че до края на мача остават само три минути, и веднага след това: „Го-оол! Ве-ли-ко-ле-пен гол във вратата на ЦСКА!“ Повтори го и потрети в голямо въодушевление, от което се виждаше, че е потомствен левскар. Отдаден на ориенталското удоволствие, което нашите мъже изпитват при бръсненето, генералът се бе опънал на стола със затворени очи и като чу резултата от мача, извика: „Миррр-но, пази ти-ши-на!“, ритна стената под огледалото и пак затвори очи. Бръснарят го избръсна, изми лицето му, напръска го с одеколон и му каза „честито“, но генералът не помръдна. Чеховият чиновник умря от страх пред един генерал, а сега един генерал умря заради един нищо и никакъв гол.
Изобщо всеки си умира по свой, неповторим начин и с това, уви, само с това смъртта напомня гения, който твори по свой неповторим начин. При това никой не знае кога и каква умирачка го очаква, тъй че смъртта си е истински хазарт. Още с раждането си хвърляме зара, цял живот очакваме да видим какво ще ни се падне и никога не успяваме да видим. Когато видим какво ни се е паднало, вече е малко късно. Та като мнозина и аз мечтаех за лека и приятна смърт. И завиждах на моя роднина, на генерала и дори на Молиер. Поради вродената си скромност обаче за героична и славна смърт не смеех и да помисля, макар че не щеше да е лошо да завърша земния си път някак по-прилично. Колко по-хубаво би било например, ако „благородното ми сърце престанеше да тупти“, докато съчинявам някаква история, ръката ми изтърва писалката, след като е написала думата „всъщност“ пред самата развръзка, тъй че да се получи нещо като незавършена Девета симфония, или поне докато помагам на някоя престаряла жена да се качи в трамвая. За съжаление обстоятелствата, които станаха причина да премина в отвъдния свят, бяха така прозаични и нелепи, че с удоволствие бих ги премълчал, мили ми читатели, ако не знаех с какъв интерес очаквате да чуете какво ми се е паднало на зара. Между другото случаят ми предоставя чудесна възможност да удовлетворя най-после дългогодишното ви очакване да чуете нещо интересно от моя милост. Починах от вода. Не като онзи мой съученик от вино, а от водата в тоалетната. Зарът показа вече каквото трябваше да покаже и „напразна е всяка земна суета“. Изглежда, че по силата на някакъв неизвестен нам закон всеки се сдобива с такава смърт, каквато е заслужил приживе. Народът добре го е казал в една поговорка…
Преди осем години казанчето в тоалетната ми се повреди. Повиках човек да го оправи и човекът го оправи. Дадох му двайсет лева и той си отиде. След около седмица потече тръбата, оная част от водопровода, на която са закрепени крановете за топла и студена вода. Повиках пак майстор, той ги поправи, взе си обичайните двайсет лева и си отиде. Не мина седмица, прокапа чешмата в банята, а като видя от нея, прокапа и душът. Дойде ред и на чешмата в кухнята. Майсторът оправи и нея, но тогава пък се повреди казанчето в тоалетната… За да не ви досаждам с тези банални истории, ще дам думата на моята домашна статистика. За осем години смених тридесет и седем казанчета в тоалетната, осемдесет и два пъти виках майстор да оправя чешмите в банята и кухнята. На деветата година се сетих да сменя казанчето със сифон, който струваше тринайсет лева. Дойде един, постави го, взе ми двайсет лева за работа и ме увери най-искрено, че сифонът ще ме преживее и пак няма да се повреди. За доказателство ми даде номера на телефона и данните от паспорта си, за да го издиря и поискам парите си обратно, ако предсказанието му не се сбъдне. Аз се въодушевих от честната му постъпка, дадох му още десет лева, а той, в отговор на щедростта ми, пожела „никога вече да не се срещаме по служба“. Така и стана.
