Литмир - Электронная Библиотека
Содержание  
A
A

Кметската мъдрост натежа на везните в наша полза, дядо прежали кравата, а баба се облещи към тавана, извика „олеле кравата!“ и падна в несвяст. Лелите изляха един тас вода върху лицето й, изляха и цял бакър вода отгоре й, но тя не отвори ни очи, ни уста. Извлякоха я в кьошето на сухо, щипаха я, разтриваха вратните й жили, а тя, вместо да се свести, пририта като заклана и вирна нос към гредите. Всички ревнаха на умряло, само майка ми се усъмни, че баба симулира, за да отърве кравата. Баба действително симулираше, само че не бе толкова наивна да си изкара номера надве-натри, а лежа цяла неделя, без да мръдне и без да хапне, изпиваше по едно канче вода на ден и мижеше към тавана. Слагаха й вендузи, дядо й пусна кръв, но като не помогна и това, доведе от съседните села някакъв фелдшер, фелдшерът й напъха разни илачи в устата, направи я на решето с една ръждясала игла и накрай, като не можа да изкопчи дума от нея, каза, че случаят е безнадежден, и си отиде.

Вкъщи започнаха да се готвят за смърт. Дядо приготви дъските за ковчег, лелите боядисаха робите и кърпите си в черно, оставаше да се повика поп. На дядо не му се ходеше до съседното село и повика поп Костадин, като вярваше, че баба няма да прояви религиозна дребнавост в предсмъртния си час и ще приеме причастие от него. Попът бе трезвен и философски настроен, изрече соломоновската мъдрост, че всичко на този свят е суета на суетите, застана смирено до заблудената си овчица и великодушно й прости греховете. Докато я уверяваше, че въпреки всичко тя ще отиде в рая и няма да бие вече път до съседното село, а ще се среща и разговаря лично с дядо Господ, когато си пожелае, баба за пръв път от една седмица отвори уста и каза:

— Кравата си искам, кравата!

— Крави в рая не се допускат — обясни й попът. — Ливади там зелени и сочни колкото щеш, но крави няма. Млякото, дето ще го видиш там да тече на цели реки, не е от крави доено, а от Господа Бога нашего сътворено за праведните души да си го пият прясно или варено, кой както е свикнал на земята грешна.

— Кравата си искам, па тогава да умра! — повтори баба и отново млъкна.

— Който иска, ще му се даде, рекъл Синът Божий! — каза поп Костадин и се обърна към нашите, които слушаха напрегнато последното желание на баба. — Дайте кравата да се успокои душата й, Господ Бог я иска чрез нейната уста.

Майка ми и баща ми се хванаха на въдицата и отстъпиха кравата за няколко часа или най-много за ден, защото баба не биваше да отива в рая с неизпълнено желание, а както каза и попът, имаше опасност въобще да не отиде там, да се превърне на караконджул, та да идва всяка вечер при кравата и да я дои. На следния ден, когато дядо й взе мярката и майстореше ковчега, баба се надигна от постелята, седна и поиска да хапне. Наяде се, наспа се хубаво, на обед и вечеря пак яде, а на сутринта взе да шета из къщи и по двора като млада невяста. Отначало майка ми и баща ми изпаднаха в деликатно положение — не знаеха да се радват или да жалят за нейното внезапно оздравяване. Бяха отстъпили кравата, за да й осигурят място в рая, но с условие, че като поеме за рая, кравата ще остане за тях. Симулацията бе очевидна за всички, но дадената дума си бе дадена, и то пред свидетели, и майка ми и баща ми останаха с пръст в уста. Опитаха се да я разобличат в измама и да си възвърнат кравата, но напразно, защото баба бе я изкупила с една седмица глад, пускане на кръв, сума инжекции с ръждясала игла и с един голям грях на християнската си душа. Все пак тя прояви великодушие, като отстъпи бъдещото теленце и една овца повече. Дойде ред на кокошките. Те бяха цифром и слово двадесет и шест, броиха ги през нощта в курника, опипваха ги на тегло и носливост, разкрякваха ги до сутринта и най-после ги разделиха. Голямата битка стана за двата петела. Единият бе гащат като старовремски чорбаджия, черен и грамаден, с бели обици и ален гребен, сутрин не кукуригаше, а надуваше такава иерихонска тръба, че събуждаше и умрелите от гробищата. Задълженията си към кокошките изпълняваше редовно, ухажваше ги с ревнива и груба галантност и изобщо бе идеал на истински петел сред кокошето общество. Тъкмо тези му качества караха баба и майка ми да се борят за него като за единствения петел на света. Другият бе голошиест, оранжево-червен, строен и елегантен, кукуригаше с тънко кадифено гласче, на външност приятен във всяко отношение, но като го гледаха как каканиже на кокошките и кокетничи с голата си дамска шия, баба и майка ми разбираха с женския си усет, че си е типичен хомосексуалист, от когото не могат да очакват потомство. Ето защо двете се вкопчиха здраво в гащатия, едната — за шията, другата — за краката, и така го омачкаха и оскубаха, че от мъжествената му външност останаха само гребенът и шиповете. Този път и в ковчег да те видя, няма да ти повярвам на преструвката, викаше майка ми. Баба не смееше да симулира още веднъж смърт, но стискаше шията на гащатия и говореше, че ако не й го дадат, няма да го пусне жив от курника. Намесиха се и мъжете и решиха да го поделят по класическия начин, както са делили петли деди и прадеди. Почакаха да изгрее слънцето, хипнотизираха гащатия и го сложиха да лежи точно насред двора. Ако тръгне към вратника, когато го събудят — наш е, ако тръгне към курника — техен е. Баба много се надяваше, че гащатият ще се отправи към курника, но той бе така зашеметен, че сбърка посоката към родното си място и за наше голямо щастие тръгна като пиян право към вратника. Баста, извика баща ми и го напъха в чувала.

Саханите, лъжиците и останалото домакинско имущество делиха до обед, а следобед дойде ред на Мурджо и Карамана. И те като петлите бяха личности с ярко изразени характери и таланти. Единият бе къщовник и ревностен пазач на имота, лаеше при всеки подозрителен шум с такъв великолепен бас, сякаш бе завършил консерватория, другият бе непоправим Дон Жуан, та през деня, вместо да стои на поста си, ближеше раните от нощните си похождения. Трудно бе да се поделят такива кучета без разправии и за да ги спести, баща ми си послужи с хитрост. Съгласи се привидно да вземе Караман, но след две вечери го освободи и доведе Мурджо. Отвързахме го след известно време и той си отиде в старата къща. На баща ми се наложи да го краде още веднъж, но пак без полза, защото Мурджо стоеше винаги вързан и не можеше да си върши работата, а за него имаше много работа в турските гробища.

Както и да е, делбата свърши и ние станахме отделно семейство с няколко декара земя, едно теле, което тепърва щеше да се отели, да стане теле, а след години дойна крава или вол, четири овце, шест кокошки с гащат петел и едно куче да пази целия този имот. Но ето че баща ми не можа да му се нарадва, защото дойде време да отиде войник. Изпратихме го с другите новобранци и се върнахме у дома. Вечерта още не бяхме заспали и къщата започна да се тресе от някакви силни и тъпи удари. Мурджо залая неопределено, ни на човек, ни на животно, защото бе вързан и не знаеше какво става зад къщата. Ударите станаха все по-силни и зловещи, чуваше се шум от пукане и падане на камъни, а камъните в турските гробища са огромни, не се одялват и надписват като нашите, стърчат безредно килнати на различни страни, между тях трудно се ходи и затова казват за някой пиян или улав човек, че ходи като в турски гробища. Ударите ту се приближаваха до къщата, ту се отдалечаваха и това продължи през цялата нощ. Изглеждаше, че Божието наказание, което ни предричаше баба, бе започнало да се сбъдва, и ние с майка ми трябваше да плащаме религиозното лекомислие на баща ми. Треперихме няколко нощи, докато една сутрин майка ми се престраши, взе ме за ръка и двамата отидохме зад къщи да видим какво става там. Няколко гроба бяха разровени и костите на умрелите разхвърляни наоколо, а надгробните камъни съборени.

По-късно се разбра, че това е работа на иманяри. В село дълги години се разказваше легендата за някой си пословично богат хаджи Ибрахим, чието богатство било заровено в гроба му. Нашенци не бяха посмели да го търсят поради страх или верски предразсъдъци, но сега изведнъж решиха, че за да намери кураж да живее в турски гробища, баща ми сигурно е узнал къде са златните пари и рано или късно ще ги намери. Чакаха го да отиде войник и още първата нощ се заловиха да търсят гроба на хаджията. След три месеца, когато баща ми се завърна в отпуск, половината от гробовете бяха отворени и отново заровени, а огромните и ръбати камъни — извадени. Като видя това, баща ми страшно се зарадва и каза, че страхът не е бил на хубаво, защото иманярите бяха свършили работа, която той трябваше да свърши за три години. Той сам разпространи мълвата, че вечер виждал на няколко места как играят и светят златни пари, зарече се да не посочва никому тези места и същевременно се оплака на кмета, дето му ровят имота. Това бе достатъчно всички нашенци да станат иманяри. Напролет, щом се стопи снегът и земята омекна, те отново се заловиха да обработват безплатно бъдещата ни градина и майка ми можеше вече да си сади разни зеленчуци и фиданки. При втория си отпуск баща ми завари всичките камъни извадени, а земята, недокосвана с векове от човешка ръка, дълбоко разкопана и набъбнала от дъждовете. Разнесе камъните накрая, направи ограда и така сложи вечна граница между своя имот и имота на съседите. Оставаше му да завърши военната служба и да стане истински собственик и стопанин.

39
{"b":"225375","o":1}