— Ставай да го махаме някъде, че е опасно да лежи насред двора! Рано е още, по пътищата наоколо може да минават хора. Гърмежът на карабината беше силен, чул се е надалече и някой може да дойде насам. Ставай да го пребъркаме, пък сетне ще го заровим нейде далече в гората.

Щом погледна разцепената и окървавена глава на мъртвия, Павел не успя да се сдържи и повърна.

— Стига си се лигавил, че времето минава! — скара му се Петър. — Не гледай главата му, ами търси в джобовете на панталона му! Аз ще претърся полушубката му.

Разсъблякоха трупа дреха след дреха, събуха и обувките му, опипаха го навсякъде и все напразно.

— Ами торбата му? Де ни е акълът, че още не сме погледнали какво има в нея? — каза Петър, като че бе забравил да стори най-важното в живота си.

Потътри се на колене към къщичката, за да не се вижда отвън двора, полази след него и Павел. Взе торбата и бръкна в нея. Пръстите му напипаха мек плат. Извади го и го разгъна — риза. Захвърли я на пода и бръкна в торбата. Пръстите му отново напипаха плат — кърпа за лице, две плетени ръкавици, и на дъното — кесия от тънка кожа, която при пипане издаваше слаб метален звук.

— Ето го златото!

Кесията не бе пълна със злато, а с патрони за карабина. Павел я обърна с дъното нагоре, но от нея нищо не изпадна.

— Ама че сме прости! — каза Петър. — Когато полицията гони един бандит, той няма да държи златото в себе си, ами ще го скрие някъде. Седем дена прекара под земята, там ще да е скрил златото си.

Втурнаха се в скривалището. Разпориха сламения дюшек, бъркаха във всяка пукнатина по стените, претърсиха и пепелта в печката — нищо. Докато стояха разочаровани и потиснати от престъплението си, от отворения капак на скривалището се чу тревожният лай на кучетата. Изкачиха се горе по стълбичката и излязоха в кошарата. Когато очите им свикнаха със синкавия мрак на гората, видяха двама души зад дворната ограда. Кучетата се спуснаха към тях.

— Контрашайките ги няма вече, кои може да са тези посред нощ? — каза Петър. — Ако видят трупа на убития, загубени сме. Ще казваш, че преди малко са минали някакви въоръжени хора и са го убили. Търсиха злато у него и офейкаха. Чуваш ли? Така ще приказваш, ако влязат в двора.

Онези отвън извикаха:

— Махнете тези мастии, че ще ги изтрепем!

— Иди ги напъди! — каза Петър.

Павел излезе от кошарата и докато се опитваше да прогони кучетата, брат му се промъкна лазешком зад кошарата, за да избяга в гората, но там се натъкна на човек с оръжие в ръка. Беше циганинът Аптараман. Като видя, че срещу него идва някакъв мъж и се опитва да избяга към гората, опря дулото на револвера си в тила му и го отведе при другите двама. Те бяха влезли в двора и гледаха покрусени трупа на чичо Мартин. Павел бе паднал на колене, плачеше с див, дрезгав глас и говореше, както го бе учил брат му. Мъжете, пред които плачеше, бяха Марев и Параша, същият, който преди няколко дни се бе престорил на полицай и заплашил двамата братя, за да изпита предаността им към чичо Мартин. Сега двамата с Марев стояха потресени до трупа му и плачеха.

Като всички неопитни престъпници братята не съумяха да заличат следите на престъплението си. Изплашени и объркани, те се заеха да търсят златото на убития и не успяха навреме да скрият трупа му, както и да премахнат уликите на престъплението. Никой не щеше да повярва, че полицаи са извършили убийството, без да вземат за доказателство трупа, дрехите и карабината на убития. При това Петър бе заловен да бяга от мястото на престъплението. Въведоха го в къщичката, запалиха лампата и видяха кръвта по пода и по дрехите му.

Възмездието бе неизбежно и сурово — две смърти за една. Завързаха братята за две дървета. Аптараман застреля Павел от упор, а Параша закла Петър като гергьовско агне.

Другарите на чичо Мартин не бяха дошли случайно при братята дървари. Имаха уговорка след разпускането на контрашайките да се срещнат в този ден късно вечерта в края на Голямата гора, за да проверят дали е чисто около къщата им. Чичо Мартин и Иванчо Кутийката не се явиха на срещата. Чакаха ги около час и решиха да се разотидат, когато чуха изстрел откъм кошарата на братята дървари. Параша знаеше, че те са ятаци на чичо Мартин, и сърцето му трепна в лошо предчувствие. „Ако е при тях, тази вечер не ще стреля без причина по никое време. Тогава кой и защо ще стреля?“ — помисли Параша и поведе другите към кошарата. Заобиколиха я от всички страни за всеки случай, приближиха се до оградата и видяха мъртъв своя скъп другар и закрилник.

Така нелепо и жестоко загина чичо Мартин. Нохима ли милостива и красива смърт? Мир на неспокойната му душа!

Ако бях негов съвременник и ако бях по-възрастен и по-опитен, може би щях да го посъветвам да не „хвърля ръкавица“ на обществото. То е тълпа, а тълпата е мнозинство в света, не понася противоречията и инакомислието. Тя е ламя с милиарди глави и едва ли някой е в състояние да я победи. Не можем да не се съобразяваме с нея, защото не можем да живеем сами за себе си и все пак не трябва да се оставяме да ни обезличава. Борбата с нея е непосилна, но по-достойно е да умрем победени, след като сме се опитвали да отстояваме своите стремежи и въжделения.

22.

Иска ми се, както бива в добрите стари романи, да проследя съдбите и на другите лица, но днес е последният, четиридесети ден от пребиваването на духа ми на земята и не разполагам с достатъчно време. Все пак ще кажа по някоя дума за тези мили хора, с които премина далечното ми, безкнижно и бедно на събития детство.

Майка ми почина много млада от болно сърце. Баща ми доживя до 84 години. Сарайдаров, този див и благороден мъж на степта, живя дотогава, докогато можеше да се „храни“ с млади жени, които наричаше кучки-царици и ги държеше на царския трон, докато им се насити.

Другият чифликчия Маврик Николаев и жена му починаха внезапно един след друг, а племенницата им Дора, млада овдовялата възпитаничка на някакъв букурещки пансион, стана тяхна наследница. С богатството и красотата си тя се превърна в „жена мечта“ и жива съблазън за стотици мъже от нашия край. Заради нея се вадиха ножове и гърмяха пищови, разклатиха се устоите на много порядъчни семейства, докато най-после кандиса да се омъжи за един стар, но богат като нея чифликчия.

Хубавата Аница пък стана търговка. Любовните благодеяния на чичо Мартин се оказаха солиден капитал и Аница придума мъжа си да се преселят в града и да отворят бакалница. Тя единствена от приятелките на чичо Мартин издири гроба му до параклиса в Голямата гора и два-три пъти в годината ходеше тайно да му слага цветя.

Господин Медникаров напразно се бе страхувал да не го уличат в нечисти връзки с разбойниците. Работите му се наредиха така добре, както не бе очаквал. След разпускането на контрашайките и след смъртта на чичо Мартин закупи земя в околностите на града, построи си нова къща на два ката и остана още няколко години на поста си. Иванчо и Емилия се ожениха и отидоха да живеят в София. Там Иванчо купи къща в центъра на града и се залови с търговия на едро. Търговията му потръгна още в първата година, а Емилия роди момче. В една есенна неделна вечер на вратата им се почука. Емилия кърмеше детето и вратата отвори Иванчо. Срещу него стоеше мъж на средна възраст, облечен в тъмен официален костюм и широкопола шапка на главата. Мъжът леко се поклони и докато сваляше шапката от главата си с лявата ръка, с дясната извади от джоба си револвер и стреля два пъти в гърдите на Иванчо. Той падна по гръб в антрето, а убиецът слезе тичешком по стълбите и изчезна в тъмната улица.

Беше Параша. След като погребаха чичо Мартин до параклиса в Голямата гора, другарите му не можаха да заживеят задружно без него. Преди да се разделят и всеки да поеме своя път, решиха да отмъстят на Иванчо Кутийката. Знаеха, че е шпионин на околийския началник, но го търпяха, защото околийският началник получаваше подкупа си чрез него и не ги преследваше. След смъртта на чичо Мартин Иванчо се ожени за дъщерята на началника и се опита да заличи връзката си с тях, като насочи полицията по следите им. Ятаците им ги предупредиха за опасността, но два пъти попаднаха на засада и двата пъти се спасиха като по чудо. На Параша се падна жребият да изпълни смъртната присъда на Иванчо.