Грамофонът, за разлика от велосипеда, навлезе триумфално в нашия бит, защото не причиняваше катастрофи и материални щети, а доставяше на хората духовна наслада. Още на сутринта Доктора получи десетки заявки за гостуване, оттогава стана професионален гост и не хапна нито веднъж у дома си. За стопаните бе чест да го хранят и поят до насита и да слушат грамофона до насита. Това продължи цяла година, докато и други си купиха грамофони и почнаха да го конкурират. Репертоарът на Доктора бе скромен, всичко на всичко една плоча с два фокстрота, но те бяха достатъчни, за да се промени нашият музикален вкус. Единият фокстрот се наричаше „Липите ронят аромат“ и отсега нататък всички празници, сватби и именни дни ухаеха обилно на липов цвят, а гайдата и гъдулката останаха за експонати на бъдещите музеи. Ароматът на липите предизвика истинска революция и в танците, и в модата. Момците замениха потурите с панталони, а момите си отрязаха косите. Всяка съботна вечер се събираха в училищната стая да танцуват, а майките стърчаха по стените и наблюдаваха младите да се държат прилично. Но как можеха да се държат прилично, когато самият танц бе неприличен и изискваше младите да се хващат за ръцете и да тепат като спънати назад-напред. На всичко отгоре в края на танца момците трябваше да се покланят на момите и да им казват „мерси“. Това „мерси“ преля чашата на общественото търпение. Никакво там мърси-пърси, викаха бащите, ние, преди да влезем под венчило, не сме поглеждали жените си в очите, а сегашните ачик-ачик им стискат ръцете и както са почнали, ще вземат да си допират и носовете. Избухна всеселски спор на морално-етична тема и свърши с това, че кметът Трифон Татаров забрани фокстрота като еротичен танц, опита се даже да конфискува грамофона, но Доктора го скри. Забраната обаче трая ден до пладне, защото младежите се изхитриха и почнаха да танцуват по домовете си и неусетно превърнаха седенките на соарета, а неделните празници в журове.

Когато плочата съвсем се изтърка и вместо да рони липов цвят, взе да каканиже, Доктора донесе отнякъде радиодетектор и това бе третото чудо на техниката. Инсталира го в хамбара, защото нямаше място вкъщи, и стана както с грамофона. Отначало това-онова, а след месец всичко живо от селото мина през хамбара да чуе румънски говор и музика от една мъничка слушалка, свързана с жица за някакви си „батерии“. Сега за слушателите не бе удобно да се отплащат натурално и Доктора въведе парично възнаграждение. Преди да залепи слушалката за ухото си, всеки му даваше по двайсетина стотинки или по едно яйце…

По същото време в село се появиха няколко мъже с каскети и шарени голфове. Денем ходеха из полето, размерваха и чертаеха нещо, а вечер се прибираха в кръчмата.

Скоро се чу, че ще се строи железопътна линия и през селото ще минава влак. Този път нашенци не проявиха обичайното си снизхождение към чудесата на техниката. Велосипедът нанесе някои щети, но отпосле се оказа по-полезен и от добиче, защото не искаше ни вода, ни слама. Грамофонът свали потурите на момците и ги научи да танцуват фокстрот, но общо взето, и тая беда не бе голяма, а що се отнася до радиото, от него нямаше полза, нямаше и вреда. Друго нещо бе влакът. Всички ония, които бяха се возили на влак като войници или фронтоваци, заявиха, че няма да позволят на това чудовище да гази добитъка и децата и да дели нивите надве. Народът се вдигна на борба начело с кмета, защото нивите на кмета бяха все около селото и железопътната линия щеше да му отнеме няколко декара. Изпращаха делегация след делегация в града, подкупваха големци, инженери и адвокати, а ония, като усетиха голямата далавера, проточиха работата цяла година и чак когато си напълниха джобовете, прекараха линията през две села от нашето.

Едни от най-яростните противници на влака бяха баба и дядо. Бъдещата гара трябваше да се построи близо до нашата градина и дядо се боеше, че ще отрежат част от нея. Баба не бе виждала влак и никога не видя, но тя пък се страхуваше, че влакът ще изтреби до крак кокошките. Нейната тревога бе напълно основателна, защото в нашето семейство всичко се купуваше с яйца: газ, сол, кибрит и ония неща, които не се произвеждат у дома. По-късно се видя, че оная част от градината, която можеше да бъде отрязана, както и половината от кокошките отидоха за подкуп на големците от града, но в разгара на битката баба застана начело на жените и заяви като Раймонда Диен, че е готова да легне на релсите само и само да спаси кокошките.

Единствен Райко Доктора, този неспокоен възрожденски дух, не преклони глава пред невежеството на нашите хора. Единствен той говореше със себеотрицание на древен пророк за голямото икономическо и културно значение на влака, тичаше и всеки ден до града да убеждава големците, но, уви, с пълна уста и празни ръце. Една вечер, когато нашенци се бяха събрали в кръчмата и в повишено настроение си даваха клетва да не пуснат влака през селото, Райко Доктора се изстъпи пред тях и в пристъп на пророчески транс ги нарече глупави овни. Той не бе чел история и не знаеше, че в такива метежни дни личността или води тълпата, или става нейна жертва. На сутринта намериха каскета му на улицата, а самия него откриха след три дни в един трап край село. Така на Доктора не се удаде да стане третият брат на братя Стивънсън и да ощастливи нашия беден край. Но поколенията са признателни на мъчениците за човешкия прогрес. Нашенци се измъчиха да пътуват двадесет километра до гарата в сняг и дъжд, синовете им разбраха грешката на бащите си и прекръстиха Райково оная гара, която можеше да бъде в нашето село и чийто пръв началник вероятно щеше да стане Доктора.

Та ето какви хора бяха моите съседи. Надявам се, че ще имам повод да ви разкажа още за тях.

9.

Младостта е времето на плътта.

Юлиан

Късно през есента чичо Мартин посети и нашето село. Преди време всички го смятаха за учен-недоучен пройдоха, казваха, че не търпи бащина керемида над главата си и няма да умре у дома си. Тази характеристика бе, общо взето, правилна, защото нашите хора умееха да правят точна и изчерпателна характеристика на ближните си и може да се каже, че това бе една от най-забележителните черти на техния гений. И, разбира се, всички използваха чичо Мартин като отрицателен пример за възпитанието на синовете си, които за разлика от него трябваше да се оженят, преди да станат войници, да орат и да въдят многобройна челяд. Сега обаче, щом го видяха на прага на кръчмата, станаха на крака и свалиха калпаци. Чичо Мартин поиска да покаже вродената си скромност и седна в кьошето, но селяните му сториха най-личното място, здрависаха се с него и другарите му и веднага поръчаха черпня. Новината за пристигането му се разнесе начаса из селото и кръчмата се изпълни с народ. Надпреварваха се да седнат при него и да го забавляват и тази любезност бе така безхитростна и сърдечна, че под нея съвсем ясно се виждаше желанието на нашенци да спечелят благоволението и щедростта му. На всекиго бе ясно, че човек като него има нужда от ятаци и съмишленици, за да дели с тях краденото си богатство. Не мина час и на масата му се появиха като на понуда току-що варени пилета, агнешки дреболии, дамаджани с вино и ракия, писнаха гайди и кавали, гракнаха песнопойци, играчи задъниха пода на кръчмата, с една дума, посрещането на чичо Мартин и неговите другари се превърна на народен празник и така се опроверга мъдростта, че никой не е пророк в своето село.

Към полунощ чичо Мартин благодари на селяните за сърдечния прием и ги помоли да приютят тримата му другари. Другарите му бяха придобили чеховски вкус, както ги бе учил, и тримата носеха дрехи, достойни за чистите им възвишени души, ето защо селяните едва не ги разкъсаха в порив на гостоприемство, прехвърляха ги от ръце на ръце и най-после ги отведоха по къщите си.

Трифон Татара веднага научи от свои хора за пристигането на чичо Мартин и реши да прати човек в околийското управление, но в общината освен куция пъдар нямаше никого, нямаше го и Киро Черния, който бе заминал предния ден по селата. Върна се у дома по странични улички, като се гушеше в сянката на плетищата, защото имаше луна и нощта бе светла като ден. Мина през хармана и се притули сред саплъците, но тук бе по-светло, отколкото на улицата. Прясно овършаната слама и царевичната шума пламтяха като огньове и жълтата им светлина огряваше цялата градина. Почувства се незащитен от всички страни и с два скока се озова под навеса на хамбара. Опря гръб на стената и усети как желязото на револвера пари дланта му, усети огън и по ходилата си, сякаш бе стъпил на жарава. „Да бягам! — каза си, — иначе ще изгоря жив-живеничък“, и ни в клин, ни в ръкав си спомни как една нощ бяга из полето. Нощта бе пак така светла, имаше луна, но имаше и две педи сняг, духаше силен вятър и всичко бе замръзнало. Тогава бе ерген, скиташе насам-натам и прихвана отнякъде краста. Заяде го по слабините и под мишниците, а между пръстите му цъфнаха рани. Баща му го напъди да спи в обора, за да предпази семейството от болестта. Лекуваха го с каквото знаеха, нищо не помогна и той прекара в обора цял месец като скитник. Лежеше върху куп слама сред добитъка, чешеше се по цели нощи и заспиваше призори целият окървавен и капнал за сън. Най-после един старец го посъветва да се потопи в разтвор от негасена вар, така лекували крастата през войната. Домъкна една каца в обора, напълни я с разтвор от негасена вар и се накисна до ушите. Докато киснеше в хладката течност, не усещаше нищо, но щом излезе от кацата, тялото му хвана кора и пламна като главня. Не успя да навлече ризата си, изскочи навън да се гаси, обиколи двора, оттам в хармана, в градината, а по едно време прескочи плета и удари през полето. Навлезе в гората, но там имаше сняг до колене, върна се на чистото и дълго бяга, обезумял от огъня, който проникваше през всяка пора на кожата и изгаряше кръвта му. Върна се на разсъмване и заспа на сламата, а след няколко дни се обели като смок, престоя вкъщи, докато му излезе нова кожа, и така се отърва от болестта.