Проблемът, който го тормозеше тази вечер, не беше как да се свърже с командирите на своята бронирана бригада, или какви заповеди да им даде. Те не можеха да участват във въздушната война, защото им бе наредено да разпръснат танковете си колкото е възможно по-нашироко сред редовете от макети, или да ги скрият в подземни бункери и да чакат.

Ставаше въпрос за личната му сигурност, а не за страха от американците.

Преди две нощи, ставайки от леглото с чувството, че мехурът му ще се пръсне, и, както обикновено, замаян от арака, той се отправи с несигурна походка към банята. Помисли, че вратата е заяла, и натисна с все сила. Стоте му килограма изкъртиха резето от винтовете и вратата отхвръкна с трясък.

Макар и замаян, Абдуллах Кадири не загуби самообладание — неслучайно се бе издигнал от крайните квартали на Тикрит до поста командир на танковите войски извън Републиканската гвардия, неслучайно се бе изкатерил по плъзгавата стълбица на партията Баас с нейните вътрешни вражди и бе запазил мястото си в Революционния команден съвет. Той беше човек с вродена животинска хитрост.

Втренчи се мълчаливо в любовницата си, която седеше по пеньоар върху седалка на клозета, подложила под листа, на който пишеше, кутия с тоалетни салфетки. Тя зина от ужас, а той я дръпна да стане и стовари юмрук върху брадичката й.

Преди тя да дойде на себе си, след като я плисна с кана вода, той бе имал достатъчно време да прочете подготвяния от нея доклад и да извика верния Кемал от стаята му в отсрещната страна на двора. Кемал бе отнесъл проститутката долу в мазето.

Кадири препрочете доклада няколко пъти. Ако беше свързан с личните му навици и предпочитания — средство за бъдещи изнудвания, — не би му обърнал внимание и просто щеше да нареди да я убият. Във всеки случай такъв шантаж никога нямаше да успее. Добре знаеше, че падението на част от антуража на президента е далеч по-голямо от неговото. Знаеше също, че президентът не се интересува от тези неща.

Ставаше дума за нещо по-лошо. Очевидно бе говорил за неща, станали в правителството и армията. Очевидно тя го е шпионирала. Сега трябваше да разбере откога и какво вече е докладвала, но преди всичко — на кого.

С разрешение на господаря си Кемал си бе доставил отдавна чаканите удоволствия. Никой не би пожелал онова, което бе останало от нея след разпита на Кемал. Това отне няколко часа. Тогава се убеди, че Кемал е изтръгнал всичко, което куртизанката знае.

После Кемал продължи за собствено удоволствие, докато тя издъхна.

Кадри бе убеден, че тя наистина не знае самоличността на мъжа, който я бе вербувал, но по думите й реши, че това трябва да е Хасан Рахмани.

Размяната на информация срещу пари в изповедалнята на черквата „Свети Йосиф“ говореше, че човекът е професионалист, а Рахмани беше точно такъв.

Това, че са го следили, не тревожеше Кадири. Всички около президента бяха следени; нещо повече, следяха се един друг.

Правилата на президента бяха прости и ясни. Всяка личност с висок ранг беше наблюдавана и за нея докладваха трима от същия ранг. Разобличаването в предателство по всяка вероятност би довело до катастрофа. Така едва ли някой заговор можеше да стигне далеч.

И за да бъдат нещата още по-сложни, всеки от антуража му биваше провокиран от време на време, за да се види как ще реагира. Колега, инструктиран да постъпи така, дръпваше приятеля си настрана и му предлагаше измяна.

Ако приятелят се съгласи, с него е свършено. Ако не докладва за направеното му предложение, пак е свършено. Така всяко подобно предложение би могло да е провокация — би било прекалено рисковано да решиш, че е друго. По този начин всеки докладваше за останалите.

Но в този случай беше различно. Рахмани беше началник на контраразузнаването. Дали това бе негова собствена инициатива и ако е така, защо? Дали това бе операция, провеждана със знанието и одобрението на самия президент, и ако е така, защо?

„Какво ли съм казал?“, питаше се той. Положително много неща, но дали е имало и нещо предателско?

Тялото стоя в мазето, докато паднаха бомбите, а сетне Кемал намери един кратер и го хвърли в него. Генералът настоя до трупа да сложат и чантата. Нека онова копеле Рахмани да знае какво се е случило с пачаврата му.

Минаваше полунощ, а генерал Абдуллах Кадири се обливаше в пот и току капваше по мъничко вода в арака си. Ако Рахмани беше сам, той щеше да ликвидира това копеле. Но откъде можеше да знае дали по върховете още му имаха доверие или не. Трябваше да внимава оттук нататък, да внимава повече от преди. Трябваше да прекрати късните си посещения в града. Във всеки случай, след като войната беше започнала, нямаше време за подобни удоволствия.

Саймън Паксман отлетя отново за Лондон. Нямаше смисъл да стои в Рияд. Йерихон беше изритан като мръсно куче от ЦРУ, макар невидимият ренегат в Багдад все още да не го знаеше, а Майк Мартин беше под доброволен домашен арест, докато намери сгоден момент да избяга в пустинята, а оттам да премине безопасно границата.

По-късно можеше да се закълне с ръка на сърцето си, че срещата му с д-р Тери Мартин на осемнайсети вечерта е била чиста случайност. Знаеше, че Мартин живее в Бейсуотър, както и той самият, но кварталът беше голям и с много магазини.

Тъй като жена му отсъстваше — беше заминала да гледа болната си майка и никой не го очакваше, Паксман завари празен апартамент и празен хладилник, затова отиде да пазарува в един денонощен супермаркет.

Количката на Тери Мартин едва не се блъсна в неговата, когато последният се появи от сектора, където бяха храните за домашни любимци. И двамата се сепнаха.

— Позволено ли ми е да те познавам? — попита Мартин, смутено усмихнат.

В момента наблизо нямаше никой.

— Защо не? — отвърна Паксман. — Та аз съм само един скромен държавен служител, който си пазарува нещо за вечеря.

Приключиха заедно покупките и решиха да се отбият в един индийски ресторант, където да вечерят заедно, вместо да стоят сами в къщите си. Изглежда, Хилари също отсъстваше.

Разбира се, Паксман не трябваше да го прави. Не биваше да се чувства неудобно, че по-големият брат на Тери Мартин е в страшна опасност и че той, заедно с други като него, го бяха изпратили там. Не би трябвало да се притеснява от това, че доверчивият дребен учен наистина вярва, че брат му е в пълна безопасност и се намира в Саудитска Арабия. Всички правила на занаята настоятелно говореха, че не бива да изпитва подобни чувства. И все пак ги изпитваше.

Имаше и друг повод за тревога. Стив Ланг беше неговият началник в Сенчъри Хаус, но Ланг никога не бе ходил в Ирак. Той бе работил в Египет и Йордания. Паксман познаваше Ирак. И знаеше арабски. Не като Мартин, разбира се, но Мартин беше изключение. Все пак Саймън знаеше достатъчно от няколкото посещения там, преди да го направят ръководител на сектора за Ирак, за да изпитва истинско уважение към качествата на иракските учени и находчивостта на иракските инженери. Не беше тайна, че повечето британски технически учебни заведения смятаха своите възпитаници от тази страна за най-добрите в арабския свят.

Неспокойствието, което го бе обзело, откак началниците му казаха, че последният доклад на Йерихон е чиста глупост, се свеждаше до опасението, че Ирак би могъл действително да е по-напред, отколкото смятаха западните учени, макар всички данни да говореха против това.

Той изчака да им сервират вечерята и най-накрая рече:

— Тери, ще направя нещо, което, ако някога се узнае, би означавало края на кариерата ми в Службата.

Мартин се сепна.

— Звучи страшничко. Защо?

— Защото официално ми бе наредено да стоя настрана от теб.

Ученият, който се готвеше да сипе лют сос от манго в чинията си, се вцепени.

— Не ме смятат за надежден вече, така ли? Та Стив Ланг беше онзи, който ме набута в това.

— Не става въпрос за това. Смятат, че… прекалено много се тревожиш.

Паксман не искаше да употреби сравнението на Ланг — „като стара баба“.