Когато излязоха от магазина, който се намираше пред входа на гробището, той хвърли хляба на задната седалка и отново влезе в колата. В седем и десет Моник спря пред стъклената врата на блока, който беше на петнайсет метра навътре от улицата. Предложи му да се качи с него, за да го изпрати до вратата, но той отказа. Тя знаеше, че той очаква приятелката си Елен, и не настоя. Това беше една от слабостите му, която обожаващият го дамски персонал понасяше търпеливо. Елен беше добра негова приятелка, с която си прекарваше времето в Брюксел, докато съпругата му беше в Канада.
Той се измъкна от колата с вдигната както винаги яка на шлифера, със закопчан колан и с усилие метна на рамо големия черен платнен сак, с който никога не се разделяше. Сакът тежеше повече от петнайсет килограма и съдържаше купища документи, научни разработки, проекти, изчисления и данни. Ученият нямаше доверие на сейфовете и противно на всякаква логика смяташе, че подробностите по последните му проекти са на по-сигурно място, когато висят на рамото му.
За последен път Моник видя шефа си да стои пред стъклената врата и да търси ключовете си с преметнат през рамото сак и стиснал хляба под мишницата си. Проследи го с поглед, докато влезе вътре и автоматично заключващата се врата се затвори след него. Сетне потегли.
Ученият живееше на шестия от осемте етажа на блока. Двата асансьора се намираха на задната стена на сградата, заобиколени от стълбището, а на всеки етаж имаше по един пожарен изход. Той взе асансьора и слезе на шестия етаж. Мъждивите лампи, поставени на равнището на пода, светнаха автоматично, когато прекрачи навън от кабината. Все така с подрънкващи ключове в ръка, наклонен на една страна под тежестта на сака и стиснал хляба, той зави наляво и отново наляво, стъпвайки по червеникавокафявия мокет. Опита се да вкара ключа в ключалката на своя апартамент.
Убиецът го чакаше от другата страна на асансьорната шахта, която се издаваше напред върху слабо осветената площадка. Излезе тихо иззад нея, хванал своя автоматичен пистолет Берета със заглушител, който бе увит в пластмасова торбичка, та изхвърчащите гилзи да не паднат по мокета.
Пет куршума, изстреляни от по-малко от метър разстояние, всички в тила и врата, бяха предостатъчни. Високият, плещест мъж залитна напред, блъсна се във вратата на своя апартамент, после се плъзна и тупна върху мокета. Убиецът не си направи труда да провери дали всичко е наред; не беше нужно. Не му беше за първи път; беше се упражнявал върху затворници и знаеше, че си е свършил работата. Изтича пъргаво шест етажа надолу, мина през задната врата, пресече градината с пръснатите из нея дървета и скочи в колата, която го чакаше. След един час беше в посолството на своята страна, а ден по-късно вече се намираше извън Белгия.
Елен пристигна след пет минути. Отначало помисли, че любовникът й е получил сърдечен удар. Изпаднала в паника, тя влезе и извика линейка. После се сети, че личният лекар на приятеля й живее в същия блок, и повика и него. Линейката пристигна първа.
Един от мъжете се опита да премести тежкото тяло, което все така лежеше по очи. Ръката му се изцапа с кръв. Минута по-късно двамата с лекаря обявиха, че жертвата е мъртва. Единственият друг обитател от петте апартамента на етажа излезе на прага; беше възрастна дама, която слушала концерт класическа музика и не чула нищо през дебелата дървена врата. Шеридрьо си беше такъв комплекс — много дискретен.
Мъжът на пода беше д-р Джералд Винсънт Бул, своенравен гений, конструктор на оръдия за цял свят и в последно време оръжейник на Саддам Хюсейн.
След убийството на д-р Джери Бул навсякъде в Европа започнаха да се случват странни неща. В Брюксел белгийското контраразузнаване призна, че месеци наред той бил следен почти всекидневно от коли без отличителни белези с по двама мургави мъже, които приличали на хора от Източното Средиземноморие.
На 11 април британски митничари конфискуваха на кейовете на Мидълсбъро осем секции — огромни стоманени тръби, великолепно изковани и фрезовани, и годни да бъдат съединени с огромни фланци в двата си края, където имало пробити дупки, предназначени за мощни гайки и болтове. С победоносно, изражение длъжностните лица съобщиха, че тръбите не били предназначени за нефтохимически заводи, както пишело в митническите декларации и в разрешителните за износ, а били части от огромно дуло на оръдие, конструирано от Джери Бул и предназначено за Ирак. Роди се фарсът за Супероръдието, и той щеше да се повтаря до втръсване, разкривайки двуличие, крадливите лапи на няколко разузнавателни централи, бюрократична некадърност и политическо мошеничество на дребно.
През следващите няколко седмици из цяла Европа започнаха да се появяват части за Супероръдието. На 23 април Турция съобщи, че е спряла унгарски камион, който карал десетметрова стоманена тръба за Ирак, която също била част от оръдието. Същия ден гръцки длъжностни лица заловиха друг камион със стоманени части и в продължение на няколко седмици задържаха нещастния британски шофьор като съучастник.
През май италианците спряха 75 тона части, изработени от Сочиета дела Фучине, а други 15 тона бяха конфискувани в завода на Фучине близо до Рим. Последните били от титанова стоманена сплав и предназначени за затвора на оръдието, както и други различни части и възли, предадени от един склад в Бреша, Северна Италия.
Присъединиха се и германците, с открити във Франкфурт и Бремерхафен части, изработени от „Манесман“ — все от добилото световна известност Супероръдие.
Наистина Джери Бул бе разпределил добре поръчките за рожбата на своя гений. Тръбите, образуващи дулото, са били изработени в Англия от две фирми, „Уолтър Съмърс“ в Бирмингам и „Шефилд Форджмастърс“. Но осемте заловени през април 1990 г. са били последните от общо петдесет и две секции, достатъчни, за да се монтират две цели дула, всяко дълго по 156 метра и с невероятния калибър от един метър, в състояние да изстрелят снаряд с размерите на цилиндрична телефонна кабина.
Подпорите са били произведени в Гърция; тръбите, помпите и клапаните, които образуват откатния механизъм — в Швейцария и Италия, блокът на затвора — в Австрия и Германия, а горивото — в Белгия. Общо седем страни са били замесени като доставчици, без нито една от тях да знае какво всъщност произвежда.
Жълтият печат се развихри, както съвестните митнически служители и британското съдопроизводство, което започна преследване срещу всички невинни лица, свързани по някакъв начин с тази история. Но никой не обяви, че колата вече се е прекатурила, а заловените части са предназначени за Супероръдие Две, Три и Четири.
Що се отнася до убийството на Джери Бул, то даде повод за редица странни теории в средствата за масово осведомяване. Както можеше да се очаква, онези, които винаги и за всичко обвиняват ЦРУ, отново посочиха него. Още една глупост. Макар че в миналото и при известни обстоятелства в Лангли са си затваряли очите пред елиминирането на някои лица, те почти винаги са били ангажирани в същата сфера на дейност — отметнали се наемници, ренегати и двойни агенти. Приказките, че в Лангли е фрашкано с трупове на бивши агенти, застреляни от собствените си колеги по поръчка на шефовете от горния етаж, са забавни, но нямат нищо общо с действителността.
Нещо повече, Джери Бул не е принадлежал към света в сянка. Бил е известен учен, конструктор и доставчик на артилерийски единици, както конвенционални, така и съвсем неконвенционални. Американски поданик, който е работил няколко години за Съединените щати и е разговарял с много приятели от армията на САЩ за онова, което възнамерявал да направи. Ако всеки конструктор и индустриалец от оръжейния бизнес, работил за дадена страна, която навремето не е била считана за враг на Америка, е трябвало да бъде пожертван, то на това условие са отговаряли поне петстотин господа из цяла Северна и Южна Америка и Европа.
И най-сетне, през последните десет години Лангли е впримчен здраво в обръчите на новата бюрократична система от контролиращи го и надзираващи го комитети. Нито един професионалист от секретните служби не би наредил да „очистят“ някого без надлежно подписана писмена заповед. За човек от ранга на Джери Бул тя би трябвало да носи подписа на самия директор на ЦРУ.
