— Може и да е така. Дължи се на подготовката ми. Учените не обичат загадките, които сякаш нямат отговор. Тревожим се, докато не разгадаем даден йероглиф. Това заради фразата в прихванатия разговор ли е?

— Да. И други неща.

Паксман бе избрал пиле корма; Мартин предпочиташе по-лютото — виндалу. Тъй като разбираше от източни гозби, той пиеше горещ черен чай, а не леденостудена бира, която усложнява положението. Той премига над ръба на чашата си.

— Хубаво, а какво е голямото признание?

— Даваш ми дума, че ще мълчиш, нали?

— Разбира се.

— Прехванаха и друг разговор.

Паксман нямаше и най-малкото намерение да разкрие съществуването на Йерихон. Групата, която знаеше за шпионина в Ирак, все още беше много малка и щеше да остане такава.

— Мога ли да го чуя?

— Не. Потулен е. Недей да питаш Шон Плъмър. Ще трябва да отрече и така ще стане ясно откъде си получил информацията.

Мартин си наля още чай, за да потуши пожара на лютото къри.

— Какво се казва в този нов разговор?

Паксман му каза. Мартин остави вилицата и си попи лицето, което бе станало яркорозово под рижата четина.

— Възможно ли е да е вярно? — попита го Паксман.

— Не зная. Не съм физик. Шефовете твърдят, че няма начин, така ли?

— Никакъв при това. Ядрените физици са единодушни, че просто не може да е вярно. Следователно Саддам лъже.

Мартин си помисли, че прехванатият разговор е много странен. Приличаше на информация от закрито съвещание.

— Саддам непрекъснато лъже — рече той. — Но обикновено за публична консумация. А това е станало пред най-доверените му хора, нали така? Питам се защо? За повдигане на духа в навечерието на войната?

— Така мислят шефовете — отговори Паксман.

— Казано ли е на генералите?

— Не. Сега те са страшно заети и няма нужда да ги безпокоят излишно с глупости.

— Тогава какво искаш от мен, Саймън?

— Какво става в ума на Саддам? Всички са в неведение. За Запада всичко, което предприема, изглежда безсмислено. Луд ли е или невероятно хитър?

— В очите на неговия свят — второто. В неговия свят онова, което прави, е смислено. За него терорът, който ни отвращава, няма обратна страна и е смислен. Заплахите и пъченето са смислени. Едва когато се опита да навлезе в нашия свят, с онези свои абсурдни пориви да спечели световното обществено мнение, като гали по косата момчето англичанче, правейки се на благодушен чичко, той започва да изглежда като пълен глупак. В своя собствен свят не е глупак. Той оцелява, държи властта, обединява Ирак, враговете му се провалят и гинат…

— Тери, докато седим тук и се храним, сриват страната му до основи.

— Това няма значение, Саймън. Всичко това може да се възстанови.

— Но тогава защо е казал онова, което уж бил казал?

— Какво смятат по въпроса началниците?

— Че лъже.

— Не — той лъже, само за пред хората. Не е необходимо да го прави за пред своите. Те и без това са негови. Или източникът е неверен и Саддам не е казвал такова нещо; или го е казал, защото според него е така.

— Значи може него да са го излъгали.

— Възможно е. Когато обаче Саддам разбере, който го е сторил, ще трябва да плати скъпо за това. Пък и прехванатият разговор може да е бил подставен. Съзнателен блъф, пуснат, за да бъде прехванат.

Паксман не можеше да му каже, че не е прехванат разговор. Че сведението е от Йерихон. А за две години при израелците и три месеца при англо-американците той никога не би сбъркал.

— Изпитваш съмнения, така ли? — попита Мартин.

— Да — призна Паксман.

Мартин въздъхна.

— Сламки, носени от вятъра, Саймън. Една реплика в прехванат телефонен разговор — на един човек му казват да млъкне и го наричат курвенски син, и фраза, изречена от Саддам, че „успява или са го видели как успява“ да уязви Америка, а сега и това. Трябва ни парче канап.

— Канап ли?

— Сламата става на бала едва когато я стегнеш с канап. Трябва да има и още нещо, което действително си е наумил. Инак началниците са прави и той ще прибегне до бойните газове, с които вече разполага.

— Добре. Ще потърся парче канап.

— А аз не съм те срещал тази вечер и не сме разговаряли — рече Мартин.

— Благодаря ти.

Хасан Рахмани научи за смъртта на агента си Лейла с два дни закъснение — на 19 януари. Не се появи на определената среща, за да предаде информацията, взета от леглото на генерал Кадири, и тъй като се боеше от най-лошото, той бе проверил в моргите.

Болницата в Мансур бе дала необходимото доказателство, макар че трупът бе заровен в общ гроб, заедно с много други от разрушените военни сгради.

Хасан Рахмани повярва, че агентката му е била убита от случайна бомба посред нощ толкова, колкото вярваше в духове. Единствените призраци в небесата над Багдад бяха невидимите американски бомбардировачи, за които беше чел в западни списания, свързани с отбраната, и те не бяха призраци, а логично създадени неща. Както бе логична и смъртта на Лейла Ал-Хила.

Единственото му заключение бе, че Кадири е открил нейните задочни занимания и бързо ги е прекратил. А това означаваше, че е проговорила, преди да умре.

Значи в лицето на Кадири имаше могъщ и опасен противник. Нещо по-лошо, главният му източник на информация за вътрешните заседания на режима бе прекъснат.

Рахмани щеше да е доволен, ако знаеше, че Кадири е по-разтревожен и от него. Но това не му бе известно. Знаеше единствено, че отсега нататък трябва да е изключително предпазлив.

На втория ден от въздушната война Ирак изстреля първия залп ракети срещу Израел; Средствата за масово осведомяване незабавно съобщиха, че били Скъд-Б, съветско производство, и това название им остана до края на войната. Всъщност те съвсем не бяха Скъд.

Целта на нападението не беше глупава. Ирак съвсем ясно съзнаваше, че Израел не е страна, готова да преглътне голям брой жертви сред гражданското население. Още щом първите бойни глави паднаха в предградията на Тел Авив, Израел реагира, като застана на бойна нога. Точно това искаше и Багдад.

В коалицията от петдесет страни, изправили се срещу Ирак, влизаха седемнайсет арабски държави и ако ги свързваше нещо друго, освен исляма, то беше враждата им с Израел. Ирак бе преценил, вероятно правилно, че ако му нанесе удар, Израел ще бъде провокиран да се присъедини към военните действия и тогава арабските участници в коалицията ще се изтеглят. Дори крал Фахд, владетел на Саудитска Арабия и пазител на двете Свещени места, щеше да се озове в невъзможно положение.

След като ракетите паднаха в Израел, първите опасения бяха, че може да са заредени с газ или заразни култури. В такъв случай никой нямаше да успее да възпре Израел. Много скоро обаче се доказа, че бойните глави са заредени с конвенционални взривни вещества. Но психологическото въздействие върху Израел беше огромно.

Съединените щати незабавно пуснаха в действие всички средства, за да убедят Йерусалим да не отговаря на удара. На Ицхак Шамир бе казано, че съюзниците ще се погрижат за това. В действителност Израел беше предприел контраудар под формата на вълна изтребители-бомбардировачи Ф-15, но успя да ги върне още преди да напуснат собственото му въздушно пространство.

Истинските Скъд бяха тромави, стари съветски ракети, от които Ирак беше купил деветстотин броя преди няколко години. Те имаха обсег от 300 километра, а бойните им глави тежаха около половин тон. Не бяха насочвани, дори и в първоначалния си вид, и при пълна далекобойност падаха в радиус от близо километър от целта.

От гледна точка на Ирак това беше практически безполезна покупка. По време на войната с Иран те не успяваха да стигнат до Техеран, да не говорим за Израел, дори когато ги изстрелваха от най-западната граница на Ирак.

Междувременно обаче иракчаните, с германско техническо съдействие, бяха направили нещо невиждано. Бяха разглобили ракетите на парчета и от три бяха сглобили две нови. Направо казано, новата Ал-Хусайн беше едно недоразумение.