Над Залива, където се намираха от пет месеца, американските флотски Е-2 Хокай и военновъздушните Е-3 Сентри, иначе известни като АУАКС, продължаваха да кръжат, радарите им засичаха всеки приятелски или вражески самолет в небето, предупреждаваха, съветваха, насочваха и наблюдаваха.

До сутринта повечето иракски радарни инсталации бяха сринати, ракетните площадки заслепени, главните командни центрове съсипани. Щяха да са необходими още четири денонощия, за да се свърши работата докрай, но въздушното господство вече беше налице. Следваха електростанциите, телекомуникационните кули, телефонните централи, междинните станции, укритията за самолети, всички известни заводи за производство на оръжия за масово унищожение и техните складове.

По-късно щеше да дойде систематичното „редуциране“ до по-малко от 50 процента от бойната мощ на иракската армия южно и югозападно от кувейтската граница — условие, на което държеше генерал Шварцкопф, преди да настъпи със сухопътните войски.

Два, тогава неизвестни фактора, щяха по-късно да предизвикат промени в хода на войната. Единият бе решението на Ирак да изстреля ракети Скъд срещу Израел; начало на другия щеше да постави един акт, продиктуван от усещането за безсилие на капитан Дон Уокър от 336-а Тактическа изтребителна ескадрила.

Сутринта на 17-и завари Багдад в изключително тежко положение.

Обикновените граждани не бяха мигнали цяла нощ, а когато настъпи денят, някои събраха смелост да излязат навън и да огледат развалините. Повечето гледаха на оцеляването си като на истинско чудо, защото бяха прости хорица и не разбираха, че двайсетте димящи планини от камъни и тухли са били внимателно подбрани и ударени с такава точност, че да не застрашават живота на гражданското население.

Истински шок обаче разтърси управляващите кръгове. Саддам Хюсейн бе напуснал Президентския дворец и се бе настанил в необикновения си многоетажен бункер под хотел „Рашид“, който продължаваше да е пълен със западняци, преди всичко журналисти.

Бункерът бе изграден преди години. Дотолкова съвременни бяха мерките за сигурност в него, че той на практика представляваше кутия в кутията, а под и около вътрешната кутия бяха монтирани пружини с такава якост, че да защитят обитателите й и от ядрена бомба, превръщайки ударните вълни, които биха изравнили града над бункера със земята, в едва доловимо потреперване.

Макар в него да се влизаше през хидравлически управлявана рампа, разположена на пустеещо място зад хотела, главната част на сградата беше под „Рашид“ — съвсем съзнателно построен отгоре като място за западните гости на Багдад.

Всеки враг, който би се опитал да нападне бункера с бомби за дълбоко проникване, трябваше първо да унищожи хотела.

Колкото и да се стараеха подмазвачите от свитата на президента, трудно можеха да оправдаят катастрофата от нощта. Постепенно размерите й стигнаха до съзнанието им.

Всички разчитаха на евентуална безогледна бомбардировка на града, която да превърне жилищните квартали в развалини и да причини смъртта на хиляди невинни граждани. Тази касапница щеше да бъде раздухана от средствата за осведомяване, които щяха да я заснемат и да я покажат на потресените си зрители у дома. Това трябваше да предизвика вълна от негодувание срещу президента Буш и Америка, която да доведе в крайна сметка до повторно свикване на Съвета за сигурност и до налагане на вето от страна на Китай и Русия.

Към обяд стана ясно, че дошлите отвъд Атлантическия океан кучи синове не желаят да доставят това удоволствие. Доколкото разбираха иракските генерали, бомбите бяха паднали приблизително там, за където бяха предназначени, и толкоз. При положение че всички големи военни обекти в Багдад бяха съзнателно разположени в гъсто населени жилищни квартали, очакваше се, че ще е невъзможно да се избегнат огромни жертви сред цивилното население.

Но обиколката на града разкри, че двайсет командни центрове, ракетни площадки, радарни инсталации и комуникационни центрове са направени на пух и прах, докато сградите, които не са били определени за нападение, са се отървали със счупени стъкла.

Властите трябваше да се задоволят с измислен брой на жертвите сред цивилното население и с лъжата, че американските самолети са падали като есенни листа от небето.

Повечето иракчани, заблуждавани години наред от пропагандата, първоначално повярваха на тези съобщения, но само за кратко време.

Генералите, които отговаряха за въздушната отбрана, знаеха истината. Към обяд вече им беше ясно, че са загубили почти всички свои радарни средства, ракетите им земя-въздух (САМ) са слепи, а връзката им с частите почти прекъсната. И нещо по-лошо, операторите на радарните инсталации, които бяха оцелели, продължаваха да настояват, че пораженията са нанесени от бомбардировачи, които просто не са се показали на екраните им. Лъжците веднага бяха арестувани.

Наистина имаше отделни човешки жертви. Поне две крилати ракети Томахоук бяха „оглупели“, защото преградният огън на Конвенционалните оръдия Тройно-А, а не ракетите САМ бяха повредили елероните им. Една беше разрушила две сгради и разкъртила плочки от една джамия — престъпление, което бе показано на журналистическата общност още същия следобед.

Другата бе паднала на незастроено място и образувала голям кратер. В късния следобед на дъното му беше намерена жена, очевидно убита от взрива.

Въздушните нападения продължиха през целия ден, затова екипът на „Бърза помощ“ нямаше време да направи друго, освен набързо да завие трупа в одеяло, да го отнесе в моргата на най-близката болница и да го остави там.

Случи се така, че болницата се намираше близо до голям команден център на военновъздушните сили, който беше сринат до основи и всички легла бяха заети от ранени военнослужещи. В същата морга бяха оставени няколко десетки трупа на убити от бомбените взривове. Този на жената беше просто един от многото.

Тъй като патологът беше претрупан, работеше бързо и повърхностно. Преди всичко трябваше да установи смъртта и причината за нея, така че нямаше време за подробен преглед. Из целия град продължаваха да отекват детонациите на нови бомби и трясъкът на ответния огън не секваше, така че несъмнено го чакаше още много работа.

Докторът се изненада, че с изключение на жената останалите трупове са на военнослужещи. Тя изглеждаше на трийсет години и личеше, че е хубава. Прахът от бетон, полепнал по кръвта, и мястото, където я бяха намерили, не оставяха място за друго обяснение, освен че е тичала, когато ракетата е паднала на празното място и я е убила. Закачиха на тялото етикет и го опаковаха за погребение.

До нея намериха ръчната й чанта, в която имаше пудра, червило и документите й за самоличност. След като установи, че Лейла Ал-Хила е без съмнение цивилна жертва на бомбен взрив, претрупаният патолог нареди да я отнесат и набързо да я погребат.

Една по-внимателна аутопсия, за каквато той нямаше време през този ден — 17 януари, — би показала че жената е била многократно и брутално изнасилвана, преди да бъде пребита до смърт. Хвърлена бе в кратера няколко часа по-късно.

Два дни преди това генерал Абдуллах Кадири се бе преместил от луксозния си кабинет в Министерството на отбраната. Нямаше смисъл да остава там, та някоя американска бомба да го направи на кайма, защото не се съмняваше, че министерството ще бъде бомбардирано още през първите дни на въздушната война. Оказа се прав.

Настани се във вилата си, която, макар и уютна, беше достатъчно безлична, за да намери място в някоя американска карта с наземни цели. И отново се оказа прав.

Вилата бе отдавна снабдена със своя свързочна стая, която сега се обслужваше от персонала на министерството. Всички негови връзки с различни командни пунктове на танковите войски около Багдад ставаха по заровени в земята оптични кабели, които също бяха недосегаеми за бомбардировачите.

Единствено връзките с по-отдалечените части и, разбира се, онези в Кувейт, трябваше да се осъществяват по радиото, което ги излагаше на опасност от прехващане.