Тарик Азиз кимна в знак на съгласие, макар и да не знаеше какво приказва президентът. Заедно с други го проумя двайсет и четири часа по-късно.

Сутринта на 12 януари се проведе последното заседание в пълен състав на Революционния команден съвет в Президентския дворец на ъгъла на улица „14-и юли“ и улица „Кинди“. Седмица по-късно бомбите я превърнаха в развалини, но птичето вече беше отлетяло.

Както обикновено нареждането да се явят на заседанието дойде в последния момент. Независимо колко високо се бе издигнал в йерархията, независимо колко му се доверяваха, никой освен шепа хора от семейството, близки и лични телохранители не знаеше къде ще бъде президентът в даден час на който и да е ден.

Това, че беше все още жив след седем големи и сериозни опита за атентат, се дължеше на манията му за лична сигурност.

Нито контраразузнаването, нито тайната полиция на Омар Хатиб, нито армията не бяха удостоени с честта да отговарят за тази сигурност.

Тя беше задача на Амн-ал-Хас. Може да бяха млади, повечето от тях едва навършили двайсет години, но верността им беше фанатична и абсолютна. Командваше ги синът на президента — Кусай.

Никой заговорник не би могъл да знае по кой път ще се движи президентът, кога или в какво превозно средство. Посещенията му в армейски бази или заводи винаги бяха изненадващи не само за посетените, но и за хората около него.

Дори и в Багдад той се местеше от място на място по прищявка, понякога прекарвайки няколко дни в двореца, а друг път се оттегляше в бункера си под хотел „Рашид“.

Всяко блюдо, сипано за него, трябваше първо да бъде опитано пред очите му, а опитващият беше първородният син на готвача. Всяко питие се наливаше от бутилка с непокътнат печат.

Тази сутрин поканата за заседанието в двореца дойде със специален куриер при всеки от членовете на Революционния команден съвет един час преди началото. Така не оставаше време да се подготви атентат.

Лимузините завиваха през портите, оставяха пристигащите и отиваха на специален паркинг. Всеки от членовете на Съвета минаваше през арка за проверка на метал, не бяха разрешени личните оръжия.

Когато се събраха в голямата заседателна зала с масата във формата на „Т“, присъстваха трийсет и трима души. Осмина от тях имаха места на горната част на масата, по четири от двете страни на празния трон в средата. Останалите седяха един срещу друг по дължината на стъблото на „Т“-то.

Седем от присъстващите бяха в кръвно родство с президента и трима с брака си. Тези, плюс още осем бяха от Тикрит или непосредствената му околност. Всички бяха дългогодишни членове на партията Баас.

Десет от трийсет и тримата бяха министри от кабинета, а девет — генерали от армията или военновъздушните сили. Саади Тумах Аббас, бивш командващ Републиканската гвардия, сега повишен в министър на отбраната, седеше широко усмихнат на късата част на масата. Беше заменил Абд ал-Джабер Шеншал, ренегата кюрд, който отдавна бе свързал съдбата си с касапина на собствения му народ.

Сред генералите от армията бяха Мустафа Ради — началник на пехотата, Фарук Ридха — на артилерията, Али Мусули — на инженерните войски и Абдуллах Кадири — на танковите войски.

В долния край на масата бяха тримата мъже, които ръководеха разузнавателния апарат: доктор Убайди — задграничния Мухабарат, Хасан Рахмани — контраразузнаването и Омар Хатиб — тайната полиция.

Когато президентът влезе, всички станаха и започнаха да ръкопляскат. Той се усмихна, седна на стола си, каза им да седнат и започна своето заявление. Не бяха доведени тук, за да обсъждат, а да им се каже нещо.

Единствен зетят на президента не прояви изненада по време на заключителната част. Когато след четиридесетминутно слово, в което напомни за непрекъсната поредица от победи, постигнати под негово ръководство, той им съобщи вестта, непосредствената реакция беше смаяно мълчание.

Че Ирак се опитваше от години, те го знаеха. Но че точно сега, в самото навечерие на войната, е постигнат резултат в тази сфера на техниката, която бе в състояние да всее трепетен страх по целия свят, а дори и сред могъщите американци, изглеждаше невероятно. Божествена намеса. Но божеството не беше горе на небето; то седеше тук, с тях, усмихвайки се на себе си.

Хюсейн Камел, предварително предупреден, стана и поде овациите. Останалите побързаха презглава да го последват, всеки от тях се боеше да не е последният, който се е изправил или е най-умерен в своя възторг. Сетне никой не беше готов първи да спре.

Когато се върна в кабинета си два часа по-късно, Хасан Рахмани, изисканият космополит, който ръководеше контраразузнаването, разчисти бюрото си, заповяда никой да не го безпокои и седна пред чаша силно кафе. Трябваше да помисли, и то задълбочено.

Както и всички присъстващи в залата, вестта го бе разтърсила издълбоко. С един удар балансът на силите в Близкия изток се бе променил, но никой не го знаеше. След като президентът вдигна ръце с възхитително изиграно смущение и даде знак да се прекратят овациите, той отново влезе в ролята си на председателстващ и закле всички присъстващи да мълчат.

Това Рахмани можеше да разбере. Въпреки бурната еуфория, обхванала всички, към която се присъедини безрезервно, той предвиждаше големи проблеми.

Подобно устройство не струва и пукната пара, освен ако приятелите ти и, което е още по-важно, враговете ти знаят, че го имаш. Само тогава потенциалните врагове започват да пълзят към теб като приятели.

Някои държави, разработили оръжието, просто бяха оповестили факта с голям ядрен опит и бяха оставили светът да си направи изводи за последиците. Други, като Израел и Южна Африка, само намекнаха какво притежават, но не потвърдиха, оставяйки светът и най-вече съседите да се догаждат. Понякога това вършеше повече работа; въображението излизаше от контрол.

Но Рахмани беше убеден, че това просто няма да върши работа на Ирак. Ако казаното е вярно, а той не беше далеч от мисълта, че цялата тази работа е нов пропаганден трик, при който се разчита на евентуално изтичане на информация, за да се спечели още едно отлагане на екзекуцията, то никой извън Ирак не би го повярвал.

Единственият начин да бъдат възпрени враговете би бил да се докаже. А това очевидно президентът не искаше да става. Разбира се, имаше и други големи проблеми, свързани с доказването на това твърдение.

За опит на собствена територия не можеше да става и въпрос, щеше да е пълна лудост. Може би някога да е било възможно да се изпрати кораб дълбоко в южната част на Индийския океан, да бъде напуснат и опитът да се проведе там, но не и сега. Всички пристанища бяха плътно блокирани. Но можеха да поканят екип от Международната агенция по атомна енергия във Виена да разгледа и да се убеди, че това не е лъжа. В края на краищата МАГАТЕ беше идвала почти всяка година и винаги беше изкусно заблуждавана за онова, което става. При положение че им позволяха да видят със собствените си очи, те трябваше да повярват, да се покаят за предишната си доверчивост и да потвърдят истината.

Но той, Рахмани, току-що беше чул, че този път официално се забранява. Защо? Защото всичко беше лъжа ли? Или защото президентът е наумил нещо друго? И, нещо още по-важно, какво означаваше това за него, Рахмани?

От месеци насам беше разчитал, че Саддам Хюсейн ще се набута слепешката в една война, която не може да спечели, а я виж какво беше направил. Рахмани беше разчитал на поражение, което да завърши с уредено от американците сваляне на президента и със собственото му издигане в подпомаган от американците режим. Сега нещата се бяха променили. Разбра, че има нужда от време, за да премисли и да реши как да разиграе удивителната нова карта.

Тази вечер, след падането на мрака, на стената зад халдейската черква „Свети Йосиф“ в Християнския квартал се появи знак с тебешир. Приличаше на полегнала осмица.

През нощта жителите на Багдад трепереха. Въпреки непрекъснатата пропаганда по иракското радио и сляпата вяра на мнозина, че всичко казано е вярно, имаше и други, които тайно слушаха предаванията на Световната служба на Би Би Си на арабски, приготвяна в Лондон, но излъчвана от Кипър, и знаеха че Бени Наджите казват истината. Задаваше се война.