Литмир - Электронная Библиотека
A
A

В града приемаха, че американците ще започнат с масирана бомбардировка на Багдад, така мислеха дори в Президентския дворец. Щеше да има масови жертви сред цивилното население.

Режимът нямаше нищо против. По високите места смятаха, че глобалният ефект от такова масово избиване на граждани ще предизвика по цял свят отвращение от Америка и ще я принуди да спре и да си отиде. Ето защо все още допускаха такъв голям контингент чуждестранни журналисти, нещо повече — насърчаваха ги да се настанят в хотел „Рашид“. Щеше да има на разположение екскурзоводи, които да отведат бързо чуждестранните телевизионни камери при сцените на геноцид още щом всичко започнеше.

Жителите на Багдад някак не виждаха колко хитро е това съображение. Мнозина вече бяха избягали — чуждите поданици, насочени към йорданската граница, се вливаха във вълната от бежанци от Кувейт, докато иракчаните търсеха спасение в провинцията.

Никой не подозираше, включително и милионите телевизионни зрители в Америка и Европа, какво е истинското равнище на техническо развитие, което сега беше в ръцете на мрачния Чък Хорнър в Рияд. Никой по онова време не можеше да си представи, че повечето цели ще бъдат избирани от меню, подготвено от камерите на сателити в орбита, и че те ще бъдат сривани до земята от насочвани от лазер бомби, които рядко засягаха друго освен предназначената цел.

Жителите на Багдад знаеха като истина, научена от Би Би Си, която се процеждаше през базарите и пазарите, че четири дни след полунощ на 12 януари крайният срок за изтегляне от Кувейт ще изтече и американските бойни самолети ще се появят. Така че градът се бе смълчал в очакване.

Майк Мартин въртеше бавно педалите на велосипеда си, завивайки от улица „Шурджа“ и зад черквата. Минавайки покрай стената, той видя знака с тебешир и продължи по-нататък. В края на уличката спря, слезе от велосипеда и започна да наглася веригата, докато всъщност поглеждаше назад, натам, откъдето беше дошъл, за да види дали нещо не се движи подире му.

Нямаше нищо. Не се чуваше как хората от тайната полиция пристъпват от крак на крак във входовете, от покривите не се подаваха глави. Върна се назад, посегна с влажния парцал, изтри знака и продължи нататък.

Осмицата означаваше, че долу при реката, на по-малко от километър, под плочата в изоставения двор в пресечката на улица „Абу Науас“ го чака съобщение.

Като момче бе играл там, тичайки с Хасан Рахмани и Абделкарим Бадри покрай пристаните, там, където уличните продавачи приготвяха чудесен масгуф на жарава от камилски тръни, предлагайки на минувачите крехките порции от речен шаран, уловен в Тигър.

Магазините бяха затворени, чайните — с капаци на прозорците; малцина се скитаха покрай пристаните както те едно време. Тишината му беше полезна. Накрая на „Абу Науас“ видя група цивилни полицаи от АМАМ, но те не обърнаха внимание на фелаха, който въртеше педалите. Окуражи се при вида им; АМАМ бяха много несръчни. Ако устройваха полицейски надзор над тайника, те нямаше да сложат цяла група на такова видно място в началото на улицата, а щяха да се опитат да го направят по-елегантно, но все нещо щяха да сбъркат.

Съобщението беше там. Плочата моментално се върна на мястото си, сгънатата хартия влезе в долните му гащи. Минути след това пресичаше Тигър по моста Ахрар, връщайки се от Рисафа в Карч, а оттам в къщата на съветския дипломат в Мансур.

През изтеклите девет седмици животът бе улегнал в оградената със стени вила. Руската готвачка и съпругът й се отнасяха справедливо с него, а той бе започнал да говори по няколко думи от езика им. Пазаруваше всеки ден пресни продукти, което му даваше добро основание да обслужва всички свои тайници. Беше предал четиринайсет съобщения за невидимия Йерихон и бе получил петнайсет от него.

АМАМ го бяха спирали осем пъти, но всеки път смиреното му поведение, велосипедът и кошницата със зеленчуци, плодове, кафе, подправки и хранителни продукти, плюс писмото от дипломатическото домакинство и видимата му нищета ги караше да го отпращат по пътя му.

Нямаше как да знае какви бойни планове се оформят в Рияд, но трябваше да написва всички въпроси към Йерихон, след като ги изслуша на запис, и да чете отговорите му, за да ги изпрати на Саймън Паксман в кратките си предавания.

Бидейки военен, той можеше само да оцени, че политическите и военни сведения, давани от Йерихон, сигурно са безценни за командващия генерал, който подготвяше нападението над Ирак.

Вече беше получил нафтова печка за бараката и петромаксова лампа, за да я осветява. Купени от пазара чували от зебло служеха за пердета на всички прозорци и ако някой се доближеше, хрускането на дребните камъчета навреме го предупреждаваше.

Тази нощ се върна благодарен за топлината на дома си, дръпна резето на вратата, провери дали пердетата покриват всеки квадратен сантиметър от прозорците, запали лампата и прочете последното съобщение на Йерихон. Беше по-кратко от обикновено, но това не намаляваше въздействието му. Прочете го два пъти, да се увери, че не е престанал изведнъж да разбира арабски, и промърмори: „Боже Господи!“, махна разхлабените плочи от пода и извади касетофона.

За да е сигурен, че ще бъде разбран добре, прочете съобщението бавно и внимателно както на арабски, така и на английски, превключи на ускоряване и превърна петминутния си запис в секунда и половина предаване.

Излъчи го двайсет минути след полунощ.

Тъй като знаеше, че прозорецът за предаванията е между петнайсет и трийсет минути след полунощ, Саймън Паксман не си бе дал труда да си легне. Когато съобщението пристигна, той играеше карти с един от радистите. Вторият радист донесе вестта от апаратната.

— Мисля, че трябва да дойдеш и да чуеш това… веднага, Саймън — рече той.

Макар че СИС беше изпратил много повече хора, връзката с Йерихон се смяташе за толкова секретна, че по нея работеха само Паксман, ръководителят на бюрото на СИС в Рияд Джулиан Грей и двамата радисти. Трите им стаи бяха практически изолирани от останалата част от вилата.

Саймън Паксман изслуша гласа, който идваше от големия магнетофон в „апаратната“, всъщност преустроена спалня. Отначало Мартин говореше на арабски, прочитайки буквално ръкописното съобщение от Йерихон, сетне прочете два пъти своя превод на английски.

Докато го слушаше, Паксман усети голяма студена ръка да прониква дълбоко във вътрешностите му. Нещо беше се объркало, много лошо се бе объркало. Онова, което чуваше, просто не можеше да е така. Двамата други мъже стояха мълчаливо до него.

— Това той ли е? — попита настойчиво още щом съобщението завърши. Първата му мисъл беше, че Мартин е хванат и гласът е на някой, който го имитира.

— Той е, проверих на осцилоскопа. Няма съмнение, че е той.

Човешките гласове се отличават помежду си и разликата остава, независимо от усилията да се наподобят. Преди Майк Мартин да замине за Багдад, записаха гласа му. Сетне направиха същото с предаванията му, да не би ускоряването и забавянето, заедно с изкривяванията от звукозаписните машини или сателитното радиопредаване да станат причина за разлики.

Гласът, който се обади от Багдад тази нощ, съвпадаше със записания. Говореше Мартин и никой друг.

Второто, от което се страхуваше Паксман, беше да не са го хванали, измъчвали и принудили да предава това. Отхвърли мисълта като съвсем невероятна.

Имаше предварително уговорени думи, пауза, поколебаване, покашляне, което би предупредило хората в Рияд, че не предава по своя воля. И друго — беше предавал само три дни преди това.

Иракската тайна полиция може да е брутална, но не работи бързо. А Мартин беше корав човек. Ако си пречупен и преобърнат с такава скорост, човек се превръща в разнебитена, измъчена дрипа и това се проявява в изказа му.

Което означаваше, че Мартин говори истината — прочетеното от него съобщение беше точно каквото бе получил същата нощ от Йерихон. Което го оставяше с много неизвестни. Дали Йерихон е прав, греши или лъже.

86
{"b":"216734","o":1}