Пръстенът беше необходим, за да пригоди шейсетсантиметровия диаметър на снаряда към еднометровия калибър на изстрелващото устройство и да запази четирите неподвижни перки на опашката му.

Ирак не разполагаше с телеметрични уреди за управляване на подвижни перки чрез радиосигнали от земята, но неподвижните щяха да стабилизират тялото в полет и да не му позволят да се колебае и да падне надолу.

Носовата част беше от свръх яка стомана и остра като игла. И тя щеше в даден момент да бъде отстранена.

Когато една ракета навлезе по време на полета си отново в атмосферата, въздухът, който се сгъстява в по-долните слоеве, предизвиква при триенето достатъчно висока температура, за да стопи носовата част. Ето защо при връщането си астронавтите се нуждаят от термичен щит — за да не изгори капсулата им.

Устройството, което петимата иракчани оглеждаха тази вечер, беше нещо подобно. Стоманеният нос щеше да улесни полета нагоре, но нямаше да издържи на повторното влизане в атмосферата. Стопеният метал щеше да се изкриви и нагърчи и да накара падащото тяло да се люлее, криволичи, да се обърне странично към оказващия съпротивление въздух и да изгори.

Затова той беше конструиран така, че да се пръсне на парчета при апогея на полета, отваряйки място на конус, който беше по-къс, по-тъп и направен от въглеродни влакна.

Приживе доктор Джералд Бул се опита да купи за Багдад британски завод в Северна Ирландия на „Лиър Фан“ — фалирала авиационна компания, която използвала в строителството на малки граждански самолети елементи, направени от въглеродни нишки. Доктор Бул и Багдад не се интересуваха от самолетите, а от машините на „Лиър Фан“ за оплитане на въглеродните нишки. Тези нишки са изключително устойчиви на топлина, но и много трудни за обработка.

Освен това те са съществена част от ракетната техника, а тя на свой ред е секретна и износът на такива машини строго се следи. Когато британските служби за сигурност научиха за къде е предназначено оборудването на „Лиър Фан“ й се консултираха с Вашингтон, сделката бе отменена. След това сметнаха, че Ирак няма да се сдобие с технология за обработване на въглеродни нишки.

Специалистите сбъркаха. Ирак бе опитал по друг начин и бе успял. Един американски доставчик на климатични инсталации и изолационни продукти бе убеден да продаде на подставена иракска компания машините, необходими за изпридане на първичната вълна. В Ирак те бяха пригодени за изпридане на карбонови нишки.

Между буфера отзад и носа, беше разположена рожбата на доктор Сиддики — малка, елементарна, но напълно ефективна атомна бомба, подготвена да задейства на принципа на огнестрелната цев, използвайки като катализатори литий и полоний, за да създадат урагана от неутрони, необходим за началото на верижната реакция.

Вътрешността беше истински триумф на инженерния гений на доктор Сиддики — сфера и цилиндрична свещ, които, взети заедно, тежаха 35 килограма и бяха произведени под егидата на доктор Джаафар. И двете представляваха чист, обогатен уран 235.

Под гъстите черни мустаци бавно се разля доволна усмивка. Президентът пристъпи и прокара показалец по полираната стомана.

— Ще действа ли? Наистина ли ще действа? — прошепна той.

— Да, господин президент — отвърна физикът.

Главата с черна барета на нея кимна няколко пъти.

— Заслужавате поздравления, братя мои.

Под устройството, на дървена поставка, стоеше проста табелка. На нея пишеше само:

КАБДАТУ АЛЛАХ

Тарик Азиз беше обмислял дълго и упорито как и дали въобще да предаде на своя президент американската заплаха, изразена така брутално пред него в Женева.

Познаваха се от двайсет години, време, през което външният министър бе служил на своя господар с кучешка преданост, винаги бе вземал неговата страна по време на онези първоначални сблъсъци в йерархията на партията Баас, когато имаше и други претенденти за властта, винаги изхождайки от личната си преценка, че абсолютната безскрупулност на човека от Тикрит ще победи, и неизменно се бе оказвал прав.

Те заедно се бяха домогвали нагоре по хлъзгавия прът в рамките на една близкоизточна диктатура, единият винаги в сянката на другия. Сивокосият, нисък и пълен Азиз бе успял със сляпото си подчинение да преодолее първоначалното си неизгодно положение, дължащо се на по-голямото му образование и владеенето на два европейски езика.

Оставяйки практическото насилие на други, той бе гледал и одобрявал, както трябва да правят всички в двора на Саддам Хюсейн, как при чистка след чистка цели колони офицери и някога доверени партийни дейци биват отвеждани за екзекуция — присъда, често предшествана от часове агония в ръцете на мъчителите в Абу Граиб.

Виждал бе как отстраняват добри пълководци и ги разстрелват, защото са се опитали да защитят командваните от тях войници, и знаеше, че истинските заговорници са умирали по-ужасяващо, отколкото би желал да си представи.

Бе гледал как племето ал-джубури, което някога имаше такова влияние в армията, че никой не смееше да ги предизвика, е лишено от тази си власт, доведено до смирение, а оцелелите — вкарани в пътя и накарани да се подчиняват. Мълчал бе, докато братът на Саддам Али Хасан Маджид, по това време министър на вътрешните работи, бе замислил и извършил геноцида над кюрдите не само в Халабджа, а в петдесет други градове и села, заличени от лицето на земята с бомби, артилерия и газ.

Тарик Азиз, както всички в антуража на президента, знаеше, че няма къде да ходи. Ако се случеше нещо с господаря му, и с него бе свършено завинаги.

За разлика от някои около трона, той беше прекалено умен да повярва, че режимът им е популярен. Истински го беше страх не от чужденците, а от ужасното отмъщение на иракския народ, ако някога защитното покривало на Саддам падне от него.

В този ден, 11 януари, докато чакаше за личната среща, на която беше привикан при връщането си от Европа, си блъскаше главата над един проблем — как да формулира американската заплаха, без да навлече върху себе си неизбежната ярост. Президентът, както добре знаеше, можеше съвсем спокойно да заподозре него, външния министър, че е подсказал заплахата на американците. В параноята няма логика, само първична реакция, понякога вярна, друг път погрешна. Много невинни мъже бяха загинали, а и семействата им заедно с тях, само въз основа на подозрението, зародило се във въображението на президента.

Два часа по-късно, докато се връщаше към колата си, той изпитваше облекчение и се усмихваше озадачен.

Облекчението беше лесно обяснимо — неговият президент се оказа в спокойно и добро настроение. Изслуша с одобрение бляскавия доклад на Тарик Азиз за мисията му в Женева, широката подкрепа, която доловил у всеки, с когото разговарял за позицията на Ирак, и общото антиамериканско настроение, което нараствало на Запад.

Той кимаше с разбиране, докато Тарик сипеше обвинения върху американските подпалвачи на войни, и когато най-сетне, пламнал от собственото си възмущение, той спомена какво всъщност му е казал Джеймс Бейкър, не настъпи очакваният яростен взрив.

Докато други около масата се зъбеха и кипяха, Саддам Хюсейн продължи да кима и да се усмихва.

Външният министър се усмихваше на тръгване, защото на последното заседание неговият президент го поздрави за европейската му мисия, фактът, че погледната в светлината на обикновените дипломатически стандарти тя беше пълна катастрофа — отблъснат отвсякъде, третиран със смразяваща любезност от домакините си, несполучил да въздейства по какъвто и да е начин на решимостта на коалицията, обединена срещу неговата страна, — сякаш нямаше значение.

Недоумението му се дължеше на нещо, което президентът каза в края на аудиенцията. Каза го между другото, като забележка, промърморена само на външния министър, докато президентът го изпращаше до вратата.

— Рафик, драги другарю, не се безпокой. Скоро ще изненадам американците. Все още не. Но ако някога Бени ел Калб се опитат да прекосят границата, няма да отвърна с газ, а с Юмрука на Бога.