— Защо питаш?

— Е, надявам се, че няма да се обидите, но това е необикновено прихващане на разговор. Говорещият сякаш докладва на другиго за съвещание, на което е присъствал… А другият човек нищо не казва.

Просто нямаше начин фирмата да обясни на Тери Мартин как са се сдобили с доклада.

— Казаното от другия беше без значение — рече спокойно Ланг. — Той само сумти и възклицава. Не сметнахме за необходимо да го включваме.

— Но това все пак са думите, които Саддам е използвал, така ли?

— Така смятаме.

— Интересно. За първи път виждам нещо, казано от него, което не е предназначено за публикуване или за по-широка публика.

Мартин не държеше в ръцете си ръкописния доклад на Йерихон, който брат му беше унищожил още щом го бе прочел в микрофона. Той гледаше написана на машина дешифровка на арабски на текста, приет в Рияд преди Коледа. Разполагаше също така и с превода, направен от фирмата.

— Последната фраза — попита Паксман, който заминаваше за Рияд същата вечер, — когато казва „победи или се види, че побеждава“ — говори ли ти нещо?

— Разбира се. Но знаеш ли, ти продължаваш да използваш думата „побеждавам“ в смисъла, който го разбираме в Европа и Северна Америка. Аз бих използвал на английски думата „успявам“.

— Добре, Тери, как смята, че може да успее срещу Америка и коалицията? — поиска да разбере Ланг.

— Като ги унижи. Казах ти и преди това, той трябва да накара Америка да изглежда като пълен глупак.

— Но той няма да се изтегли от Кувейт през следващите двайсет дни, така ли? Ние наистина трябва да сме сигурни, Тери.

— Виж какво, Саддам нахлу там, защото претенциите му не бяха задоволени — отвърна Мартин. — Той искаше четири неща: да получи островите Уарба и Бубиян, за да има излаз на море; компенсация за извлечения, според неговите твърдения, в повече петрол от петролните полета, които заедно експлоатират; да се сложи край на свръх добива от страна на Кувейт; и опрощаване на дълга от петнайсет милиарда долара. Ако ги получи, той може да се изтегли с чест, като остави Америка да увисне. Това означава победа.

— А някакъв намек за това как може да ги получи?

Мартин сви рамене.

— Смята, че миротворците от Обединените нации са в състояние да дръпнат черджето. Залага на това, че времето работи за него, че ако успее да разтегли нещата, решимостта на ООН ще се притъпи. Може и да е прав.

— Този човек говори глупости — сопна се Ланг. — Даден му е краен срок шестнайсети януари, а това е след по-малко от двайсет дни. Ще бъде смазан.

— Освен ако един от постоянните членове на Съвета за сигурност не предложи в последната минута мирен план, за да отложи крайния срок — обади се Паксман.

Ланг предрече мрачно:

— Париж или Москва, или двете заедно.

— А ако се стигне до война — попита Паксман, — продължава ли да смята, че ще победи, тоест „успее“?

— Да — каза Тери Мартин. — Но се връщаме към онова, което ви казах и преди — американските загуби. Не забравяй, че Саддам е потаен главорез. Той се чувства в собствени води не в дипломатическите коридори на Кайро и Рияд. Става дума за всички онези улички и базари, натъпкани с палестинци и други араби, а те мразят Америка, която подкрепя Израел. Всеки човек, който може да окървави Америка, независимо от вредите за собствената си страна, ще стане герой в очите на тези милиони.

— Но той не може да го направи — настоя Ланг.

— Смята, че може — оспори го Мартин. — Виж какво, той е достатъчно умен да схване, че в очите на американците Америка не може да бъде победена, не бива да бъде победена. Това просто не е приемливо. Виж какво стана с Виетнам. Ветераните се върнаха у дома и ги замеряха с боклуци. За Америка ужасяващият брой жертви, понесени от омразен враг, е вид загуба. Неприемлива загуба. Саддам може да загуби във всеки момент петдесет хиляди души. И това хич няма да го засегне. Чичо Сам обаче ще бъде засегнат. Ако Америка понесе такива загуби, ще бъде разтърсена до основи. Ще се търкалят глави, ще се съсипват кариери, ще падат правителства. Взаимните обвинения и самообвинения ще продължат в живота на цяло поколение.

— Но той не може да го направи — настоя Ланг.

— Смята, че може — отвърна Мартин.

— Бойните газове — промърмори Паксман.

— Може би. Между другото, дали въобще открихте какво означава онази фраза в прихванатия телефонен разговор?

Ланг погледна към Паксман. Отново Йерихон. Не биваше да се споменава за него.

— Не. Никой не е чувал за това. Никой не може да го разбере.

— Може да се окаже важно, Стив. Нещо друго… не и газ.

— Тери — рече Ланг търпеливо, — след по-малко от двайсет дни Америка, заедно с нас, с французите, италианците, саудитците и други, ще хвърлят срещу Саддам Хюсейн най-голямата въздушна армада, която светът е виждал. Толкова огнева мощ че след още двайсет дни ще надхвърли тонажа на всички бомби, пуснати през Втората световна война. Генералите в Рияд са много заети. Не можем просто да отидем и да кажем: „Задръжте всичко, момчета, има една фраза в прихванат телефонен разговор, която не можем да разберем.“ Да приемем нещата такива, каквито са — това е бил просто превъзбуден човек, който е призовал по телефона Бога на тяхна страна.

— В това няма нищо странно, Тери — добави Паксман. — Открай време хората, тръгнали на война, са твърдели, че Бог е на тяхна страна. Това е всичко.

— Другият човек казва на нашия да млъкне и да затваря — напомни им Мартин.

— Значи е бил зает и раздразнителен.

— Той го нарича курвенски син.

— Не го обича особено.

— Може би.

— Тери, моля те, остави тази работа. Това е просто някаква фраза. Става дума за бойните газове. Той на това разчита. С всичко останало от анализа ти сме съгласни.

Мартин си тръгна пръв, двамата разузнавачи го последваха двайсетина минути по-късно. Завити в палтата си и с вдигнати яки, те слязоха на тротоара да потърсят такси.

— Знаеш ли — рече Ланг, — той е умно момче и много ми харесва. Но е и ужасна стара мома. Чувал си за частния му живот, нали?

Мина такси, празно, но без светлини. Време за чай. Ланг изруга по негов адрес.

— Да, разбира се, момчетата от Кутията го проучиха.

Кутията, или Кутия 500, е жаргонното название на Службата за сигурност, МИ-5. Някога, много отдавна, адресът на МИ-5 е бил ПК 500, Лондон.

— Е, тогава разбираш, нали — каза Ланг.

— Стив, аз наистина не смятам, че това има нещо общо.

Ланг спря и се обърна към подчинения си.

— Саймън, повярвай ми. Втълпил си е нещо и само ни губи времето. Послушай съвета ми. Просто забрави професора.

— Ще бъде химическа война, господин президент.

Три дни след Нова година празненствата в Белия дом отдавна бяха отзвучали. Цялото Западно крило, сърцето на американската администрация, дейно бръмчеше.

Джордж Буш седеше на огромното си бюро под герба на Съединените американски щати, в тихия Овален кабинет. Беше с гръб към високите тесни прозорци със светлозелени стъкла, дебели повече от дванайсет сантиметра, през които не можеше да проникне куршум.

Срещу него седеше генерал Брент Скоукрофт, съветник на президента по националната сигурност.

Президентът сведе поглед към обобщението на анализите, което току-що му представиха.

— Всички ли са съгласни с това? — поиска да знае той.

— Да, господин президент. Онова, което преди малко получихме от Лондон, говори, че и техните хора са напълно съгласни с нашите. Саддам Хюсейн няма да се изтегли от Кувейт, освен ако не му се даде „сламка“, за която да се хване, нещо с което да запази достойнството си, а ние ще се погрижим да не го получи.

Колкото до останалото, той ще разчита на масирани атаки с бойни отровни газове срещу коалиционните сили на сушата преди или по време на преминаването през границата.

Джордж Буш беше първият американски президент от времето след Джон Кенеди, който сам се беше сражавал. Виждал бе убити в битка американци. Но за него имаше нещо особено отвратително, особено отблъскващо в мисълта за млади бойци, които се гърчат в последните мигове от живота си, докато газ разкъсва белодробните тъкани и парализира нервната система.