Въпросът за Кувейт бил повдигнат под формата на осъждане на Обединените нации — че са имали наглостта да предложат такава идея. Всички зачакали Саддам да започне. Той обаче не го направил, седял, както често правел, като кобра нащрек начело на масата, погледът му се местел от човек на човек, опитвайки се да открие евентуална липса на лоялност.

Съвсем естествено, без президентът да даде насока, разговорът замрял. Тогава Саддам заговорил, заговорил съвсем тихо — тогава бил най-опасен.

Онзи, рекъл той, който допуска дори мисълта за такова катастрофално унижение за Ирак пред американците, бил готов да играе ролята на американски гъзолизец до края на живота си. За такъв човек не можело да има място на тази маса.

С това се сложило край. Всеки от присъстващите се съсипвал да обяснява, че не би могъл, при никакви обстоятелства, да допусне такава мисъл.

Сетне иракският диктатор добавил и още нещо. Само ако Ирак би могъл да победи или се види, че побеждава, било възможно да се изтегли от деветнайсетата провинция на страната, заявил той.

Всички около масата закимали мъдро, макар никой да не разбрал какво говори той.

Докладът беше дълъг и Майк Мартин го предаде по радиото във вилата край Рияд същата тази нощ.

Чип Барбър и Саймън Паксман мъдруваха над думите му в продължение на часове. И двамата бяха решили да отлетят до дома за няколко дни, поверявайки връзката от Рияд с Майк Мартин и Йерихон на Джулиан Грей за англичаните и на местния ръководител на бюрото на ЦРУ за американците. Оставаха само двайсет и четири дни до изтичането на крайния срок, даден от Обединените нации, и до началото на въздушната война на генерал Чък Хорнър срещу Ирак. И двамата искаха кратка домашна отпуска и много важният доклад на Йерихон им предостави такава възможност. Всеки от тях можеше да го отнесе със себе си.

— Какво смяташ, че има предвид с това „победи или се види, че побеждава“? — попита Барбър.

— Нямам представа — отвърна Паксман. — Ще трябва да се обърнем към някой специалист, който да го прегледа.

— И ние също. Предполагам, че през следващите няколко дни тук ще се навъртат само дежурните. Ще дам доклада на Бил Стюарт. Той вероятно ще хване неколцина умници да му направят задълбочен анализ, преди да го предаде на директора и на Държавния департамент.

— Познавам един такъв, който бих желал да го погледне — рече Паксман, след което двамата се разделиха и се отправиха към аерогарата, всеки да хване съответния полет до дома си.

На Бъдни вечер, седнал в дискретен бар в лондонския Уест Енд със Саймън Паксман, доктор Тери Мартин получи пълния текст на доклада на Йерихон и бе помолен да се опита да проумее какво е имал предвид Саддам Хюсейн, ако въобще е имал нещо предвид, споменавайки за победа над Америка като цена за изтеглянето му от Кувейт.

— Между другото — обърна се Тери към Паксман — зная, че това е в разрез с правилото за „само който трябва да знае“, но наистина съм разтревожен. Аз ти правя услуги — направи ми и ти една в замяна. Как е брат ми Майк в Кувейт? Все още ли е невредим?

Паксман се вгледа в доктора по арабистика в продължение на няколко секунди и едва тогава му отвърна.

— Мога да ти кажа само, че вече не е в Кувейт. И това може да ми струва работата.

Майк Мартин се изчерви от облекчение.

— Най-хубавият коледен подарък, който мога да получа. Благодаря ти, Саймън. — Вдигна поглед и замаха с пръст. — Знай само едно — хич да не си помисляте да го изпращате в Багдад.

Паксман вършеше тази работа от петнайсет години. Чертите на лицето му не мръднаха, тонът му остана небрежен. Очевидно преподавателят само се шегуваше.

— Така ли? Защо?

Мартин допиваше чашата си с вино и пропусна да забележи проблясъка на тревога в очите на разузнавача.

— Мили ми Саймън, Багдад е единственият град на света, където не трябва да стъпва. Спомняш ли си онези ленти с прихванати радиопредавания, които ми даде Шон Плъмър? Някои от гласовете са разпознати. Аз зная едно от имената. Страхотно съвпадение, но зная че съм прав.

— Така ли? — попита спокойно Паксман. — Кажи нещо повече.

— Разбира се, оттогава мина много време, но съм сигурен, че е същият човек. И можеш ли да си представиш? Сега е началник на контраразузнаването в Багдад, ловецът на шпиони номер едно на Саддам.

— Хасан Рахмани — промърмори Паксман. Тери Мартин не трябваше да пие алкохол дори преди Коледа, не му понасяше. Говореше повече, отколкото трябва.

— Точно същият. Те бяха съученици, разбираш ли. Всички бяхме. Началното училище на добрия господин Хартли. Майк и Хасан бяха най-добрите приятели. Разбираш ли? Затова не бива да си подава носа в Багдад.

Като излязоха от бара, Паксман остана загледан в трътлестата фигура на арабиста, тръгнал надолу по улицата, и промърмори.

— Мамка му стара, каква гадост.

Бяха му съсипали коледното настроение и той се готвеше да направи същото със Стив Ланг.

Едит Харденберг беше отишла в Залцбург да прекара празниците с майка си, традиция, която датираше от много години.

Младият йордански студент Карим можеше да посети Гиди Барзилаи в тайната му квартира, където ръководителят на операция „Иисус Навин“ разливаше по чашка на свободните от работа членове на групите Ярид и Невиот, работещи за него. Само един нещастник беше в Залцбург да държи под око госпожица Харденберг, за да не би внезапно да се върне в столицата.

Истинското име на Карим беше Ави Херцог, двайсет и девет годишен, който преди време беше командирован в Мосад от Поделение 504, отдел на армейското разузнаване, специализиран в набези през границата, а това обясняваше свободното владеене на арабския. Беше красив, с измамно срамежлив и стеснителен вид, а това му придаваше непреодолим чар. Затова Мосад два пъти вече го бе използвал за операции с прелъстяване.

— Как върви, любовнико? — попита Гиди, докато подаваше чашите.

— Бавно — отвърна Ави.

— Не се мотай много. Старецът иска резултат, помниш нали?

— Тази дама е много задръстена — оплака се Ави. — Интересува се само от среща на интелекти — все още.

В рамките на легендата, че е студент от Аман, той делеше малък апартамент с друг арабски студент, всъщност специалист по подслушване на телефони, който също говореше арабски. Уредиха нещата така, в случай че Едит Харденберг или пък някой друг си науми да провери къде и как живее, а също и с кого.

Апартаментчето би устояло на всякакво изпитание — беше затрупано с учебници по техника, а също така и с йордански вестници и списания. И двамата бяха действително записани в Техническия университет, за да не би някой да провери и там. Сега се обади неговият съквартирант.

— Среща на интелекти ли? Зарежи това нещо.

— Там е работата, че не мога — отвърна Ави.

Когато смехът утихна, той добави:

— Между другото ще искам да ми се плаща за опасен труд.

— Защо? — поиска да знае Гиди. — Да не смяташ, че ще ти го отхапе, когато си смъкнеш дънките?

— Не бе. Работата е в галериите, концертите, оперите, рециталите. Може да си пукна от скука, докато се стигне дотам.

— Карай както си знаеш, пиленцето ми. Ти си тук само защото Службата смята, че имаш нещо, с което ние не разполагаме.

— Да — обади се момичето, включено в проследяващата група Ярид, — около двайсет и два сантиметра.

— Я да мълчиш, Яел. Всеки момент, когато пожелаеш, можеш да се върнеш на работа на улица „Хаяркон“.

Пиенето, смехът и закачките на иврит продължиха все така весело. По-късно същата вечер Яел установи, че е била права. Хубаво прекара Коледата екипът на Мосад във Виена.

— И така, какво мислиш, Тери?

Стив Ланг и Саймън Паксман бяха поканили Тери Мартин в един от апартаментите на фирмата в Кенсингтън. Беше по-сигурно, отколкото в някой ресторант. Оставаха два дни до Нова година.

— Интересно — рече доктор Мартин. — Невероятно интересно. И това е наистина така? Саддам наистина го е казал, така ли?