— А как ще употреби отровния газ? — попита той.

— Според нас има четири възможности, господин президент. Очевидната е бомби, пуснати от изтребители и ударни бомбардировачи. Колин Пауъл току-що е разговарял с Чък Хорнър в Рияд. Генерал Хорнър твърди, че са му необходими трийсет и пет дни неспирна въздушна война. След двайсет нито един иракски самолет няма да стига до границата. На трийсетия ден нито един иракски самолет няма да може да остане във въздуха повече от шейсет секунди. Казва, че гарантира това. В противен случай можете да му вземете звездите.

— А останалото?

— Саддам разполага с много ракетни установки. Това сякаш е втората възможност.

Иракските ракетни установки бяха съветско производство на основата на старите Катюши от Втората световна война. Сега много усъвършенствани, тези ракети, изстрелвани в бърза поредица от „пакет“, разположен на камион или стационарно, имаха обсег от 100 километра.

— Естествено, господин президент, поради своя обсег те ще трябва да се изстрелват от територията на Кувейт или от иракската пустиня на запад. Смятаме, че самолетите Джей-СТАР ще ги открият на своите радари и те ще бъдат обезвредени. Иракчаните могат да ги прикриват колкото си щат, но металът ще ги издаде.

Колкото до останалото, Ирак разполага със запаси от снаряди, заредени с бойни газове за танковете и артилерията си. Обсег под трийсет и седем километра. Знаем, че запасите са вече на място и че при този обсег те трябва да са в пустинята — няма как да се прикрият. Момчетата от авиацията са убедени, че могат да ги намерят и унищожат. И най-сетне имат и ракети Скъд. За тях следят непрекъснато, дори в момента, в който разговаряме.

— А предпазните мерки?

— Взети са, господин президент. С оглед на възможно нападение с антракс всички войници са ваксинирани. Англичаните също. А всички чинове имат противогази и противогазови наметала. Ако се опита…

Президентът стана, обърна се и се загледа нагоре към герба. Гологлавият орел, стиснал в ноктите си стрелите, отвърна на погледа му.

Преди двайсет години беше видял онези ужасни чували за трупове с ципове, който се връщаха от Виетнам, и знаеше, че още повече такива чували са складирани в дискретни контейнери без надписи под саудитското слънце.

Дори при всички предпазни мерки щеше да има частици непокрита кожа, някои войници няма да успеят да се доберат до противогазите си и да ги нахлузят навреме.

Следващата година трябваше да се бори за преизбирането си. Но не там беше въпросът. Независимо дали щеше да победи или да загуби, той нямаше намерение да влезе в историята като американския президент, обрекъл десетки хиляди войници на смърт, и то не както във Виетнам, в течение на девет години, а само за няколко седмици или за дни.

— Брент…

— Да, господин президент.

— Джеймс Бейкър ще се срещне скоро с Тарик Азиз, нали?

— След шест дни в Женева.

— Помоли го, ако обичаш, да дойде при мен.

През първата седмица на януари, за първи път от много време, Едит Харденберг започна да се забавлява, наистина да се забавлява. Доставяше й удоволствие да разглежда и да обяснява на младия си приятел чудесата на културата, които се криеха в нейния град.

Винклербанк разрешаваше на своя персонал четири дни ваканция, която включваше Нова година; след това се наложи да планират културните си заниманията вечерта, а това все пак им оставяше театралните представления, концертите и рециталите, или за уикендите, когато музеите и галериите бяха отворени.

Прекараха половин ден в Югендщил, възхищавайки се на _ар нуво_, и още половин ден в Сецесиона, където има постоянна изложба на творби от Климт.

Младият йорданец беше очарован и възбуден, от него се лееше непрекъснат поток от въпроси и Едит Харденберг се зарази от неговия ентусиазъм, очите й блестяха, докато обясняваше, че има друга чудесна изложба в Кюнстлерхаус, която непременно трябва да видят следващия уикенд.

След като посетиха изложбата на Климт, Карим я заведе на обяд в „Ротисри Зирк“. Тя възрази срещу големия разход, но новият й приятел обясни, че баща му бил богат хирург в Аман и не се скъпял с парите, които му дава.

Колкото и да беше невероятно, тя му позволи да й налее чаша вино и пропусна да забележи, че той я наля догоре. Говорът и стана по-възбуден и на бледите й страни изби лека червенина.

Докато пиеха кафе, Карим се наведе напред и сложи ръка върху нейната. Тя изглеждаше объркана и бързо се огледа наоколо да види дали някой е забелязал, но никой не им обръщаше внимание. Отдръпна си ръката, но съвсем бавно.

До края на седмицата бяха посетили четири от културните забележителности, които тя имаше предвид, а когато след прекараната в Музикферайн вечер вървяха към колата й, той взе облечената й в ръкавица ръка в своята и не я пусна. Тя не я издърпа, усещайки топлината му да прониква през памучната тъкан.

— Много мило от твоя страна, че правиш това за мен — рече сериозно той. — Сигурно ти е много скучно.

— О, не, съвсем не — рече разпалено тя. — Прави ми удоволствие да виждам и чувам всички тези красиви неща. Радвам се, че и ти имаше тази възможност. Много скоро ще станеш специалист по европейско изкуство и култура.

Когато стигнаха до колата, той й се усмихна, взе измръзналото й от вятъра лице между своите голи, но изненадващо горещи длани, и я целуна по устните.

— Благодаря, Едит.

Сетне се отдалечи. Тя се отправи както обикновено към къщи, но ръцете й трепереха и за малко не се удари в един трамвай.

Държавният секретар Джеймс Бейкър се срещна с иракския външен министър Тарик Азиз в Женева на 9 януари. Срещата не продължи дълго и не беше дружеска. Не беше и замислена като такава. Присъстваше само един преводач от английски на арабски, макар че английският на Тарик Азиз беше напълно достатъчен, за да разбере думите на американеца, който говореше бавно и много ясно. Посланието му беше съвсем просто.

— Упълномощен съм да уведомя вас и президента Хюсейн, че ако по време на някакви военни действия, които биха могли да се водят между двете страни, вашето правителство реши да използва забранени от международните договори химически оръжия, моята страна ще използва ядрено оръжие. С две думи, ще подложим Багдад на ядрено нападение.

Нисичкият сивокос иракчанин разбра съдържанието на посланието, но отначало не можа да го повярва. Първо, никой с всичкия си не би посмял да предаде такава открита заплаха на президента. Той имаше навика, по подобие на някогашните вавилонски царе, да излее яда си на носителя на неприятната вест.

От друга страна, в началото не беше убеден, че американецът говори сериозно. Та нали реактивните отпадъци, придружаващи атомния взрив, не биха се ограничили до Багдад? Та нали такъв взрив щеше да унищожи половината от Близкия изток?

Тарик Азиз, който силно разтревожен се отправи обратно към Багдад, не знаеше три неща.

Едното беше, че така наречените тактически ядрени бомби, създадени от съвременната наука, бяха далеч от бомбата, пусната над Хирошима през 1945 г. Новата, „чиста“ бомба с ограничено действие е наречена така, защото, макар пораженията, нанасяни от топлинната и взривната вълна да са все така ужасяващи, остатъчната радиоактивност има много кратък живот.

Второ, че в трюма на кораба „Уисконсин“, който по това време беше разположен в Персийския залив и към който се присъединяваше друг брониран кораб — „Мисури“, носеше в трюмовете си три много специални кесони от стоманобетон, достатъчно здрави, за да издържат 10 000 години, ако корабът потъне. В тях имаше три ракети Томахоук Круз, които Съединените щати се надяваха никога да не се наложи да използват.

Трето — че държавният секретар съвсем не се шегува.

Генерал сър Питър де ла Билиер се разхождаше сам в нощната тъмнина на пустинята, придружен единствено от хрускането на пясъка под краката му и собствените му тревожни мисли.