Едва пет дни по-късно проумя какво означават двата гърлени и шипящият звук, които съдържаше изкривената фраза.

Веднага опита да се свърже със Саймън Паксман в Сенчъри Хаус, но му казаха, че той ще отсъства до второ нареждане. Помоли да го свържат със Стив Ланг, но оперативният ръководител за Близкия изток също не беше на разположение.

Паксман беше в продължителна командировка в щаба на СИС в Рияд; Ланг се намираше там за важно съвещание с Чип Барбър от ЦРУ.

Човекът, когото наричаха „наблюдателя“, пристигна от Тел Авив през Лондон и Франкфурт във Виена, където никой не го посрещна. Взе такси от аерогара „Швехат“ до хотел „Шератон“, където имаше резервация.

Той беше червендалест и общителен мъж, виден американски адвокат от Ню Йорк, снабден с необходимите документи за това. Американският му английски беше безпогрешен, което съвсем не беше изненадващо, като се има предвид, че беше прекарал много години в Щатите, а немският му — приемлив.

Няколко часа след пристигането си се възползва от машинописните услуги на „Шератон“, за да състави и редактира любезно писмо на бланка на фирмата си до някой си Волфганг Гемютлих, вицепрезидент на Винклербанк.

Бланката беше напълно автентична и ако някой би се сетил да провери по телефона, щеше да се увери, че подписаният е старши съдружник в много престижна юридическа кантора в Ню Йорк, макар да се намираше в отпуск (нещо, което Мосад беше проверил на място) и съвсем да не беше човекът във Виена.

Писмото беше едновременно интригуващо и обстоятелствено, както и трябваше да бъде. Авторът му представял много богат и високопоставен клиент, който сега искал да вложи значителна част от своето богатство в Европа.

Точно този клиент настоял, очевидно след като говорил със свой приятел, да се обърнат по този въпрос към Винклербанк и конкретно и лично към добрия хер Гемютлих.

Авторът би уредил предварително среща, но както неговият клиент, така и юридическата му фирма отдавали голямо значение на изключителната дискретност, като се избягват откритите телефонни линии и факсове, когато ставало дума за делата на съответния клиент, затова той се възползвал от посещението си в Европа, за да прескочи лично до Виена.

Програмата, за съжаление, му позволявала да прекара само три дни във Виена, но ако хер Гемютлих бъде така любезен да му отдели време за разговор, той, американецът, с удоволствие ще се отбие в банката.

Писмото беше пуснато лично от американеца в пощенската кутия на банката през нощта, а до пладне на следващия ден куриерът й достави отговора в „Шератон“. Хер Гемютлих щял да се радва да се срещне с американския адвокат на другата сутрин в десет часа.

От мига, когато въведоха „наблюдателя“, очите му не пропуснаха нищо. Бележки не си водеше, но той отбелязваше и запомняше всяка подробност. Служителката във фоайето провери документите му, обади се горе да се увери, че наистина го очакват, и портиерът го придружи — през целия път до вратата, на която почука. „Наблюдателят“ така и не остана сам нито за миг.

При заповедта „Herein“* разсилният отвори вратата и въведе американския посетител, сетне се оттегли и я затвори зад себе си, връщайки се на бюрото си във фоайето.

[* „Влез“ (нем.). — Б.пр.]

Хер Волфганг Гемютлих стана от бюрото, стисна ръката на госта си, посочи му стола срещу себе си и се върна зад бюрото.

На немски думата „гемютлих“ означава „спокоен“, с нюанс на общителен. Едва ли бе възможно едно име така да не съответства на човека. Този Гемютлих беше мършав, малко над шестдесетте, облечен в сив костюм, със сива връзка и коса в същия цвят. От него се излъчваше сивота. В бледите му очи нямаше и намек за хумор, а приветствената му усмивка напомняше отвор в лицето на труп в морга.

Кабинетът беше в тон с аскетичността на своя обитател; тъмна ламперия по стените, дипломи по банково дело вместо картини и голямо, претрупано с орнаменти бюро, по което нямаше дори и намек за някакво безредие.

Волфганг Гемютлих очевидно не се занимаваше с банково дело за забавление; явно забавленията под каквато и да е форма не срещаха неговото одобрение. Банковото дело беше нещо сериозно; нещо повече, то беше самият му живот. Ако хер Гемютлих сериозно осъждаше нещо на този свят, то бе харченето на пари. Парите трябваше да се пестят, за предпочитане под егидата на Винклербанк. Изтеглянето на пари би могло да му причини сериозна криза от киселини, голям превод от Винклер в друга банка бе в състояние да му съсипе цялата седмица.

„Наблюдателят“ знаеше, че е там да гледа и да докладва. Основната му задача, вече изпълнена, беше да установи кой всъщност е Гемютлих, за да го покаже на екипа Ярид вън на улицата. Освен това търсеше някакъв сейф, в който биха могли да се съдържат подробности относно сметката на Йерихон, както и ключалки, резета, алармени системи — с две думи той беше там да огледа заведението за евентуално претръшкване.

Избягвайки да спомене въобще нещо конкретно за размера на сумите, които клиентът му би желал да прехвърли в Европа, но намеквайки за огромния им размер, той насочи разговора към сферата на сигурността и дискретността, осигурявани от Винклербанк. Хер Гемютлих с удоволствие обясни, че шифрованите сметки при Винклер са непроницаеми, дискретността — доведена до мания.

Само веднъж по време на разговора им ги прекъснаха. Отвори се една странична врата, и вътре се шмугна като мишка някаква жена, която носеше три писма за подпис. Гемютлих се навъси раздразнен.

— Казахте, че са важни, хер Гемютлих. Иначе… — рече жената. При втория оглед не беше толкова стара, колкото му се стори в началото, може би към четирийсетте. Опънатата назад коса, кокът, костюмът от туид, чорапите й от пресукан памук и ниските обувки създаваха впечатление за по-голяма възраст.

— Ja, ja, ja… — рече Гемютлих и протегна ръка за писмата. — Entschuldigung…* — обърна се към посетителя си той.

[* „Да, да, да…“, „Извинете…“ (нем.). — Б.пр.]

Двамата разговаряха на немски, след като се разбра, че Гемютлих говори английски с голямо запъване. Но „наблюдателят“ се изправи и леко се поклони на новодошлата с думите:

— Grüss Gott, Fraulein.* — Тя изглеждаше объркана. Гемютлих обикновено не ставаше при влизането на секретарка. Но жестът принуди Гемютлих да се покашля и да промърмори:

[* „Добър ден, госпожице.“ (нем.). — Б.пр.]

— А, да, ъъъ… частната ми секретарка, госпожица Харденберг.

„Наблюдателят“ отбеляза и това, докато сядаше на мястото си.

Когато си тръгна с уверенията, че може да предложи на своя клиент в Ню Йорк най-благоприятните условия за откриване на сметка от Винклербанк, режимът беше същият, както и на влизане. Портиерът бе извикан от преддверието и се появи на вратата. „Наблюдателят“ каза „довиждане“ и последва човека навън.

Заедно влязоха в малкия асансьор с решетка отпред, който потракваше, докато слизаше надолу. „Наблюдателят“ попита дали може да се отбие до мъжката тоалетна, преди да излезе. Портиерът се намръщи, сякаш докато пребивава във Винклербанк, човек не бива да изпитва физиологични нужди, но спря асансьора на мецанина. Близо до него той посочи дървена врата без надпис и „наблюдателят“ влезе вътре.

Помещението беше очевидно предназначено за чиновниците на банката от мъжки пол; вътре имаше писоар, кабинка, мивка, руло хартия за бърсане на ръцете и стенен шкаф. „Наблюдателят“ пусна чешмата и бързо огледа помещението. Запечатан прозорец с решетки, през който минаваха жиците на алармена система — възможно, но не и лесно. Проветрение с автоматичен вентилатор. В шкафа имаше метли, съдове, препарати за почистване и прахосмукачка. Следователно имаха чистачи. Но кога работеха те? Нощем или в края на седмицата? Ако можеше да се съди по досегашните му наблюдения, дори и чистачът вероятно работеше в кабинетите само под надзор. Очевидно за портиера или нощния пазач можеха „да се погрижат“, но не там беше работата. Заповедта на Коби Дрор беше съвсем ясна — да не се оставят каквито и да било следи.