Когато излезе от тоалетната, портиерът го чакаше. Забелязвайки недалеч от тях широките мраморни стъпала, водещи до фоайето на половин етаж под тях, „наблюдателят“ се усмихна, посочи ги и закрачи към тях, вместо да се качва на асансьора за толкова малко разстояние.
Портиерът подтичваше след него, изпрати го през фоайето до вратата и го пропусна да излезе. Той чу как месинговият език на самозаключващия се механизъм щракна зад него. Попита се как, ако портиерът е някъде по етажите, администраторката долу ще отвори на клиент или куриер?
В продължение на два часа той осведомява Гиди Барзилаи за вътрешните механизми на банката, доколкото бе успял да ги забележи, и докладът му не вдъхваше оптимизъм. Ръководителят на групата Невиот седеше и клатеше глава.
Можеха да проникнат с взлом, рече той. Никакъв проблем. Ще намерят алармената система и ще я неутрализират. Но що се отнася до това, да не оставят никаква следа, ще е ужасно трудно. Имаше нощен пазач, който вероятно обхождаше на определени интервали от време. А освен това какво ще търсят? Сейф? Къде? Какъв модел? Колко стар? С ключ или с шифър, или и с двете? Щяха да им трябват часове. И щеше да се наложи да обезвредят нощната охрана. Това би оставило следа. Дрор беше забранил да правят такова нещо.
На следващия ден „наблюдателят“ отлетя от Виена и се върна в Тел Авив. Същия следобед той разпозна в поредица от снимки Волфганг Гемютлих и, за всеки случай, фройлайн Харденберг. Когато си отиде, Барзилаи и ръководителят на групата Невиот останаха да се съвещават.
— Честно казано, Гиди, имам нужда от повече информация. Прекалено много са нещата, които все още не зная. Той сигурно държи документите, които ти трябват, в някакъв сейф. Къде? Зад ламперията? В пода? В стаята на секретарката? В специален трезор в мазето? За това ни е необходима вътрешна информация.
Барзилаи изръмжа. Много отдавна, още докато се подготвяха, един от инструкторите им каза: няма човек без слабо място. Намерете това място, натиснете нерва, той ще сътрудничи. На следващия ден всички от групите Ярид и Невиот започнаха усилено да наблюдават Волфганг Гемютлих.
Но вкиснатият виенчанин щеше да докаже, че инструкторът е грешал.
Стив Ланг и Чип Барбър бяха изправени пред голям проблем. В средата на ноември Йерихон бе дал първия си отговор на поставените му посредством тайника в Багдад въпроси. Цената му беше висока, но американското правителство преведе сумата във виенската банкова сметка, без да мърмори.
Ако информацията му беше точна, а нямаше причина да се подозира противното, тя беше изключително полезна. Не беше отговорил на всички, а само на някои въпроси, и беше потвърдил отговорите на други, в които не бяха сигурни.
Преди всичко назова седемнайсет места, свързани с производство на оръжия за масово унищожение. За осем от тях съюзниците подозираха вече; от тях беше коригирал две. Останалите девет представляваха нова информация, като най-важната от тях уточняваше местоположението на тайната лаборатория, където функционираше каскадата от газоводифузионни центрофуги за добив на чист уран 235.
Проблемът беше следният: как да уведомят военните, без да разкрият факта, че Лангли и Сенчъри Хаус разполагат с високопоставен източник, който предава Багдад отвътре?
Не че шпионите нямаха доверие на военните. Напротив, те неслучайно бяха старши офицери. Но в света на сенките има старо и добре изпитано правило, наречено „само който трябва да знае“. Човек, който не е запознат с нещо, не може да се изпусне, дори и неволно. Ако хора в цивилно облекло извадят паднал сякаш от небето списък с нови цели, колко от генералите, бригадирите и полковниците щяха да се сетят откъде е дошъл той?
През третата седмица от месеца Барбър и Ланг имаха среща на четири очи с генерал Бъстър Глосън, заместник на командващия военновъздушните сили в Персийския залив генерал Чък Хорнър.
Макар че той сигурно си имаше име, никой не назоваваше бригадния генерал Глосън другояче освен като „Бъстър“*. Той беше човекът, който беше планирал и продължаваше да планира евентуалното масирано въздушно нападение над Ирак. Както всички знаеха, то щеше да предшества настъплението по сушата.
[* Обикновено като фамилиарно обръщение към някого, „момко“, „мой човек“, „приятел“ и т.н. (англ.). — Б.пр.]
Както Лондон, така и Вашингтон отдавна бяха стигнали до съгласие, че независимо от Кувейт, бойната машина на Саддам Хюсейн трябва просто да бъде унищожена, а това в много голяма степен се отнасяше до средствата за производство на бойни газове, бактериологични оръжия и атомни бомби.
Подготовката на плановете за евентуална въздушна война под кодовото название „Внезапен гръм“ се намираше в доста напреднала фаза още преди операция „Пустинен щит“ да беше окончателно отстранила всякаква възможност за успешно иракско настъпление срещу Саудитска Арабия. Истинският архитект на тази война беше Бъстър Глосън.
Към 16 ноември Обединените нации и различни дипломатически канцеларии по света продължаваха да търсят отчаяно някакъв „мирен план“, за да сложат край на кризата, без да се даде и един изстрел, без да бъде пусната нито една бомба, или да бъде изстреляна ракета. Тримата мъже в подземното помещение знаеха, че подобен план просто нямаше да се състои.
Барбър беше кратък и конкретен:
— Както знаеш, Бъстър, ние с англичаните се опитваме от месеци твърдо да установим обектите за производство на оръжия за масово унищожение на Саддам.
Генералът от военновъздушните сили на САЩ кимна предпазливо. В своя кабинет по-надолу по коридора той имаше карта с повече игли от тези на таралеж и всяка представляваше отделна цел за бомбардиране. Сега пък какво? Барбър продължи:
— Така че започнахме с разрешенията за износ и проследихме кои са страните износителки и съответните компании, които са изпълнили договорите. Сетне учените, които са оборудвали тези заводи. Мнозина от тях обаче са били отведени на местата в автобуси с тъмни стъкла, живели са на място и всъщност така и не са разбрали къде са се намирали.
Накрая, Бъстър, се свързахме със строителите, онези, които всъщност са построили повечето от обектите за производство на бойни газове на Саддам. И някои от тях се оказаха истинска находка, дадоха съвсем точни сведения.
Барбър подаде на генерала новия списък с цели. Глосън го разгледа с интерес. Те не бяха означени с координати по картата, но описанията бяха достатъчно ясни, за да се установят по въздушните снимки, с които вече разполагаха.
Генералът изръмжа. Знаеше, че едни от обектите в списъка са вече дадени като цели; други, които бяха под въпрос, сега се потвърждаваха; а трети бяха съвсем нови. Вдигна очи.
— И това е съвсем сигурно, така ли?
— Абсолютно — отвърна англичанинът. — Убедени сме, че строителите са добър източник, може би най-добрият досега, защото това са работници, които са знаели какво строят и говорят без задръжки много повече от бюрократите.
Глосън стана.
— Добре. Ще има ли още?
— Продължаваме да ровим из Европа, Бъстър — отвърна Барбър. — Ако открием още сигурни обекти, ще ти ги дадем. Нали знаеш, че са заровили страшно много неща под земята. Дълбоко под пустинята. Говорим за големи строителни обекти.
— Само ми кажете къде са ги построили и ще им сринем покривите върху главите — рече генералът.
По-късно Глосън занесе списъка на своя началник Чък Хорнър. Той беше по-нисък от Глосън, сбръчкан мъж с опечален вид, с лице на хрътка и дипломатичен колкото слон в стъкларски магазин. Но обожаваше своя летателен и наземен персонал, а той му отговаряше с взаимност.
Известно бе, че ако сметне за необходимо, той ще се бори на тяхна страна срещу доставчиците, бюрократите и политиците чак до Белия дом, при това без да си мери приказките. Беше едно към едно — такъв, какъвто изглеждаше.
Когато посещаваше държавите от Персийския залив — Бахрейн, Абу Даби и Дубай, където бяха настанени някои от неговите части, той избягваше скъпите хотели, където течеше (в буквалния смисъл на думата) хубавият живот, и вместо това се хранеше с летателния персонал в базата и спеше на походно легло в спалните им.
