Мартин изгори трите съобщения и смачка пепелта на прах. Вече знаеше отговорите и на двете запитвания. Лангли беше готов да прояви щедрост, истинска щедрост, ако продуктът е качествен. Що се отнася до необходимата информация, Мартин беше запаметил списък от въпроси относно настроението на Саддам, неговата стратегия и разположението на големи командни центрове и места, където се произвеждат оръжия за масово унищожение.

Тъкмо преди разсъмване той изпрати известие на Рияд:

ЙЕРИХОН ОТНОВО ВЛИЗА В ИГРАТА.

На 10 ноември д-р Тери Мартин се върна в малкия си и разхвърлян кабинет във факултета по ориенталистика и африканистика и намери бележка от секретарката си, сложена на видно място на подложката за писане.

„Обади се някакъв господин Плъмър; каза, че имате телефонния му номер и знаете за какво става дума.“

Текстът беше рязък и това показваше, че г-ца Уърдсуърд е била раздразнена. Тя беше дама, на която се харесваше да покровителства поверените й академични бройки по собственическия начин, присъщ на кокошка, измътила пиленца. А това очевидно означаваше, че трябва да знае какво става по всяко време. Хората, които отказваха да й кажат защо се обаждат и по какъв въпрос, не се радваха на нейното одобрение.

Зимният семестър беше в разгара си и при купа нови студенти, с които трябваше да се оправя, Тери Мартин почти беше забравил за молбата си към директора на Арабския сектор в Правителствения щаб на съобщенията.

Когато се обади, Плъмър беше излязъл да обядва; Мартин беше зает със следобедни лекции до четири. Обади се в Глостършър в пет и хвана Плъмър тъкмо преди да си тръгне за вкъщи.

— А, да — рече Плъмър. — Спомняте си, че помолихте да ви дадем нещо странно, нещо неразбираемо, нали? Нашата станция в Кипър е уловила нещо, което изглежда изключително трудно. Можете да го чуете, ако искате.

— Тук в Лондон ли? — попита Мартин.

— О, не, боя се, че не. Разбира се, имаме го на лента, но честно казано, трябва да го чуете на голямата машина с всички нейни възможности за усилване на звука. Обикновен касетофон няма да има това качество. Записът е доста глух, дори моите араби не могат да го разберат.

И за двамата дните до края на седмицата бяха заети изцяло. Мартин се съгласи да отиде с колата си в неделя, а Плъмър предложи да го заведе на обед в „една доста прилична кръчма на около километър и половина от службата“.

Никой в заведението с дебели стари греди на тавана не обърна внимание на двамата мъже, облечени в сака от туид. И двамата поръчаха неделното печено говеждо и йоркширски пудинг.

— Не знаем кои разговарят — рече Плъмър, — но очевидно това са доста високопоставени хора. По някаква причина оня, който се обажда, използва открита телефонна линия и изглежда се връща от Кувейт. Може би това е телефонът в колата му — знаем, че не е от армейската мрежа, следователно човекът, с когото вероятно говори, не е военен. Може би е някакъв висш служител.

Говеждото дойде и те престанаха да разговарят, докато им го сервираха с печени картофи и пащърнак. Когато сервитьорката ги остави, Плъмър продължи.

— Този, който се обажда, сякаш обсъжда съобщения на Иракските военновъздушни сили, че американците и англичаните все по-често изпращат въздушни патрули току до границата, които в последния миг завиват встрани.

Мартин кимна. Беше чувал за тази тактика. Тя имаше за цел да проследи каква ще е реакцията на иракската противовъздушна отбрана на такива привидни навлизания в тяхното въздушно пространство, като по този начин я принуди да „освети“ радарните си екрани и насочващите приспособления на ракетите САМ, така че точното им местоположение да бъде засечено от самолетите АУАКС, които кръжаха над Персийския залив.

— Той споменава за Бени ел Калб. Кучите синове, имайки предвид американците, а онзи, от другата страна, се смее и подхвърля, че Ирак греши, като реагира на тази тактика, която очевидно цели да разкрие позициите на отбраната му.

Сетне първият човек споменава нещо, което не можем да разберем. На това място има някакво изкривяване, атмосферни смущения или нещо от този род. Успяваме да усилим звука и да отстраним страничния шум, но на това място той произнася неясно думите си.

Във всеки случай другият се ядосва и му казва да млъкне и да затвори телефона. Нещо повече, този същият, за когото смятаме, че се намира в Багдад, трясва слушалката. Бих желал да чуеш последните две изречения.

След обяда Плъмър закара Мартин до прослушвателния комплекс, който продължаваше да работи по същия начин, както и във всеки работен ден. В едно изолирано от външни шумове помещение, което приличаше много на звукозаписно студио, Плъмър нареди на един оператор да пусне тайнствения запис. Двамата с Мартин седяха мълчаливо, докато гърлените гласове от Ирак изпълниха стаята.

Разговорът започна така, както го описа Плъмър. Към края иракчанинът, който, както изглеждаше, се бе обадил, сякаш се възбуди. Гласът му промени височината си.

— Не за дълго, рефик. Скоро ще…

Сетне започнаха страничните шумове и думите се изкривиха. Но те подействаха върху човека в Багдад като шок. Той прекъсна другия:

— Млъкни, ибн-ал-гахба.

Сетне тресна слушалката, сякаш внезапно и с ужас осъзнал, че линията не е сигурна.

Операторът пусна записа три пъти на малко по-различна скорост.

— Какво смяташ?

— Първо, и двамата са партийни членове — отвърна Мартин. — Само хората от партийната йерархия използват обръщението „рефик“, другарю.

— Точно така, следователно имаме двама големи началници, които си бъбрят за струпването на американско оръжие и за провокациите на американската авиация при границата.

— После един от тях се възбужда, вероятно се гневи, донякъде изпада в екзалтация. Използва израза „не за дълго“…

— Иска да каже, че ще настъпят промени ли? — попита Плъмър.

— Така изглежда — отвърна Мартин.

— Следват изкривените думи. Но чуй как реагира другият, Тери. Той не само прекъсва разговора, а нарича колегата си „курвенски син“. Доста силничко, а?

— Много силно. Само по-старшият от двамата може да използва този израз и да му се размине — потвърди Мартин. — Какво, по дяволите, го е предизвикало?

— Изкривената част от записа. Чуй отново.

Операторът пусна отново тази фраза.

— Нещо за Аллах? — предположи Плъмър. — Скоро ще бъдем с Аллах? Ще бъдем в ръцете на Аллах?

— На мен ми звучи като: „Скоро ще имаме… нещо… нещо… Аллах“.

— Добре, Тери. Готов съм да се съглася. Може би „Аллах ще ни се притече на помощ“…?

— Да, но тогава защо другият ще избухне в ярост? — попита Мартин. — Да призовеш добрата воля на Всевишния на своя страна не е нещо ново. Нито пък обидно. Не зная. Можеш ли да ми дадеш презапис на лента да го слушам у дома?

— Разбира се.

— Пита ли американските братовчеди за това?

Макар и само от няколко седмици да се намираше в контакт с този странен свят, Тери Мартин започваше да използва неговия език. За хората от британското разузнаване собствените им колеги са „приятели“, а американските — „братовчеди“.

— Разбира се. Във форт Мийд са хванали същия разговор чрез един от сателитите. И те не могат да го разберат. Всъщност не му отдават голямо значение. За тях е маловажен.

Тери Мартин потегли обратно с колата с малката касета в джоба си. За голямо раздразнение на Хилари той непрекъснато пускаше краткия разговор на касетофона до леглото им. На протестите Тери отвръщаше, че понякога и Хилари се върти като шугав, докато открие някоя от думите в кръстословицата на „Таймс“. Хилари се възмути от сравнението.

— Поне научавам отговора на следващата сутрин — сопна се той, обърна се настрана и заспа.

Тери Мартин не намери отговора на следващата сутрин, дори и на по-следващата. Той пускаше записа през междучасията и във всеки свободен момент, нахвърляйки възможните алтернативи за неясните думи. Но смисълът все така му убягваше. Защо другият участник в разговора така се гневи на едно безобидно споменаване на Аллах?