Саймън Паксман бе събуден от младши служител от екипа на Сенчъри Хаус, който обитаваше вилата.

— Черната мечка се обади по радиото, Саймън. Пресякъл е границата.

Паксман скочи от леглото и се втурна по пижама в помещението, където беше радиостанцията. Един радист седеше на въртящ се стол пред таблото, което заемаше цялата стена на някогашната елегантна спалня. Тъй като вече беше двайсет и четвърти, шифрите се бяха сменили.

— Корпус Кристи до Тексаски рейнджър, къде се намираш? Повтарям, дай ни, моля те, местоположението си.

От говорителя на таблото прозвуча слаб, но съвсем ясен глас.

— Южно от Каймат Субах, на пътя от Хаматийят за Ар-Руги.

Операторът погледна към Паксман. Човекът на СИС натисна копчето „предаване“ и каза:

— Рейнджър, остани там. Идва да те вземе такси. Потвърди.

— Разбрано — рече гласът. — Ще чакам да дойде черно такси.

Всъщност не беше черно такси, а американски хеликоптер Блакхок, който два часа по-късно полетя над пътя, а на отворената врата до пилота стоеше привързан член на екипажа и оглеждаше с бинокъл прашната черна ивица. От 60 метра той забеляза човека до камилата и се готвеше да продължи по-нататък, когато онзи замаха с ръка.

Хеликоптерът намали, закръжи над мястото, а хората в него загледаха с недоверие бедуина. Що се отнасяше до пилота, той знаеше, че се намират в опасна близост до границата. Все пак точката, която му бе дал началникът на разузнаването на техния батальон, беше точно там, а наоколо нямаше друг човек.

Чип Барбър беше уредил американското командване във военновъздушната база в Рияд да му заеме един Блакхок, който да прибере някакъв англичанин, преминал през границата от Кувейт. Пилотът имаше точни координати. Но никой не му бе казал нищо за бедуин с камила.

Докато американските пилоти гледаха от 60 метра височина, човекът долу нареди на земята камъни. Когато свърши, отстъпи назад. Написаното беше: „Здрасти!“

Наблюдателят заговори в микрофона си.

— Тоя трябва да е. Хайде да го приберем.

Пилотът кимна, хеликоптерът направи кръг, спусна се и застана на по-малко от половин метър височина и на двайсетина метра от мъжа и животното.

Мартин вече беше свалил кошовете и тежкото камилско седло от добичето и ги бе стоварил край пътя. Радиопредавателят и личното му оръжие, автоматичен пистолет Браунинг калибър 9 мм с тринайсет патрона, бяха в брезентовата торбичка, преметната през рамото му.

Докато хеликоптерът се спускаше, камилата се подплаши и се понесе нанякъде. Мартин я изгледа как си отива. Въпреки отвратителния си нрав му бе послужила добре. Нищо нямаше да й се случи в пустинята. Тя се намираше на своя територия. Щеше да броди волно, да си търси храна и вода, докато някой бедуин я намери, види, че не е дамгосана, и зарадван я вземе за себе си.

Мартин се приведе под въртящите се перки и изтича до отворената врата. Надвиквайки шума от роторите, наблюдателят изкрещя:

— Ако обичате, кажете си името.

— Майор Мартин.

От отвора се показа една ръка, за да издърпа Мартин вътре.

— Добре дошъл на борда, господин майор.

В този момент ревът от двигателя заглуши всякакви по-нататъшни разговори, наблюдателят подаде на Мартин чифт предпазни слушалки и хеликоптерът полетя по посока на Рияд.

Когато доближиха до града, пилотът беше насочен към една самостоятелно разположена вила в околностите. До нея имаше незастроено място, където някой беше наредил три реда яркооранжеви възглавници под формата на Н. Хеликоптерът се спусна, застана на едно място и мъж в арабски одежди скочи от един метър на земята, обърна се да махне за довиждане на екипажа и закрачи към къщата, докато машината се вдигна нагоре. Двама слуги се заеха да събират възглавниците.

Мартин мина през сводестата врата и се озова в покрит с плочи двор. От вратата на къщата излязоха да го посрещнат двама души. Единия от тях бе виждал преди много време в щаба на САС в Западен Лондон.

— Саймън Паксман — рече по-младият от двамата, подавайки ръка. — Страшно се радвам да ви видя. А това е Чип Барбър, един от братовчедите в Лангли.

Барбър подаде ръка и огледа човека пред себе си: мърлява сивобелезникава дреха от шията до пода, одеяло на ивици, свито и преметнато през едното рамо, куфия на червени и бели карета с две черни върви, които да го придържат, слабо, загоряло лице с тъмни очи и прораснала черна брада.

— Радвам се да се запознаем, майоре. Чувах много за вас. — Носът му се сбръчка. — Предполагам, няма да откажете една гореща вана, а?

— О, да, веднага ще се погрижа — каза Паксман.

Мартин кимна, рече: „Благодаря“ и влезе на хладно във вилата. Паксман и Барбър го последваха. Барбър се бе изпълнил с възторг.

„По дяволите, мислеше си той, дори започвам да мисля, че този тип ще се справи.“

На Мартин му трябваха три последователни вани, за да изтрие мръсотията и потта, трупани седмици наред. Сетне седна с увит около кръста пешкир, докато повиканият за целта бръснар подстриже сплъстената му коса. После се обръсна със самобръсначката на Саймън Паксман.

Куфията, одеялото, дрехите и сандалите отнесоха в градината, където един саудитски слуга стъкна от тях доста добър огън. Два часа по-късно, облечен с чифт светли памучни панталони и риза с къси ръкави на Паксман, Майк Мартин седеше на масата в очакване на обяда.

— Бихте ли ми казали — попита той — защо ме изтеглихте?

Отговори му Чип Барбър.

— Уместен въпрос, господин майор. Дяволски уместен. Заслужава още по-уместен отговор. Нали така? Всъщност бихме искали да отидете в Багдад. Следващата седмица. Салата или риба?

Глава 10

ЦРУ бързаше, бързаше и СИС. Макар по онова време, а и по-късно да се мълчеше по въпроса, към края на октомври в Рияд вече се бе настанил много голям персонал на ЦРУ.

Не мина много време и той влезе в конфликт с военното ръководство, настанено на километър и половина оттам в множеството помещения под саудитското Министерство на военновъздушните сили. Хората там, или поне генералите от въздушните войски, живееха с убеждението, че при умело използване на смайващото разнообразие от технически магии на тяхно разположение могат да узнаят всичко, което им е нужно, за отбраната и подготовката на Ирак.

А че разнообразието смайваше, така си беше. Освен сателитите в Космоса, които осигуряваха постоянен поток от снимки на територията на Саддам Хюсейн, освен Аурора и Ю-2, които вършеха същото, но от по-близко разстояние, имаше и други внушаващи уважение машинки, предназначени да осигуряват информация от въздуха.

Друг вид сателити, намиращи се в геосинхронно положение над Близкия изток, бяха предназначени да чуят какво говорят иракчаните и улавяха всяка дума, произнесена по „открита“ линия. Но те не можеха да чуят поверителните разговори, защото те се провеждаха по близо 80 000 километра оптически кабели.

Сред самолетите първо място заемаше прочутият АУАКС (Система за ранно предупреждение и контрол от въздуха). Това бяха самолети Боинг 707, които носеха огромен радарен купол, монтиран отзад. Правейки бавно кръгове над Северната част от Персийския залив, АУАКС беше в състояние в няколко секунди да уведоми Рияд за всяко движение във въздушното пространство над Ирак. Нито един иракски самолет не можеше да излети, без Рияд да знае посоката, скоростта и височината, на която лети.

В подкрепа на АУАКС беше друга модификация на Боинг 707, Е-8А, известен като Джей-СТАР, предназначен за движещите се по земята обекти. С големия си радар Нордън, който наблюдаваше надолу и встрани, така че да обхване територията, без въобще да навлиза в иракското въздушно пространство, Джей-СТАР можеше да засече придвижването на едва ли не всяко парче метал в мрак.

Генералите живееха с убеждението, че като се съчетаят тези и много други технически чудеса, за които Вашингтон бе дал милиарди и милиарди долари, всяка изречена дума ще бъде чута, всеки движещ се обект — видян, всяка позната цел — унищожена. Нещо повече, унищожена при всяко положение, в дъжд и мъгла, нощем или денем. Никога вече врагът няма да се скрие под балдахина на тропически дървета и да стане неоткриваем. Очите в небето ще видят всичко.