Съвместно те можеха да триангулират „засечка“ с точност до стотина метра и да дадат посоката и разстоянието на хеликоптера Хайнд с десетте въоръжени войници на борда му.

— Там ли е още? — попита капитанът.

Операторът огледа кръглия екран пред себе си, разграфен по окръжността си с градусите по компаса. Центърът на кръга представяше точката, в която се намираха. Секунди преди това през екрана минаваше светеща линия, тръгваща от центъра на компаса по посока две две. Сега екранът стоеше празен. Щеше да се освети само тогава, когато онзи там започнеше отново да предава.

— Не, господин капитан, престана да предава. Вероятно слуша отговора.

— Пак ще започне — рече капитанът.

Но грешеше. Черната мечка сви вежди при изненадващите нареждания от Рияд, изключи захранването, затвори предавателя и сгъна антената.

Иракчаните останаха на тази честота до сутринта, а хеликоптерът Хайнд се приземи в базата и схванатите, уморени войници слязоха от него.

Когато телефонът иззвъня, Саймън Паксман спеше на походно легло в кабинета си. Обаждаше се дешифровчик от комуникационния център в мазето.

— Слизам — рече Паксман. Съобщението беше много кратко, току-що дешифрирано, от Рияд. Мартин се бе обадил и му бяха предали заповедта.

Паксман се върна в кабинета си и оттам се обади на Чип Барбър в апартамента на ЦРУ на една от улиците, които излизаха на Гроувнър Скуеър.

— На път е — рече той. — Не знаем кога ще пресече границата. Стив иска да отида там. Ще дойдеш ли?

— Да — отвърна Барбър. — Заместник-директорът се връща в Лангли със сутрешния полет. Но аз идвам с теб. Трябва да видя този човек.

На двайсет и втори Американското посолство и британският Форин Офис се обърнаха поотделно към Саудитското посолство за спешно акредитиране на дипломат от нисък ранг в Рияд. Това не представляваше проблем. Два паспорта, нито един от тях на името на Барбър или Паксман, получиха без бавене заверена виза, носителите им хванаха полета в 8.45 ч. вечерта от Хийтроу и пристигнаха на Международното летище „Крал Абдулазиз“, Рияд, тъкмо преди разсъмване.

Кола на Американското посолство посрещна Чип Барбър и го отведе направо в мисията на САЩ, където беше настанен страхотно разрасналият се персонал на ЦРУ, докато друга, по-малка, заведе Паксман във вилата, където се бе разположил екипът на британския СИС. Първото, което научи Паксман, беше, че очевидно Мартин не е пресякъл границата и не се е обадил.

От гледна точка на Мартин заповедта на Рияд да се върне в базата беше по-лесно да бъде дадена, отколкото да бъде изпълнена. Той се върна от пустинята далеч преди разсъмване на 22 октомври и прекара деня в приключване на операцията.

Под надгробния паметник на правоспособния моряк Шептън в християнското гробище остави съобщение за господин Ал-Халифа, че за съжаление трябва да напусне Кувейт. В друга бележка за Абу Фуад обясни откъде и как да прибере останалите оръжия и експлозиви, скрити на сигурно място в две от някога шестте му вили.

До следобеда вече бе свършил и подкара очукания си пикап към камилския развъдник отвъд Сулабия, там, където свършваха последните охранителни постове на Кувейт Сити и започваше пустинята.

Завари камилите си в добро състояние. Камилчето беше отбито и бе на път да се превърне в ценно животно, затова го продаде и така уреди дълговете си към собственика на развъдника, който се бе грижил за животните.

Току преди смрачаване възседна камилата и потегли в посока юг-югозапад, така че когато нощта падна и студената тъмнина на пустинята го обгърна, Мартин вече се намираше далеч от всякакви признаци на населено място.

Трябваха му четири часа, вместо един както обикновено, за да стигне до мястото, където беше заровил радиото, отбелязано с изкормените и ръждясали остатъци от кола, която преди много време се бе развалила и я бяха зарязали там.

Скри радиото под пакетите с фурми, които беше наредил в кошовете. И при това положение камилата беше далеч по-малко натоварена, отколкото докато мъкнеше експлозивите и оръжията в Кувейт девет седмици по-рано.

Дори и да беше благодарна, тя не го прояви, а вместо това ръмжеше и плюеше отвратена, че са я прогонили от удобното й местожителство в стопанството. Все пак, докато километрите се нижеха в тъмнината, тя въобще не намали скоростта с която се придвижваше поклащайки се.

Но пътуването се различаваше от онова в средата на август. Докато се придвижваше на юг, Мартин виждаше все повече и повече признаци за присъствието на огромната иракска армия, която бе заляла района южно от града, разпростирайки се все по на запад, към границата с Ирак.

Обикновено виждаше сиянието от светлините на различните петролни кладенци, осеяли пустинята, и пред вероятността там да има иракчани той се отклоняваше в пясъците, за да ги избегне.

В други случаи помирисваше дима от огньовете и успяваше да заобиколи навреме лагера им. Веднъж едва не налетя на танков батальон, прикрит зад стени от пясък във формата на подкова, обърнати към американците и саудитците от другата страна на границата, на юг. Чу дрънчене на метал тъкмо навреме, дръпна юздечката рязко надясно и се измъкна назад в пясъчните дюни.

При пристигането му в южната част на Кувейт имаше само две дивизии от иракската Републиканска гвардия, и то разположени право на юг от Кувейт Сити.

Сега към първите две се бе присъединила дивизията Хамурапи, а още единайсет други дивизии, предимно от редовната армия, бяха получили заповед от Саддам Хюсейн да се разположат в Южен Кувейт, за да съответстват на струпването от американски и коалиционни сили от другата страна.

Четиринайсет дивизии е много войска, дори когато е разгърната в пустинята. За късмет на Мартин те сякаш не разполагаха часови и спяха дълбоко под своите превозни средства, но поради самия си брой го изтикваха все по на запад и по на запад.

С две думи, не можеше и въпрос да става за петдесеткилометрова екскурзия от кувейтския камилски развъдник до саудитското село Хаматийят; изтикваха го на запад към иракската граница, а тя минаваше по дълбоко врязаното корито на Уади-ал-Батин, която наистина не му се щеше да преминава.

Зазоряването го завари далеч на запад от петролното поле Манагиш и все още северно от полицейския пост Ал Муфрад — един от граничните пунктове за преминаване преди възникването на извънредното положение.

Теренът беше станал по-хълмист и той намери сред няколко скали място, където да прекара деня. Докато слънцето се издигаше, той спъна камилата, която отвратена подуши голия пясък и скала и не намери дори един вкусен трънак за закуска; той се зави в одеялото и заспа.

Малко след пладне се събуди от громоленето на танкове недалеч и разбра, че се намира прекалено близо до главния път, който тръгва от Джара право на югозапад, за да пресече границата със Саудитска Арабия при митническия пост Ал Салми. След залез изчака почти до полунощ, преди да потегли. Знаеше, че границата не може да е на повече от двайсет километра южно от мястото, където се намира.

Промъкна се между последните иракски патрули към три след полунощ — час, когато човешката психика е най-уязвима и постовите започват да задремват.

На лунната светлина видя покрай него да се изнизва полицейският пост Каймат Субах, а три километра след това знаеше, че е пресякъл границата. За да е сигурен, продължи да върви, докато не пресече страничния път, който минава от изток на запад между Хаматийят и Ар-Руги. Там спря и сглоби чинията на антената.

Тъй като иракските сили се бяха окопали на няколко километра северно от кувейтската страна на границата и тъй като планът на генерал Шварцкопф предвиждаше силите включени в операцията „Пустинен щит“, също да се разположат на разстояние от граничната линия, така че ако бъдат нападнати, да се знае със сигурност, че Саддам Хюсейн е навлязъл в Саудитска Арабия, Мартин се намираше на опразнена територия, ничия земя. Един ден тази ничия земя щеше да се превърне в кипящ порой от саудитски и американски сили, устремени на север към Кувейт. Но в тъмнината, която предхождаше изгрева на 24 октомври, той разполагаше с нея.