Разузнавачите от Лангли бяха скептично настроени и това им личеше. Съмненията са за цивилните. Натъкнат ли се на съмнение, военните започват да се дразнят. Те имаха трудна задача, щяха да я изпълнят и не беше нужно да им охлаждат градуса.

От британска страна положението беше различно. Операцията, предприета от СИС в района на Персийския залив, не можеше в никакъв случай да се сравнява с тази на ЦРУ, но за мащабите на Сенчъри Хаус беше голяма и, в присъщия му стил, не се набиваше в очи и беше по-потайна.

Освен всичко англичаните бяха назначили за командващ техните сили в Персийския залив и за заместник на генерал Шварцкопф един необикновен военен с необикновена биография.

Норман Шварцкопф беше висок, едър мъж с изключително бойно умение и точно такъв, какъвто допада на военните. Бе известен като Норман Бурята, или Мечока, а настроението му се менеше в диапазона от сърдечна общителност до внезапни, винаги краткотрайни избухвания, за които в щаба му казваха, че „генералът влиза в балистична траектория“. Британският му колега трудно би могъл да е по-различен, отколкото беше в действителност.

Генерал-лейтенант сър Питър де ла Билиер, който пристигна в началото на октомври, за да поеме командването на британските войски, беше измамно слаб, сух, жилав мъж, затворен и неразговорлив. Взети заедно, едрият американски екстроверт и слабичкият английски интроверт представляваха странна двойка и сътрудничеството им вървеше само защото всеки от тях знаеше достатъчно за другия, за да вижда какво се крие зад външния му вид.

Сър Питър, известен сред войските като Пи Би, имаше най-много военни отличия в британската армия, въпрос, по който той не говореше при никакви обстоятелства. Само онези, които са били с него в различни военни кампании, промърморваха от време на време по нещо в чашите си с бира за желязното хладнокръвие под обстрел, което бе станало причина на куртката му да бъдат закачени всички тези „дрънкулки“. В допълнение в един период той бе командвал САС и това му бе дало изключително полезни знания за района на Персийския залив, за арабския език и тайните операции.

САС вече присъстваха на саудитската сцена със значителен контингент, настанен в собствен лагер в единия край на голяма военна база извън Рияд. Като бивш командир на тези мъже, генерал Пи Би се погрижи забележителните им способности да не се пилеят по текущи задачи, които можеха да изпълняват пехотинци или парашутисти. Тези мъже бяха специалисти по дълбоко проникване и спасяване на заложници.

Обсъждана бе възможността да ги използва за измъкване на британските заложници в „щита от хора“, попаднали в ръцете на Саддам, но планът бе изоставен, когато заложниците бяха пръснати из цял Ирак.

Настанени във вилата извън Рияд през последната седмица на октомври, хората от ЦРУ и СИС замислиха операция, която беше съвсем във възможностите на САС. Тя бе възложена на местния командващ на САС и той започна подготовката й.

Веднага след пристигането му във вилата, на Майк Мартин бяха дадени подробни обяснения за това, как англо-американските съюзници са разбрали за съществуването на ренегат в Багдад, получил псевдоним Йерихон. Все още имаше правото да откаже и да се върне в полка. Цялата вечер мисли по този въпрос. Сетне заяви на представителите на ЦРУ и СИС:

— Ще отида. Но имам условия и искам да се изпълнят.

Всички се съгласиха, че основният проблем оставаше легендата му. Това не беше мисия, при която бързо се влиза и излиза, и всичко зависеше от скоростта и смелото надхитряне на мрежата на контрашпионажа. Нито пък можеше да се надява на скрита поддръжка и съдействие, каквито имаше в Кувейт. Още по-малко да броди из пустинята извън Багдад като скитащ бедуин.

Ирак се бе превърнал в огромен военен лагер. Армейски патрули кръстосваха и онези райони, които на картата изглеждаха пусти и празни. Навсякъде из града имаше патрули от армията и АМАМ, военната полиция търсеше дезертьори, а АМАМ следеше за подозрителни лица.

Всички във вилата добре знаеха страха, който вдъхваше АМАМ; докладите на бизнесмени и журналисти, на британски и американски дипломати преди да бъдат експулсирани, даваха повече от достатъчни доказателства, че тайната полиция е вездесъща и поданиците на Ирак живеят в страх от нея.

Ако въобще отидеше там, той трябваше и да остане. Да се осъществява връзка с агент като Йерихон нямаше да е лесно. Първо, човекът трябваше да бъде открит с помощта на тайниците и да разбере, че започва отново да действа. Можеше тайниците да са компрометирани и да се намират под наблюдение. Можеше Йерихон да е заловен и принуден да признае всичко.

Освен това Мартин трябваше да се установи някъде, където да живее, база откъдето да може да изпраща и да получава съобщения. Щеше да броди из града, за да обслужва тайниците, ако отново потечеше вътрешна информация от Йерихон, макар и вече предназначена за други господари.

И най-сетне, и най-лошо от всичко, нямаше начин да има дипломатическо прикритие, никакъв щит, способен да му спести ужасите, които биха последвали евентуалното му залавяне и изобличаване. За такъв човек щяха да са готови килиите за разпит в Абу Граиб.

— Какво точно имаш на ум? — попита Паксман когато Мартин заяви, че има условия.

— Ако не мога да съм дипломат, бих искал да бъда придаден към дипломатическо домакинство.

— Това не е лесно, приятелю. Посолствата се наблюдават.

— Не съм казвал посолство, казах дипломатическо домакинство.

— Нещо като шофьор? — попита Барбър.

— Не. Твърде явно е. Шофьорът трябва да седи зад волана на колата. Той вози дипломата и го наблюдават като дипломата.

— Какво тогава?

— Освен ако нещата коренно не са се променили, мнозина от по-старшите дипломати живеят извън сградата на посолството, а ако рангът им е достатъчно висок, имат самостоятелна вила с градина. Едно време в такива къщи винаги имаше градинар — човек за всичко.

— Градинар ли? — попита Барбър. — За Бога, та това е физически труд. Ще те вземат и вербуват в армията.

— Не. Градинарят, човекът за всичко, върши каквото има да се върши извън къщата. Поддържа градината, излиза на покупки с велосипед — за риба на рибния пазар, за плодове и зеленчуци, хляб и зехтин. Живее в барака в дъното на градината.

— И какво искаш да кажеш, Майк? — попита Паксман.

— Искам да кажа, че е незабележим. Толкова обикновен, че никой не го забелязва. Ако го спрат, личната му карта е в ред и носи писмо на бланка на посолството, написано на арабски, в което се обяснява, че работи за дипломат, освободен е от военна служба и нека властите бъдат така добри да го оставят да си върши работата. Стига да не направи някаква простъпка, всеки полицай, който му създаде неприятности, ще се сблъска с официалния протест на посолството.

Служителите от разузнаването помислиха.

— Би могло да стане — призна Барбър. — Обикновен, незабележим. Какво мислиш, Саймън?

— Добре — рече Паксман, — дипломатът обаче ще трябва да е уведомен.

— Само отчасти — отвърна Мартин, — просто ще трябва да получи безкомпромисно нареждане от правителството си, а сетне да се прави, че не вижда, и да продължи да си гледа работата. Какво подозира, си е негов проблем. Ако иска да запази работата и кариерата си, ще мълчи. Стига заповедта да идва достатъчно от високо.

— Британското посолство не става — рече Паксман. — Иракчаните ще направят всичко, каквото могат, за да засегнат нашите хора.

— Също и нашите — присъедини се Барбър. — Кого имаш предвид, Майк?

Каза им и те го зяпнаха, не вярвайки на ушите си.

— Сериозно ли говориш? — попита американецът.

— Съвсем сериозно — отвърна спокойно Мартин.

— По дяволите, Майк, такова искане трябва да се отправи до… до министър-председателя.

— И до президента — допълни Барбър.

— Добре де, нали напоследък сме големи приятели, защо не? Искам да кажа, ако работата на Йерихон наистина ще спаси живота на съюзнически войници, прекалено много ли е да ги помолим да се обадят по телефона?