С помощта на снимките от разузнаването, доставени от Черната дупка, беше начертал през планинската верига курс, който никога нямаше да го изведе над линията на хоризонта. Летеше ниско, придържайки се към дъното на долините, завивайки от процеп към процеп, курсът му приличаше на зигзагите на майстор на скейтборд и той го водеше нагоре из планината към Крепостта.
Когато Уокър подаде своята парола — Първи май, радиото на Майк Мартин изцвърча неколкократно по предварително уговорен начин. Той изпълзя на скалния корниз над долината, насочи инфрачервения маркер на цели към платнището на километър от него, намести червената точка точно в центъра на целта и сега го държеше там.
Писукането на радиото означаваше „седем минути до пускането на бомбите“ и от този момент нататък Мартин не биваше да отмести и на сантиметър червената точка.
— Време беше — промърмори Истман, — направо се вкочаних тук.
— Малко остава, Бени — рече Стивънсън, наблъсквайки последните дреболии в раницата, — сетне ще има да тичаш до насита.
Само радиото оставаше неприбрано, готово за следващото си предаване.
На задната седалка на Игъла Тим, влъхвата, виждаше същата информация, както и пилотът. Четири минути до пускането, три и трийсет, три… числата на екрана намаляваха, докато Игълът с писък се носеше през планината към своята цел. Той се стрелна над малката долина, където се бяха спуснали Мартин и хората му, и за секунди измина разстоянието над терена, по който те бяха пъшкали под товара на раниците си.
— Деветдесет секунди до пускането.
Мъжете от САС чуха от юг, двигателите на Игъла, който започна да се вдига.
Изтребителят-бомбардировач се показа над последния хребет на пет километра южно от целта тъкмо когато отброяването назад стигна до нула. В тъмнината двете бомби с формата на торпедо напуснаха пилоните си под крилата и продължиха, по силата на собствената си инерция, да се вдигат нагоре.
В трите фалшиви села републиканските гвардейци, оглушени от рева на реактивните двигатели, изригнал изневиделица над главите им, скочиха от леглата си и се втурнаха към оръжието. За мигове покривите на хамбарите за фураж се вдигнаха на хидравлическите си приспособления, за да открият ракетите под себе си.
Двете бомби усетиха земното привличане и започнаха да падат. На носовете им инфрачервените търсачи се оглеждаха за водещия лъч — обърнатия с дъното нагоре конус от невидими лъчи, отскачащи от червената точка върху тяхната цел, конус, в който веднъж влезли, нямаше да напуснат.
Майк Мартин лежеше по лице, чакаше, блъскан от шума на двигателите, от който възвишенията се разтресоха, и държеше червената точка неотклонно върху оръдието Вавилон.
Така и не видя бомбите. В един миг гледаше бледозелената планина, осветена от апарата за нощно виждане, а в следващия трябваше да отклони и прикрие очите си, защото нощта се превърна в кървавочервен ден.
Двете бомби удариха едновременно, три секунди преди дълбоко долу в кухата планина полковникът от гвардията да посегне към ръчката за изстрелване. Така и не успя да стигне до нея.
Гледайки през долината без уреда, Мартин видя как целият връх на Крепостта изригна в пламъци. На тяхното сияние мерна за частица от секундата огромното дуло, отскочило като ранен звяр, което се извиваше и гърчеше от взрива, счупвайки се и падайки обратно с части от свода в кратера под него.
— Истинска преизподня — прошепна сержант Стивънсън до лакътя му. Аналогията беше подходяща. След като замръкнаха първите отблясъци на взривовете и над планината се възцари неясната полусветлина, от дъното на кратера започна да се излъчва оранжево сияние. Мартин започна да подава по предавателя кодовите сигнали, за да привлече вниманието на слушателите си в Рияд.
Дон Уокър беше обърнал Игъла след пускането на бомбите, извивайки на 135 градуса, обръщайки назад, за да поеме в съответната посока обратно на юг. Но тъй като не беше над равнина и навсякъде около него се издигаха възвишения, трябваше да се вдигне на по-голяма от нормалната височина, защото в противен случай рискуваше да се удари в някой от върховете.
Най-добър изстрел дадоха от селото, което се намираше най-далеч от Крепостта. За частица от секундата Уокър беше над него, на върха на едното си крило, обръщайки на юг, точно когато двете ракети бяха изстреляни. Това не бяха руски САМ, а френско-германски Ролан.
Първата се движеше ниско, препускайки след Игъла, докато той се спусна отвъд планините. Тя не успя да премине над склона. Втората обърса скалите на върха и догони изтребителя в следващата долина. Уокър усети страхотния удар, когато ракетата се заби в самолета му, унищожавайки и почти изтръгвайки от него десния двигател.
Игълът беше запокитен в небето, деликатните му системи бяха напълно разстроени, пламналото гориво оставяше след него следа като на комета. Уокър опита уредите за управление и на мястото на предишната енергична реакция сигналите му потънаха в разводнено реване. Всичко беше свършено, самолетът му умираше под него, сигналните лампи за пожар просветваха, трийсет тона горящ метал се готвеше да падне от небето.
— Катапултираме, катапултираме…
Прозрачният капак се раздроби микросекунда преди двете седалки да изхвърчат, изстреляни нагоре в нощта, обръщайки се, стабилизирайки падането си. Сензорите разбраха веднага, че се намират прекалено ниско, и взривиха коланите, придържащи пилота към седалката му, изхвърляйки го настрана от падащия метал, така че парашутът му да се отвори.
На Уокър не се беше случвало преди да пада с парашут. За известно време шокът го парализира, лиши го от способността да взема решения. За щастие производителите бяха помислили за това. Докато тежката метална седалка падаше надолу, парашутът излезе от торбата си и се разтвори. Зашеметен, Уокър установи, че се намира в пълен мрак и се олюлява на въжетата над долина, която не виждаше.
Не пада дълго, летеше прекалено ниско. За секунди земята скочи към него и го удари, събори го, той се превъртя, претърколи се, ръцете панически търсеха закопчалката, която да освободи въжетата. Сетне парашутът го нямаше, отнесен от вятъра надолу в долината, и той се озова по гръб на коравата растителност. Стана и извика:
— Тим, Тим, как си?
Започна да тича нагоре по дъното на долината, търсейки друг парашут, сигурен, че са паднали близо един до друг.
И беше прав. И двамата летци бяха паднали в долина южно от целта си. На север можеше да различи неясно червеникаво сияние.
След три минути се натъкна на нещо и удари коляното си. Помисли, че е скала, но на неясната светлина видя, че е една от катапултираните седалки. Може би неговата? На Тим? Продължи да търси.
Уокър намери своя влъхва. Младият мъж беше катапултирал идеално. Но от взрива се беше повредило устройството за изхвърляне на седалката. Приземил се бе върху склона, завързан на седалката си, парашутът все така прибран зад гърба му. Ударът беше изтръгнал най-накрая тялото от седалката, но никой не може да оживее след такова сътресение.
Тим Нейтансън лежеше по гръб в долината с потрошени крайници, лицето му беше скрито от шлема и визьора. Уокър изтръгна маската, обърна се с гръб към сиянието и побягна, а сълзите му се стичаха по лицето.
Две минути след взривовете в Крепостта Мартин влезе във връзка с Рияд. Изпрати поредица от писукания, а сетне заговори. Съобщението гласеше:
— Сега Барабас, повтарям. Сега Барабас.
Тримата мъже от САС прибраха радиото, наместиха раниците на гърбовете си и хукнаха да се махат от планината — бързо. Сега щеше повече от всякога да има патрули, които вероятно нямаше да търсят тях, защото иракчаните едва ли щяха скоро да прозрат защо бомбеното нападение е било така точно, а щяха да търсят екипажа на сваления американски самолет.
Сержант Стивънсън беше засякъл посоката, в която премина пламтящият реактивен изтребител, и посоката, в която бе паднал. Приемайки, че е продължил известно време да се носи след катапултирането на летците, последните, ако бяха оживели, би трябвало да са някъде в тази посока. Движеха се бързо, изпреварвайки републиканските Гвардейци от племето убайди, които се изсипваха от селата си и се насочваха в планината.
