Като свали уреда от окото си, той видя, че въртящата се мерна ивица е 1000 метра, и нареди:

— Компас. — Бутна другия уред зад себе си и взе електронния компас. Поднесе го към окото си, потърси обекта и това му показа посоката от собственото му местоположение до платнището — 348 градуса, 10 минути и 18 секунди.

Уредът за позициониране му даде последното, от което се нуждаеше — собственото му точно положение на повърхността на планетата в квадрат със страни 15 на 15 метра.

Не беше лесно да се вдигне сателитната чиния в малкото място, с което разполагаха, и това им отне десет минути. Когато се обади в Рияд, му отговориха незабавно. Бавно прочете на слушателите си в саудитската столица три поредици от цифри — точното си положение, посоката по компаса от него към целта и разстоянието. Рияд щеше да направи съответните изчисления и да даде на пилота координатите.

Мартин изпълзя обратно в пукнатината и се опита да поспи. Неговото място зае Стивънсън, който щеше да следи за иракски патрули. В осем и половина, при пълна тъмнина опита своя инфрачервен маркер на цели. Приличаше на голямо фенерче с дръжка като на пистолет, но отзад имаше окуляр.

Свърза го с батерията си, насочи го към Крепостта и погледна. Цялата планина беше осветена съвсем ясно, сякаш се къпеше в лъчите на огромна зелена луна. Насочи го към платнището, което скриваше дулото на Вавилон, и натисна спусъка на пистолета.

Невидим лъч инфрачервена светлина се втурна над долината и той видя как на склона се появи малка червена точка. Раздвижи апарата за нощно виждане, закова червената точка на платнището и я задържа там в продължение на половин минута. Задоволен изключи апарата и пропълзя обратно под мрежата.

Четирите Страйк Игъла излетяха от Ал Харз в 22.45 часа и се издигнаха на височина 6000 метра. За три от екипажите това беше рутинна задача да бомбардират иракска въздушна база. Всеки от самолетите носеше, освен ракетите въздух-въздух за собствена си защита, по две еднотонни насочвани с лазер бомби.

Заредиха съвсем нормално и без всякакви инциденти от танкера, който ги очакваше непосредствено южно от иракската граница. С пълни резервоари се построиха в нестройна формация и ятото, носещо кодовото название Сойка, пое курс право на север, минавайки над иракския град Ас-Самауах в 23.14 часа.

Летяха както винаги без светлини и поддържаха радиомълчание, всеки от влъхвите виждаше съвсем ясно останалите три машини на своя радар. Нощта беше ясна и самолетите АУАКС над Залива бяха им оповестили, че „картината е чиста“, което означаваше, че в небето няма иракски изтребители.

В 23.39 часа влъхвата на Дон Уокър промърмори:

— Завой след пет.

Всички го чуха и разбраха, че след пет минути ще правят завой над езерото Ас Садиях.

Тъкмо когато започнаха да правят завой наляво, за да поемат новата посока към Тикрит Изток, другите три екипажа чуха Дон Уокър да казва съвсем отчетливо:

— Ято Сойка… водачът има проблем с двигател. Ще се върна в базата. Сойка Три, поеми ръководството.

Тази нощ Сойка Три беше Бул Бейкър, старшият на другите два самолета. От този момент нататък нещата започнаха да се объркват, при това по много странен начин.

Партньорът на Уокър, Ранди „Р-2“ Робъртс се доближи до своя старши, но не видя никакви видими повреди в двигателите на Уокър. Водачът на Сойка обаче губеше мощност и височина. Ако се връщаше в базата, щеше да е нормално неговият партньор да остане с него, освен ако проблемът беше минимален. Повреда в двигател не беше минимален проблем над вражеска територия.

— Разбрано — отговори Бейкър.

Сетне чу Уокър да казва:

— Сойка Две, присъедини се към Сойка Три, повтарям, присъедини се отново. Това е заповед. Продължете към Тикрит Изток.

Неговият партньор беше объркан, но изпълни заповедта и се вдигна отново, за да се присъедини към останалите машини от Сойка. Командирът им продължи да губи височина над езерото; виждаха го на радара си.

В същия момент осъзнаха, че е направил немислимото. По някаква причина, вероятно смутен от повредата в двигателя, не беше говорил по шифрованото радио Хав-куик, а „на открито“. И, нещо още по-удивително, беше споменал истинската им цел.

Над Залива млад сержант от американската авиация, застанал пред част от батареята от уреди на един АУАКС, повика объркан командира на полета.

— Имаме проблем, сър. Водачът на Сойка има повреда в двигателя. Иска да се върне в базата.

— Добре, отбелязано — отговори командирът на полета. На повечето самолети пилотът отговаря за всичко. На АУАКС пилотът отговаря за сигурността на машината, но когато става въпрос да се отдават заповеди по радиото, старши е командирът на полета.

— Но, сър — протестира сержантът. — Водачът на Сойка говори на открит текст. Даде целта на полета. Да ги върна ли всички в базата?

— Отказвам, полетът продължава — отвърна командирът. — Върши си работата.

Сержантът се обърна към апаратурата си съвършено объркан. Това беше лудост; ако иракчаните са чули предаването, противовъздушната отбрана ще е в пълна готовност.

Тогава чу отново Уокър.

— Водач на Сойка, Първи май, Първи май. И двата двигателя не работят, катапултирам.

Продължаваше да говори „открито“. Ако го слушаха иракчаните, можеха всичко да чуят.

Всъщност беше прав. Съобщенията бяха прихванати. На Тикрит Изток артилеристите сваляха платнищата от своите Тройно-А, а насочващите се по топлинната следа ракети чакаха да се чуят идващите самолети. Други части бяха веднага изпратени в района на езерото да търсят двамата паднали летци.

— Сър, водачът на Сойка е паднал. Трябва да върнем останалите в базата.

— Отбелязано. Отказвам — рече командващият полета. Погледна часовника. Изпълняваше заповед. Не знаеше защо, но щеше да се подчини.

По това време ято Сойка се намираше на девет минути от обекта, където го очакваше организирано посрещане. Тримата пилоти управляваха своите Игъли, потънали в ледено мълчание.

В АУАКС-а сержантът все още виждаше точката на Водач Сойка, много ниско долу към повърхността на езерото. Очевидно Игълът беше изоставен и щеше да се разбие всеки момент.

Четири минути по-късно командирът му сякаш реши нещо друго.

— Ято Сойка, АУАКС до ято Сойка, върнете се в базата, повтарям, върнете се в базата.

Трите Страйк Игъла, потиснати и отчаяни от събитията през тази нощ, се отклониха от курса си и поеха обратно към дома. Лишени от радар, иракските артилеристи, в Тикрит Изток чакаха напразно още час.

В южните предпланини на Джебал ал Хамрин друг иракски прослушвателен пост чу разговора. Полковникът от свързочните войски, който го командваше, нямаше за задача да предупреждава Тикрит Изток, пък и която и да е друга въздушна база за приближаващи се вражески самолети. Неговата задача беше единствено да се погрижи никой да не навлезе над Джебал.

Когато ято Сойка направи завой над езерото, той мина в състояние готовност втора степен; пътят от езерото до въздушната база щеше да поведе Игълите по южните покрайнини на планинската верига. Когато един от тях се разби, беше очарован; когато другите три се отклониха на юг, изпита облекчение. Свали степента на готовност.

Дон Уокър се спусна по спирала до повърхността на езерото, изправи на 30 метра и се обади повторно. Докато бръснеше повърхността на Ас Садиях, той нанесе новите си координати и се обърна на север, навлизайки над Джебал. В същото време включи своя ЛАНТИРН.

ЛАНТИРН означава апарат за инфрачервено нощно виждане, навигация при полети на малка височина и прицелване. С негова помощ Уокър можеш да гледа през подвижния си покрив и да вижда местността пред себе си, осветена ясно от инфрачервения лъч, който се излъчваше изпод крилото му.

Сега на екрана пред себе си виждаше колони от информация, които му отчитаха курс и скорост, височина, време до точката, в която да пусне бомбите.

Можеше да премине на автоматичен пилот, давайки възможност на компютъра да управлява Игъла, запокитвайки го в каньони и долини, покрай скали и склонове, докато пилотът стои със скръстени ръце. Но предпочете да остане на ръчно управление.