Литмир - Электронная Библиотека
A
A

Към обяд беше готов с план, който поднесе на началника си. Той беше изпратен в Рияд и одобрен. Следобеда определиха необходимите машини и обслужване.

Запланирано беше нападение с четири самолета срещу иракска въздушна база доста на север от Багдад, наречена Тикрит Изток, защото се намираше недалеч от родното място на Саддам Хюсейн. Трябваше да е нощно нападение с еднотонни, направлявани с лазер бомби. Щеше да го води Дон Уокър, с обичайния си партньор и още два Игъла.

По някакво чудо задачата се появи в Заповедта за деня от Рияд, макар да беше замислена дванайсет часа преди това, а не три дни както обикновено.

Останалите три необходими екипажа веднага бяха освободени от другите си задачи и определени за Тикрит Изток, набелязан за нощта на 22-и (може би) или за всяка друга нощ, когато получат заповед за това. Дотогава бяха поставени на непрекъсната едночасова готовност.

Четирите Страйк Игъла бяха готови на разсъмване на 22-и и в десет часа вечерта задачата им беше отменена. Не им дадоха друга вместо нея. На осемте летци казаха да почиват, докато останалите от ескадрилата потеглиха да „мачкат“ танкове сред частите на Републиканската гвардия северно от Кувейт.

Когато се върнаха на разсъмване, четирите прекарали в безделие екипажи трябваше да изтърпят доста закачки.

Заедно с щабните офицери, придадени за задачата, разработиха маршрут за Тикрит Изток, който да преведе четирите Игъла нагоре по коридора между Багдад и иранската граница на изток, със завой на 45 градуса над езерото Ас Садиях, а сетне право напред, по посока северозапад от Тикрит.

Дон Уокър си пиеше кафето на закуска, когато командирът на ескадрилата го повика навън и му каза:

— Човекът, който ще ти набележи целта, е на мястото си. Почини си. Нощта може да се окаже тежка.

На лъчите на изгряващото слънце Майк Мартин започна да изучава възвишението от другата страна на стръмната долина. При пълно увеличение с бинокъла можеше да различи отделните храсти; изтеглеше ли фокуса назад, можеше да разглежда всяка площ, която пожелае.

През първия час всичко изглеждаше просто като останалите възвишения. Тревата растеше по нея както и по другите. Имаше недорасли храсти и храсталаци, както по останалите. Тук-таме петно гола скала, някоя малка канара, задържала се по склоновете. Също както и всички останали възвишения, които виждаше, и това имаше неправилна форма. Сякаш всичко си беше както трябва.

От време на време стискаше очи, за да им даде почивка, и отпускаше глава на китките, после отново започваше.

Към средата на сутринта започна да се очертава някаква схема. На места по възвишението тревата сякаш растеше по различен начин от другаде. Имаше площи, където растителността изглеждаше прекалено равномерна, като че ли растеше в редици. Но врата нямаше, освен ако беше от другата страна, нямаше път, нито дири от гумите на превозно средство, нямаше отдушник за нечистия въздух отвътре, нито следи от сегашни или стари изкопи. Първата следа издаде движещото се слънце.

Малко след единайсет си помисли, че забелязва в тревата да проблясва нещо. Върна бинокъла към това петно и го нагласи на максимално увеличение. Слънцето се скри зад облак. Когато излезе от там, отново нещо проблесна. Тогава видя какво беше то — парче тел сред тревата.

Премига и опита отново. Тел, дълга около четвърт метър под ъгъл в тревата. Беше част от по-дълга тел, покрита със зелена пластмаса, която на едно място се бе протрила и металът се беше оголил.

Тя беше една сред няколко, всички стояха скрити в тревата и само понякога, когато вятърът полюшваше стеблата, се показваха. Скоро откри, че това е част от телена мрежа под тревата.

По пладне я видя по-добре. Върху част от склона зелена телена мрежа придържаше почвата към някаква повърхност отдолу; тревата и храсталаците бяха посадени в ромбовидните отвори на мрежата, прорастваха от тях, скривайки телта под себе си.

Сетне забеляза терасирането. Част от склона беше направен от бетонни блокове, предполагаше, че са бетонни, всеки отместен с по осем сантиметра от другия под него. По създадените по този начин тераски имаше натрупана пръст, в която растяха храстите. Затова растяха в хоризонтални редици. От пръв поглед не изглеждаха така, защото бяха с различна височина, но когато се вгледа в стеблата им, стана ясно, че наистина са в редици. В природата нищо не расте в правилни редици.

Опита с други части от възвишението, но системата престана да съществува, сетне започна отново, още по-вляво от него. Едва в ранния следобед откри решението.

Анализаторите в Рияд се оказаха — донякъде — прави. Ако някой се беше опитал да издълбае цялата вътрешност на възвишението, то щеше да се срине. Който го бе построил, бе взел вероятно три съществуващи възвишения, изкопал ги беше от вътрешната страна и беше изградил отворите между върховете, създавайки огромен кратер.

Запълвайки празнините, строителят е следвал очертанията на истинските възвишения, отстъпвайки с редовете си бетонни блокове назад и нагоре, създавайки минитерасите, изсипвайки десетки хиляди тонове почва от върха надолу.

Сигурно след това е дошло обшиването — големи платна телена мрежа, покрита със зелен винил, по всяка вероятност прикачена към бетона под нея, задържаше почвата по склоновете. Сетне семето на тревата е било пръснато по почвата, за да хване корен, докато храстите и туфите бяха засадени в по-дълбоки вдлъбнатини в бетонните тераси.

През изминалото лято тревата се беше разсадила, създавайки своя свързана система от коренища, а храсталаците бяха поникнали нагоре през мрежата и тревата, за да съвпаднат с ниската растителност по първоначалните възвишения.

Покривът на крепостта положително представляваше геодезичен купол, така излят, че да съдържа хиляди вдлъбнатини, където да расте тревата. Имаше дори изкуствени скали, боядисани със сивия цвят на истинските скали, а където се беше стичал дъждът, личаха ивици.

Мартин започна да се съсредоточава на мястото близо до върха, където би трябвало да е бил ръбът на кратера преди построяването на купола.

На около петнайсет метра под върха на купола откри онова, което търсеше. Вече беше прекарвал бинокъла си върху леката издутина, без да го забележи.

Това беше оголена скала, бледосива, но с две черни черти, които минаваха през нея от едната до другата страна. Колкото повече разучаваше чертите, толкова повече се питаше защо някой ще се е покатерил толкова високо, за да направи две черти през някаква скала.

Порив на вятъра от североизток набръчка мрежата около лицето му. Същият повей накара една от чертите да се размърда. Когато вятърът спря и чертата престана да се мърда, Мартин осъзна, че това не са черти, а стоманени въжета, който преминаваха през скалата и скриваха тревата.

Около периметъра на голямата стояха наредени по-малки скали, подобно на часови в кръг. Защото така в кръг, защо стоманените въжета? Ами ако някой отдолу дръпне рязко тези въжета… дали скалата ще се мръдне?

В три и половина разбра, че това не е скала. Беше сиво платнище, затиснато от кръга скали, така че когато въжетата бъдат дръпнати рязко надолу в кухината, то да се отмести.

Под платнището постепенно различи очертание, пет стъпки в диаметър. Гледаше към брезентовото платнище, под което, невидим за него се подаваше последният метър от оръдието Вавилон, проточено от затвора на двеста метра вътре в кратера и насочено към небето. Сочеше на юг-югоизток, към Дахран, на разстояние 750 километра.

— Мерника за разстояние — промърмори той на мъжете зад него. Подаде назад бинокъла и взе прибора, който му подадоха. Приличаше на телескоп.

Когато го постави пред очите си, както му показаха в Рияд, видя възвишението и платнището, което скриваше оръдието, но без каквото и да е увеличение.

На призмата имаше четири сочещи с острието навътре клинчета. Завъртя бавно копчето отстрани на уреда, докато четирите върха се събраха и образуваха кръст. Кръстът попадаше на платнището.

136
{"b":"216734","o":1}