Двайсет минути по-късно Майк Мартин и хората му намериха тялото на Тим. Нямаше какво да направят, затова продължиха.

Десет минути по-късно чуха зад себе си продължителен пукот от огнестрелно оръжие. Това продължи известно време. Убайдийците също бяха намерили тялото и в яростта си бяха изпразнили пълнителите си в него. Този им порив издаде къде се намират. Мъжете от САС ускориха крачка.

Дон Уокър едва ли почувства острието на ножа, което сержант Стивънсън опря до гърлото му. Беше леко като докосването с копринен конец по хранопровода му. Но вдигна очи и видя фигурата на мъж, застанал над него. Беше мургав и слаб, в дясната си ръка държеше пистолет, насочен в гърдите на Уокър, и беше облечен в униформата на капитан от иракската Републиканска гвардия, планинска дивизия. Сетне човекът проговори.

— Страшно неудобно време да се отбием за чай. Хайде да се махаме оттук, по дяволите.

Тази нощ генерал Норман Шварцкопф седеше сам в апартамента си на четвъртия етаж на саудитското Министерство на отбраната.

Не беше прекарал много време там през изминалите седем месеца, защото през по-голямата част от тях беше посетил колкото бойни части бе успял, или бе стоял в подземието с щаба и сътрудниците си. Но когато искаше да остане сам, отиваше в големия и удобен кабинет.

Тази нощ той седеше зад бюрото си, украсено с червения телефон, който го свързваше с най-надеждната мрежа във Вашингтон, и чакаше.

В един без десет след полунощ на 24 февруари другият телефон иззвъня.

— Генерал Шварцкопф? — Акцентът беше английски.

— Да. Аз съм.

— Имам съобщение за вас, господин генерал.

— Кажете.

— То е: „Сега Барабас“, господин генерал, „сега Барабас“.

— Благодаря ви — отговори главнокомандващият и постави слушалката на мястото й. В 4 часа сутринта настъплението по суша започна.

Глава 23

Тримата от САС вървяха усилено през остатъка от нощта. Налагаха едно темпо, което доведе Дон Уокър, който не носеше раница и се смяташе в добро физическо състояние, до такова изтощение, че не можеше да си поеме дъх.

Понякога падаше на колене, убеден, че не може да върви повече, че дори смъртта ще е за предпочитане пред безкрайната болка във всяко мускулче.

Когато това се случваше, усещаше две стоманени хватки, по една под всяка подмишница, и чуваше в ухото си гласа на сержант Стивънсън с неговото кокни произношение:

— Хайде, друже, само още мъничко. Виждаш ли онзи хребет, вероятно ще почиваме от другата му страна.

Но това никога не ставаше. Вместо да се насочи на юг към предпланините на Джебал Хамрин, където предполагаше, че ги очаква верига от републикански гвардейци с превозни средства, Майк Мартин пое на изток, към високите върхове, водещи към иранската граница. Това беше ход да накара планинците от племето убайди да вървят след тях.

Непосредствено преди разсъмване, поглеждайки назад и надолу, Мартин видя група от шестима, вероятно в по-добро състояние от останалите, да продължават да се катерят и приближават. Когато републиканските гвардейци стигнаха до следващия хребет, откриха един от преследваните да седи отпуснат на земята, обърнат в другата посока.

Залягайки зад скалите, те откриха огън и надупчиха чужденеца в гърба. Трупът му се прекатури напред. Шестимата от патрула изскочиха от прикритието си и се втурнаха напред.

Прекалено късно видяха, че онова, което бяха взели за тяло, е всъщност раница, с нагласено върху нея горнище на камуфлаж, а отгоре сложен пилотският шлем на Уокър. Трите снабдени със заглушители автомата Хеклер и Кох МП5 ги покосиха, както стояха около „трупа“.

Над град Ханакин Мартин най-сетне заповяда да спрат и се обади по радиото в Рияд. Стивънсън и Истман стояха на пост, обърнати на запад, откъдето трябваше да дойдат преследващите ги патрули.

Той съобщи в Рияд, че са останали трима от САС и водят със себе си един от американските летци. За да не би предаването му да бъде прехванато, не даде местоположението им. Сетне продължиха усилено напред.

Високо в планината, близо до границата, намериха подслон в каменна колиба, използвана от местните овчари през лятото, когато стадата идват на високите пасища. Там, с постове на смени, изчакаха четирите дни на войната по сушата, докато далеч на юг съюзническите танкове и авиация смазаха иракската армия за деветдесет часа светкавична война и навлязоха в Кувейт.

В същия ден, ден първи от войната по сушата, от запад в Ирак влезе самотен войник. Беше израелец от командосите Сайерет Маткал, избран заради отличното владеене на арабския език.

Израелски хеликоптер, снабден с резервоари за далечен полет и със знаците на йорданската армия, дойде от Негев и мина ниско над йорданската пустиня, за да остави мъжа веднага след като стигна над иракска територия, южно от граничния пункт Руейшид.

Остави го, обърна се и полетя обратно, мина над Йордания и навлезе в Израел, без да бъде забелязан.

Подобно на Мартин войникът имаше лек, здрав мотор със специални „пустинни“ гуми. Макар и да беше направен да изглежда стар, очукан, мръсен, ръждясал и издран, двигателят му беше в прекрасно състояние и носеше допълнително гориво в два коша на задното колело. Войникът се движеше по главния път на изток и по залез влезе в Багдад.

Грижата на началниците му за неговата сигурност се оказаха донякъде излишни. Благодарение на удивителната безжична „агенция“, която сякаш е способна да изпревари дори електронните средства за комуникация, жителите на Багдад вече знаеха, че армията им е смазана в пустините на Южен Ирак и Кувейт. Вечерта на първия ден АМАМ се прибраха в казармите си и повече не излязоха.

Сега, когато вече нямаше бомбардировки, защото всички, съюзнически самолети бяха необходими на бойното поле, жителите на Багдад обикаляха свободно, говореха открито за близкото пристигане на американците и англичаните, които ще пометат Саддам Хюсейн.

Еуфорията трая седмица, докато стана ясно, че съюзниците няма да дойдат и властта на АМАМ отново ги притисна.

Централната автогара представляваше кипяща маса от войници, повечето съблечени по потници и шорти, захвърлили униформите си в пустинята. Това бяха дезертьорите, които се бяха измъкнали от екзекуторските отряди, чакащи зад фронтовата линия. Продаваха своите Калашников за цената на билета до родното село. В началото на седмицата автоматите вървяха по 35 динара, четири дни по-късно цената им падна на 17.

Израелецът имаше една-единствена задача, която изпълни през нощта. Мосад знаеше само трите тайника за изпращане на съобщения за Йерихон, които завеща Алфонсо Бенс Монкада през август. Мартин беше изоставил два от съображения за сигурност, но третият все още действаше.

Израелецът постави идентични съобщения в трите тайника, нанесе съответните знаци с тебешир, взе мотора и отново потегли на запад, присъединявайки се към тълпата бежанци, тръгнали в тази посока.

Необходим му беше още един ден да стигне границата. Там сви на юг от главния път в безлюдната пустиня, влезе в Йордания, намери скрития си сигнален предавател и го включи. Лъчът прехвана веднага израелски самолет, който кръжеше над пустинята Негев, и хеликоптерът се върна на уреченото място, за да вземе инфилтратора.

Той не спа през тези петдесет часа и почти не яде, но изпълни задачата си и се върна невредим у дома.

На третия ден от войната по сушата Едит Харденберг се върна на бюрото си във Винклербанк озадачена и разгневена. Предишната сутрин й се обадиха по телефона тъкмо когато тръгваше за работа.

Човекът, който се обади на безукорен немски със залцбургски акцент, се представи като съсед на майка й. Каза, че фрау Харденберг е паднала лошо по стълбите, след като се е подхлъзнала на леда, и никак не е добре.

Веднага се опита да се обади на майка си, но все й даваше заето. Накрая, не на себе си, позвъни на телефонната централа в Залцбург, откъдето й казаха, че телефонът сигурно не е в ред.