Докато Мартин работеше в лехите, проследяващите групи на Мухабарат безшумно дебнеха зад стената. Йерихон, мислеше си той, няма как да остави вест, преди да са минали най-малко два дни; щеше да провери за знаци на следващата вечер.

Погребението на д-р Бадри се извърши в Алуазия в девет часа. В багдадските гробища хората бяха претрупани с работа и имамът едва сварваше да се справи със задълженията си. Само няколко дни преди това американците бяха бомбардирали едно убежище, причинявайки смъртта на повече от триста души. Хората бяха напрегнати. Няколко опечалени от съседно погребение попитаха мълчаливия полковник дали баща му е загинал от американските бомби. Той отговори кратко, че е от естествена смърт.

Според мюсюлманския обичай погребението става бързо. Почти няма изчакване между смъртта и погребението. Няма дървен ковчег, както при християните, а тялото се завива в плат. Дойде аптекарят, хванал госпожа Бадри под ръка, и когато кратката церемония приключи, си тръгнаха заедно.

Полковник Бадри стоеше само на метри от портата на Алуазия, когато чу да го викат по име. На няколко метра оттам зърна лимузина с тъмни стъкла. Едно от тях, отзад, беше наполовина отворено. Гласът отново го повика.

Полковник Бадри помоли аптекаря да заведе майка му у дома; обеща да се върне малко по-късно. Когато те си тръгнаха, той се приближи до колата. Гласът рече:

— Моля, влезте при мен, господин полковник. Трябва да поговорим.

Отвори вратата и надникна. Човекът вътре се бе дръпнал в дъното, за да му направи място. Бадри си помисли, че това лице му е познато отнякъде. Качи се и затвори вратата след себе си. Мъжът в тъмносив костюм натисна едно копче и прозорецът се вдигна, изолирайки идващия отвън шум.

— Вие току-що погребахте баща си.

— Да. — Кой беше този човек? Защо не можеше да се сети къде го е виждал?

— Онова, което сториха с него, беше отвратително. Ако бях научил навреме, щях да го предотвратя. Но научих много късно.

Осман Бадри се сви, сякаш някой го удари под кръста. Изведнъж се сети с кого разговаря. Бяха му показали този мъж преди две години на военен прием.

— Полковник, ще ви кажа нещо, заради което, ако ме издадете, ще трябва да понеса по-ужасна смърт и от тази на баща ви.

„Има само едно такова нещо, помисли си Бадри. Предателството.“

— Някога — започна мъжът, — обичах президента.

— И аз — рече Бадри.

— Но нещата се промениха. Той е полудял. В лудостта си става все по-жесток. Трябва да бъде спрян. Разбира се, знаете за Каала.

Бадри отново се изненада, този път от внезапната смяна на темата.

— Разбира се. Аз я построих.

— Точно така. Знаете ли какво има в нея?

— Не.

Старшият офицер му разказа.

— Сигурно той не говори сериозно.

— Съвсем сериозно. Има намерение да го използва срещу американците. Това може да не ни засяга, но знаете ли какво ще направи Америка в отговор? Ще отвърне със същото. Тук няма да остане тухла върху тухла, и камък върху камък. Само президентът ще остане жив. Искате ли да сте част от това?

Полковник Бадри си помисли за тялото в гробищата, над което гробарите сигурно още насипваха суха пръст.

— Какво искате да знаете?

— Кажете ми за Каала.

— Защо?

— Американците ще я разрушат.

— Искате да кажеше, че можете да им предадете тази информация?

— Повярвайте ми, има начини. Та Каала…

И полковник Осман Бадри, младият инженер, който някога искаше да проектира чудесни сгради, както преди векове бяха правили предшествениците му, разказа всичко на мъжа, наричан Йерихон.

— Координати по картата.

Бадри му даде и тях.

— Върнете се на поста си, полковник. Ще бъдете в безопасност.

Полковник Бадри излезе от колата и се отдалечи. Повдигаше му се, стомахът му се свиваше. Едва изминал сто метра, започна да се измъчва: „Какво направих?“ Внезапно разбра, че трябва да разговаря с брат си, по-големия си брат, който винаги разсъждаваше по-трезво, даваше по-умен съвет.

Извикан от Тел Авив, агентът на Мосад, наречен „наблюдателят“, в понеделник отново пристигна във Виена.

И отново се представи за видния адвокат от Ню Йорк с всички необходими документи за доказателство.

Макар истинският адвокат вече да не беше в отпуск, шансът Гемютлих, който ненавиждаше телефоните и факс машините, да се обади в Ню Йорк, за да провери, беше минимален. Това беше риск, който Мосад беше готов да поеме.

„Наблюдателят“ отново се настани в „Шератон“ и написа лично писмо до хер Гемютлих. Извини се отново, че пристига в австрийската столица неочаквано, но, както обясни, с него бил счетоводителят на фирмата и двамата искали да направят първия значителен депозит от името на техния клиент.

Писмото бе предадено на ръка в късния следобед и на следната сутрин отговорът на Гемютлих пристигна в хотела — предлагаше да се срещнат в десет.

„Наблюдателят“ наистина не беше сам. С него беше мъж, известен просто като Касоразбивача, защото такава му беше специалността.

Ако Мосад разполага в централата в Тел Авив с практически неповторима колекция от фалшиви фирми, фалшиви паспорти, бланки и всички останали подробности, свързани с измамата, най-голяма заслуга за това имат нейните касоразбивачи и ключари. Способността на Мосад да прониква в заключени места има особено място в света на тайните. В науката за незаконно проникване Мосад се смята за най-ненадмината. Ако в Уотъргейт бе работила група на Невиот, никой нищо нямаше да разбере.

Толкова голяма е славата на израелските „ключари“, че когато британските производители изпращали ново производство на СИС за забележки, Сенчъри Хаус препращал ключалката в Тел Авив. Мосад, коварни както винаги, я разучавали, откривали как се отваря, след което я връщали в Лондон с надпис: „неотключваема“. СИС разбрали за това едва по-късно.

Следващия път, когато британска фирма излязла с особено блестяща нова ключалка, от Сенчъри Хаус ги помолили да си я вземат, да я пазят, а да дадат една малко „по-лесна“ за анализ. В Тел Авив изпратили по-лесната. Там я разучили и накрая я отворили, сетне я върнали в Лондон със същия надпис. Но СИС препоръчал на производителите да пуснат на пазара първоначалния продукт.

Година по-късно това довело до неприятен инцидент, когато мосадски „ключар“ прекарал три часа да се поти и беснее пред такава ключалка в коридора на административна сграда в европейска столица, преди да се измъкне посинял от ярост. Оттогава англичаните сами си проверяват ключалките и оставят Мосад да се оправя сам.

„Ключарят“, доведен от Тел Авив, не беше най-добрият в Израел, а заемаше второ място. За това си имаше причина — той притежаваше нещо, което най-добрият нямаше.

Младият мъж беше инструктиран в продължение на шест часа през нощта от Гиди Барзилаи на тема създадените от немско-френския мебелист Ризенер неща и пълно описание от „наблюдателя“ на вътрешното разположение на сградата на Винклербанк. Проследяващият екип от Ярид допълни образованието му със схемата на движение на нощния пазач, по-точно по кое време на нощта къде в сградата светват и угасват лампи.

Същия понеделник Майк Мартин изчака до пет следобед, изкара своя раздрънкан велосипед по покрития с малки камъчета двор до задната врата на градината на Куликов, отвори я и излезе.

Качи се и завъртя педалите към най-близкия ферибот, който пресичаше реката там, където някога се издигаше мостът Джумхурия.

Зави зад ъгъла, който не се виждаше от вилата, и видя първата паркирана кола. После втората. Когато двамата мъже излязоха от втората кола и застанаха насред платното, стомахът му се сви. Рискува и хвърли поглед зад себе си; двама мъже бяха излезли от другата кола и му бяха пресекли пътя назад. Със съзнанието, че всичко е свършено, той продължи да върти педалите. Нищо друго не можеше да направи. Един от хората пред него му посочи тротоара.