— Хей, ти! — извика той. — Спри там!

Спря под дърветата край пътя. Показаха се още трима души, войници. Оръжието им бе насочено към него. Бавно вдигна ръце.

Глава 21

Тази сутрин британският и американският посланик се срещнаха в Рияд, привидно неофициално, за да пият чай с дребни сладки.

На ливадата в британското посолство присъстваха още Чип Барбър, който се водеше към персонала на посолството на САЩ, и Стив Ланг, който би казал на всеки случайно запитал го, че работи в културния отдел на своята страна. Третият гост, откъснал се от задълженията си по изключение, беше генерал Норман Шварцкопф.

Много скоро петимата мъже се озоваха заедно в един ъгъл на ливадата. Когато всеки знае какво работят останалите, нещата стават много по-лесни.

Темата беше задаващата се война, но петимата разполагаха с информация, която не беше достъпна за другите. Сред нея бяха подробностите на мирния план, който Тарик Азиз беше донесъл от Москва след разговорите си с Михаил Горбачов и в този ден бе представил на Саддам Хюсейн. Това даваше повод за тревога, но по различни причини.

Генерал Шварцкопф вече бе отклонил предложение от Вашингтон да нападне по-рано от планираното. Съветският мирен план предвиждаше да се обяви прекратяване на огъня и още на следващия ден Ирак да се изтегли от Кувейт.

Вашингтон знаеше подробностите не от Багдад, а от Москва. Незабавният отговор на Белия дом беше, че планът има своите достойнства, но не решава ключовите въпроси. В него не се споменава, че Ирак се отказва завинаги от претенциите си върху Кувейт; не взема предвид невъобразимите поражения, понесени от Кувейт — петстотинте петролни пожара, милионите тонове суров петрол, който изтича в Персийския залив и отравя водите му, двестате екзекутирани кувейтци, разграбването на Кувейт Сити.

— Колин Пауъл ми съобщи — каза генералът, — че Държавният департамент настоявал за по-твърд курс. Смятат да поискат безусловна капитулация.

— Това е така — рече американският посланик.

— Аз пък им казах — продължи генералът, — че трябва да се посъветват с някой арабист по въпроса.

— Така ли — попита британският посланик, — а защо?

Двамата посланици бяха изпечени дипломати, работили дълги години в Близкия изток. И двамата бяха арабисти.

— Ами — рече главнокомандващият, — такъв ултиматум не върши работа при арабите. Те по-скоро ще загинат.

В групата настъпи мълчание. Посланиците се вгледаха в невинното лице на генерала с надеждата да открия намек за ирония.

Двамата разузнавачи запазиха мълчание, но мислеха едно и също — та нали точно такава е целта, драги ми генерале.

— Идваш от къщата на руснака.

Казаното беше изявление, а не въпрос. Офицерът от контраразузнаването носеше цивилни дрехи, но му личеше, че е военен.

— Да, бей.

— Документи.

Мартин започна да рови в джобовете на своя диш-даш и извади картата си за самоличност и мазното и смачкано писмо, което му даде още в самото начало първият секретар на посолството Куликов. Офицерът разгледа картата, сравни лицето със снимката и надникна в писмото.

Израелските фалшификатори си бяха свършили добре работата. През зацапаната пластмаса го гледаше простоватото брадясало лице на Махмуд Ал-Хури.

— Претърси го!

Другият цивилен прекара ръце по тялото под диш-даша, сетне поклати глава. Нямаше оръжие.

— Джобовете.

От джобовете излязоха няколко банкноти, монети, джобно ножче, различни цветни тебешири и целофанено пликче. Офицерът вдигна последната вещ.

— Какво е това?

— Неверникът го хвърли. Слагам си вътре тютюна.

— Тук няма тютюн.

— Да, бей, свърших го. Надявах се да си купя на пазара.

— И не ми викай „бей“. Това си отиде с турците. Откъде си всъщност?

Мартин описа селцето далеч на север.

— То е известно с пъпешите си — добави услужливо той.

— Пъпеши! — сопна се офицерът, който виждаше, че хората му едва сдържат смеха си.

Откъм дъното на улицата се показа голяма лимузина и спря на двеста метра. По-младшият офицер побутна началника си и кимна към колата. Старшият офицер се обърна, погледна и рече на Мартин:

— Чакай тук.

— Кого си хванал? — попита Хасан Рахмани.

— Градинаря, господин генерал. Работи там. Гледа розите и алеите, пазарува за готвачката.

— Умен ли е?

— Не, господин генерал, на практика глуповат. Селянин от дълбоката провинция, дошъл е от някакво село, където отглеждат пъпеши.

Рахмани се замисли. Ако задържи глупака, руснаците ще се чудят защо техният човек не се връща. Това ще ги накара да се усъмнят. Надяваше се, ако руската мирна инициатива се провали, да получи разрешение да претърси къщата. Ако оставеше човека да си свърши възложената работа и да се върне, той можеше да предупреди работодателите си. Опитът на Рахмани говореше, че всеки беден иракчанин говори, при това добре, един език. Извади портфейла си и измъкна сто динара.

— Дай му това. Кажи му като свърши с покупките, да се прибере. Сетне му обясни да си държи очите отворени за човек с голям сребърен чадър. Ако не каже нищо за нас и ни докладва утре какво е видял, ще бъде добре възнаграден. Ако каже на руснаците, ще го дам на АМАМ.

— Слушам, господин генерал.

Офицерът взе парите, върна се и инструктира градинаря какво да прави. Мъжът изглеждаше объркан.

— Чадър ли, сайди?

— Да, голям, сребърен, може би черен, който сочи към небето. Виждал ли си такова нещо.

— Не, сайди — отвърна човекът, — когато вали, всички бягат в къщата.

— Велик е Аллах! — промърмори офицерът. — Той не е за дъжд, тъпако, а за изпращане на съобщения.

— Чадър, който изпраща съобщения — повтори бавно градинарят. — Ще внимавам за него, сайди.

— Хайде, махай се — рече отчаян офицерът. — И на никого нищо да не казваш, ясно ли е?

Мартин мина покрай лимузината. Когато се приближи Рахмани сведе главата си. Не беше нужно селянинът да види началника на контраразузнаването на Република Ирак.

Мартин откри тебеширения знак в седем и прибра съобщението в девет. Прочете го на светлината от прозореца на едно кафене, осветено не с електричество, защото такова нямаше, а с газена лампа. Когато видя текста, си подсвирна тихичко, сгъна хартията и я сложи в гащите си.

И дума не можеше да става да се върне във вилата. Предавателят беше „гръмнат“ и да изпрати ново съобщение, би означавало да си търси белята. Погледна към автобусната гара, но тя гъмжеше от патрули на армията и АМАМ, които търсеха дезертьори.

Затова отиде на пазара за плодове в Касра и намери шофьор на камион, който тръгваше на запад. Човекът отиваше на няколко километра отвъд Хабания и двайсет динара го убедиха да вземе пътник. Много шофьори на камиони предпочитаха да пътуват нощем, защото смятаха, че Кучите синове няма да ги видят в тъмното от самолетите си, без да знаят, че денем или нощем камионите за плодове не стояха на челно място в списъка на генерал Чък Хорнър.

Ето защо пътуваха през нощта, на фарове, които едва блещукаха. На разсъмване Мартин се озова на шосето, непосредствено западно от езерото Хабания, където шофьорът зави към богатите чифлици по горното течение на Ефрат.

Два пъти ги спираха патрули, но Мартин показваше документите си и писмото от руското посолство, обяснявайки, че е работил като градинар за неверниците, но те си отивали у дома и го уволнили. Оплакваше се, че се отнесли зле с него, а нетърпеливите войници му казваха да млъкне и да си върви по пътя.

Тази нощ Осман Бадри се намираше недалеч от Майк Мартин. Движеше се в същата посока, но го бе изпреварил. Целта му беше базата на изтребители, където командир на ескадрилата беше по-големият му брат Абделкарим.

През 1980-а белгийската строителна фирма „Сикско“ сключи договор за строителство на осем свръхзащитени въздушни бази, където да бъде настанен каймакът на иракските изтребители.