— Да речем, че се интересувам от него — отвърна Барзилаи.

Леви беше очарован. Щяха да правят някой от палавите си номера. Никога нямаше да разбере какво точно, но все пак беше забавно.

— Тези писалища…

— Бюра — прекъсна го Леви, — това е бюро.

— Добре, дали се случва в тези бюра да има тайно отделение?

Ставаше все по-интересно.

— Аха, искате да кажете кашет. Разбира се. Трябва да знаете, млади човече, че преди много години, когато мъжът е можел да бъде призован на дуел и убит на полето на честта, дамите, които са поддържали любовни връзки, е трябвало да бъдат много дискретни. Тогава не е имало телефони, факс, видео. Всичките си неприлични мисли любовникът е трябвало да напише на хартия. Сетне тя трябвало да я скрие от съпруга си.

Не във вграден сейф — такива не е имало. Нито в желязна кутия — защото съпругът ще й вземе ключа. Така че навремето хората от обществото са поръчвали мебели с кашет. Невинаги, но доста често. Нужен е бил майсторлък, за да не се забелязва, нали разбирате?

— Как може да разбере човек, дали мебел, която… възнамерява да купи, има такъв кашет?

О, прекрасно! Човекът от Мосад нямаше да купува бюро от Ризенер, той щеше да бърка в него.

— Искате ли да видите такова нещо? — попита Леви.

Обади се на няколко места, а после излязоха от магазина и взеха такси. Отидоха при друг антиквар. Леви проведе шепнешком разговора си с него, мъжът кимна и ги остави сами. Леви беше казал, че ако може да продаде антиката, ще иска малък хонорар, задето е намерил купувач, и нищо повече. Обяснението беше задоволително, защото това често се случваше в света на антикварите.

Бюрото, което разгледаха, напомняше онова във Виена.

— Е, разбира се — рече Леви, — кашетът не е голям, иначе ще се забележи по размерите, тъй като външните няма да отговарят на вътрешните. Затова е тесен — вертикален или хоризонтален. Може би не повече от два сантиметра, скрит зад панел, който изглежда солиден, но всъщност е като две тънки колкото вафлена кора дъсчици, между които е разположен кашетът. Ключът е в бутона, който го отваря.

Той извади едно от горните чекмеджета.

— Опипайте вътре.

Барзилаи бръкна, върховете на пръстите му докоснаха дъното.

— Опипайте наоколо.

— Няма нищо — рече катсата.

— Това е така, защото няма нищо — рече Леви. — Тук няма. Но може да има копче, езиче или бутон. Гладък бутон — натискате го; копче — завъртвате го; езиче — обръщате го на едната или на другата страна, за да видите какво ще стане.

— А какво трябва да стане?

— Ще се чуе тихо щракане, малка част от украсата ще отскочи, защото е на пружина. Зад нея е кашетът.

Дори находчивостта на мебелистите от осемнайсети век е имала своите граници. След час мосю Леви беше научил агента на Мосад кои са основните десет места, където може да се търси скритото езиче, което ще освободи пружината, за да се отвори отделението.

— Никога не се опитвайте да използвате сила, за да го отворите — настоя Леви. — Така или иначе със сила няма да успеете, да не говорим, че ще останат следи по дървото.

Той подбутна Барзилаи и се засмя. Барзилаи даде на стареца един хубав обяд в „Купол“, сетне взе такси до летището и се върна във Виена.

Рано тази сутрин, 16 февруари, майор Заид и хората му се представиха в първата от трите вили, които трябваше да претърсят. Другите две останаха изолирани, с хора на пост пред всички входове, а обърканите обитатели останаха затворени вътре.

Майорът беше безукорно учтив, но властта му беше неоспорима. За разлика от хората на АМАМ на два километра и половина в Кадисия, хората на Заид бяха специалисти, и следователно по-ефикасни.

Започвайки от пода, където търсиха достъп до скривалище под подовата настилка, те постепенно минаха из цялата къща, стая по стая, шкаф по шкаф, и ниша по ниша.

Претърсиха и градината, но не откриха и следа от предавател. Към пладне майорът се извини на обитателите и си тръгна. Влезе в съседната врата и започна да претърсва следващата къща.

В мазето под централата на АМАМ в Садун старецът лежеше по гръб, привързан за китките и кръста към здрава дървена маса и заобиколен от четиримата специалисти, които щяха да изтръгнат признанието му. Освен тях присъстваше лекар, там беше и бригадният генерал Омар Хатиб, който разговаряше в ъгъла със сержант Али.

Ръководителят на АМАМ определяше менюто от насилия, които трябваше да се упражнят върху стареца. Сержант Али вдигна вежда, съзнавайки, че днес положително ще има нужда от своя комбинезон. Омар Хатиб кимна рязко и излезе. Чакаше го писмена работа горе в кабинета.

Старецът продължаваше да хленчи, че не знае нищо за никакъв предавател, че от дни не е излизал в градината заради лошото време… Инквизиторите не се интересуваха от тези приказки. Вързаха двата му глезена за една дръжка от метла, така че да мине през извивките на ходилата му. Двама вдигнаха краката в необходимото положение със стъпалата нагоре, докато Али и другият му колега взеха от стените тежките бичове от електрически кабел.

Когато започнаха да удрят, старецът се разкрещя, както правят всички, после гласът му секна и той припадна. Кофа ледена вода от ъгъла, където бяха наредени няколко, го свести.

Мъжете почиваха от време на време, отпускайки мускулите на ръцете си, които бяха преуморени от усилията им. Докато се отпускаха, върху превърнатите в пихтия крака изливаха чаши със солена вода. Сетне подновяваха работата си.

Старецът продължаваше да протестира между припадъците, че дори не знае как се работи с радиопредавател и че сигурно е станала някаква грешка.

Към средата на сутринта вече беше окапала кожата и месото от стъпалата на двата крака и през кръвта проблясваха белите кости. Сержант Али въздъхна и кимна, давайки знак, че това трябва да престане. Запали цигара, докато неговият помощник взе къс железен лост, за да натроши пищялите от глезените до колената.

Старецът умоляваше лекаря, като колега, но докторът от АМАМ стоеше вторачен в тавана. Имаше заповед, а тя гласеше да поддържа арестантът жив и в съзнание.

От другата страна на града майор Заид приключи претърсването на втората вила в четири часа, тъкмо когато Гиди Барзилаи и Мишел Леви ставаха от масата си в Париж. И отново не намери нищо. Извини се най-възпитано на ужасената двойка, която наблюдаваше как систематично разрушават дома им, и се пренесе в третата и последна вила.

В Садун старецът припадаше все по-често и докторът реши да протестира пред инквизиторите, защото все по-трудно идваше на себе си. Биха му инжекция с почти незабавен ефект, която отново изостри нервите му.

Когато иглите в мангала се нажежиха до червено, бавно ги забиха в сбръчканата кожа на изсъхналите тестикули.

Малко след шест старецът изпадна отново в кома, но този път лекарят се забави. Работеше задъхано, от страх лицето му се обливаше в пот, но въпреки всички стимуланти, инжектирани пряко в сърцето, нищо не помогна.

Али излезе от помещението и се върна след пет минути с Омар Хатиб. Бригадният генерал погледна тялото и от многогодишния си опит разбра нещо, за което не му трябваше лекарска диплома. Обърна се и с отворена длан зашлеви със страхотна сила свилия се от страх лекар по бузата. Силата на удара, както и славата на човека, който го нанесе, накара лекаря да се просне на пода сред спринцовките и ампулите.

— Кретен! — изсъска Хатиб. — Махай се оттук!

Докторът си събра партакешите и излезе на четири крака. Мъчителя огледа делото на Али. Във въздуха се носеше сладникава миризма, отдавна позната на двамата мъже — смес от пот, ужас, урина, екскременти, кръв, повърнато и слабия аромат на изгорено месо.

— До края продължаваше да твърди, че не знае — рече Али. — Кълна се, че ако знаеше нещо, щеше да го каже.

— Сложете го в чувал и го върнете на жена му да го погребе — разпореди се Омар Хатиб.