От шест месеца работеше без почивен ден по двайсет часа в денонощие. Не само че бе ръководил най-голямото и най-бързото струпване на бойни сили в историята — задача, която сама по себе си би съсипала един по-слаб мъж, но се бе справил и със сложните проблеми на съжителството с чувствителното саудитско общество, бе запазил мира, когато в безброй случаи междуособните противоречия можеха да взривят коалицията, и бе отклонявал безкрайните добронамерени, но безполезни и изтощителни намеси от страна на американците.

Но не всички тези неща му пречеха през последните няколко дни да потъне в така необходимия му сън. Кошмарите бяха породени от отговорността, защото в ръцете му бе поверен животът на толкова много млади хора.

В кошмарите неизменно присъстваше Триъгълникът. Винаги Триъгълникът. Територия с формата на правоъгълен триъгълник, полегнал на единия си катет. Хоризонталният му катет представляваше бреговата линия от Хафджи надолу край Джубаил до трите свързани града Дамам, Ал Хоба и Дахран.

Перпендикулярният беше границата, която минаваше от брега на запад, първо между Саудитска Арабия и Кувейт, сетне продължаваше в пустинята и преминаваше в границата между Саудитска Арабия и Ирак.

Хипотенузата беше наклонената линия, свързваща последния изнесен напред пост на Запада в пустинята и Дахран.

В този триъгълник неговата заповед очакваха почти половин милион души, предимно млади мъже, но имаше и жени. Осемдесет процента от тях бяха американци. На изток бяха саудитците, други арабски контингенти и морската пехота. В центъра бяха разположени големите американски бронирани и механизирани пехотни поделения, а сред тях британската Първа бронирана дивизия. На крайния фланг — французите.

Преди в кошмара му десетки хиляди млади мъже се изсипваха в брешовете за атака, там ги посрещаше дъжд от отровен газ и те гинеха между пясъчните стени и остриетата на мрежата. Сега стана по-лошо.

Само преди седмица, гледайки триъгълника на бойната карта, един офицер от армейското разузнаване подхвърли:

— Може би Саддам има намерение да хвърли една ядрена бомба тук.

Човекът искаше да се пошегува.

Тази нощ главнокомандващият отново се опита да заспи, но не успя. Все този Триъгълник. Твърде много хора, прекалено малко пространство.

Във вилата на СИС Ланг, Паксман и двамата радисти си разделиха една каса бира, примъкната незабелязано от Британското посолство. Те също разглеждаха картата, също виждаха триъгълника, също изпитваха напрежението.

— Една-едничка скапана бомба, една шибана, малка, недодялана, за пръв път направена, по-малка от бомбата над Хирошима, взривена във въздуха или на земята… — продума Ланг.

И без да са учени, можеха да кажат, че първият взрив ще убие повече от сто хиляди млади войници. В рамките на няколко часа радиационният облак, всмукал милиарди тонове активен пясък от пустинята, щеше да покоси всичко по пътя си със смърт.

Корабите в морето щяха да имат време да се херметизират, но не и войските на сушата или хората в саудитските градове. На изток той щеше да се разширява по пътя си над Бахрейн и съюзническите летища, отравяйки морето, до брега на Иран, където щеше да изтреби един от видовете същества, които Саддам бе обявил за недостойни да живеят… „Персийци, евреи и мухи.“

— Няма как да я пусне — рече Паксман. — Няма ракета или самолет, който може да го направи.

Далеч на север, скрит в Джебал, в Хамрин, дълбоко в затвора на оръдието със 180-метрова цев, с обсег хиляда километра, Юмрукът на Бога стоеше неподвижен и готов да го призоват в полет.

Къщата в Кадисия не беше съвсем будна и се оказа съвсем неподготвена за посетителите, нахълтали на разсъмване. Когато собственикът й я бе строил преди много години, тя се издигаше сред овощни градини.

Намираше се на пет километра от четирите вили в Мансур, които в същия момент се готвеше да постави под наблюдение майор Заид от контраразузнавателната служба.

Разрастващите се в посока югоизток предградия на Багдад бяха обградили старата къща, а по новата високоскоростна магистрала Кадисия, там където някога имаше праскови и кайсии, сега ревеше поток от коли.

И все пак това беше изискана къща, собственост на заможен човек, вече отдавна оттеглил се от работа, с ограда и собствен парк, в дъното на който все още растяха овощни дървета.

Пристигнаха два камиона, пълни с войници от АМАМ, под командването на един майор, и никак не се церемониха. Ключалката на главната врата отвориха с изстрели, после стовариха ритниците си върху нея, изсипаха се вътре, разбиха предната врата и пребиха престарелия слуга, който се опита да ги спре.

Хукнаха из къщата, разтваряха шкафове, дърпаха пердета и завеси, докато ужасеният собственик се опитваше да защити съпругата си.

Войниците опустошиха дома, но нищо не намериха. Когато старецът ги попита с умоляващ тон какво търсят, майорът му отвърна троснато, че си знаел работата, и претърсването продължи.

После отидоха в градината. В дъното, близо до стената, видяха прясно изкопана пръст. Двама от тях държаха стареца, докато други копаеха. Не беше заравял нищо, но въпреки това откриха онова, което им трябваше.

Намериха един чувал от зебло и когато го изсипаха, всички видяха, че вътре е имало радиопредавател. Майорът не разбираше нищо от радиопредаватели и не можеше да разбере, че износеният морзов предавател в чувала беше на светлинни години от свръхмодерния предавател, който работеше с помощта на сателит като използвания от Майк Мартин, дето все още се намираше под пода в бараката в градината на първия секретар на Съветското Посолство Куликов. За майора от АМАМ радиопредавателите бяха шпионски номера и нищо повече не го интересуваше.

Старецът започна да хленчи, че за пръв път виждал апарата, че някой трябва да е прескочил оградата през нощта, за да го зарови там, но бързо го повалиха с приклади на земята, а след това и жена му, защото се разпищя.

Майорът разгледа трофея. Дори и той разбра, че някои от йероглифите по чувала наподобяват букви на иврит.

Не им трябваше слугата или старицата, само мъжът. Той беше над седемдесет години, но четирима от войниците го хванаха за глезените и китките, изнесоха го навън и го хвърлиха като чувал с картофи в единия от камионите.

Майорът беше щастлив. В резултат на анонимен донос беше изпълнил дълга си. Началниците му щяха да са доволни. Случаят не беше за затвора Абу Граиб. Той отведе арестувания в централата на АМАМ и Гимнастическия салон. Там, мислеше си той, им е мястото на израелските шпиони.

В същия този ден, 16 февруари, Гиди Барзилаи пристигна в Париж, за да покаже рисунката на Мишел Леви. Възрастният антиквар се зарадва, че има възможност да помогне. Само веднъж преди това бяха поискали нещо от него — да заеме някакви мебели на катса, който се опитваше да проникне в една къща като търговец на антики.

Мишел Леви бе поласкан от факта, че Мосад се консултира с него, че има възможност да помогне и така да разнообрази старческото си ежедневие.

— Бул — рече той.

— Моля — каза Барзилаи, реши, че го нагрубяват.

— Бул — повтори старецът. — Пише се по два начина. Големият френски мебелист. Това е неговият стил, определено. Но да знаете, че не го е правил той. Периодът е прекалено късен, за да е той.

— Тогава от кого е?

Мосю Леви беше над осемдесет, с оредяла бяла коса, прилепнала по сбръчкания му череп, но бузките му розовееха като ябълки, а очите му блестяха от удоволствие, че живее.

— Ами когато Бул умрял, той оставил работилницата на своето протеже, германеца Ойбен. Той на свой ред я оставил на друг германец, Ризенер. Смятам, че това е от времето на Ризенер. Положително от някой негов ученик, а може би от самия майстор. Ще го купувате ли?

Шегуваше се, разбира се. Знаеше, че Мосад не купува предмети на изкуството. Очите му светеха закачливо.