Интересуваше го собственото му положение. От три години беше поставил на риск всичко — разобличаване, провал и ужасна смърт, — за да предава режима в страната си. Целта му беше не просто да натрупа огромно лично богатство в чужбина; това вероятно би могъл да направи с изнудване и кражби в самия Ирак, макар и то да криеше рискове.
Целта беше да се оттегли в чужбина с нова самоличност и минало, осигурени от чуждите му господари, скрит под плаща им, в безопасност от убийците, изпратени да му отмъстят. Видял бе съдбата на онези, които просто крадяха и бягаха — те живееха във вечен страх, докато един ден отмъстителите от Ирак ги намираха.
Той, Йерихон, искаше не само богатство, а и сигурност, така че се зарадва, че вместо Израел ще го ръководят американците. Те щяха да се погрижат за него, да спазят, споразумението, да му създадат нова самоличност, давайки му възможност да се превърне в друг човек, с друга националност, да си построи палат край морето в Мексико и да заживее в разкош и безгрижие.
Сега нещата се бяха променили. Ако запазеше мълчание и устройството бъде използвано, щяха да помислят, че ги е лъгал. Това не беше вярно, но те нямаше да му повярват. Каквото и да станеше, американците щяха да блокират сметката му и всичко щеше да отиде по дяволите. Трябваше по някакъв начин да ги предупреди, че е станала грешка. Още малко рискове и всичко щеше да приключи — Ирак щеше да бъде сразен, президентът свален, а той, Йерихон, щеше да се е измъкнал надалеч.
Останал сам в кабинета си, написа съобщението както винаги на арабски, на тънка хартия, която не заема много място. Обясни за съвещанието тази вечер; че когато е изпратил последното си съобщение, устройството все още е било в Ал-Кубай, както бе казал, но четирийсет и осем часа по-късно, когато самолетите са атакували, то вече не е било там. Че грешката не е негова.
Продължи и разказа всичко, което знаеше: че има тайно място, наречено Крепостта, че устройството се намира там и от нея ще бъде изстреляно, когато първият американец пресече иракската граница.
Малко след полунощ взе кола без отличителни знаци и изчезна в покрайнините на Багдад. Никой не оспори правото му да го направи — никой не би посмял. Сложи съобщението под една плоча в стария двор край улица „Абу Науас“, сетне драсна знака с тебешир зад черквата „Свети Йосиф“ в Християнския квартал. Този път знакът беше малко по-различен. Надяваше се невидимият човек, който прибира съобщенията му, да не загуби много време.
Случи се така, че Майк Мартин напусна съветската вила рано сутринта на 15 февруари. Руската готвачка му беше дала дълъг списък от пресни продукти, които трябваше да закупи, а това щеше да е изключително трудно. Храната започваше да не достига. Проблемът беше в транспортирането, а не в производството на селяните в провинцията. Повечето мостове бяха съборени, а Централен Ирак представлява терен, прорязан от множество реки, които напояват земеделските земи. Принудени да плащат, за да ги превозят през реките, производителите предпочитаха да си останат у дома.
За късмет Мартин започна с пазара за подправки на улица „Шурджа“, сетне мина по уличката зад черквата „Свети Йосиф“. Стресна се, когато видя знака с тебешир.
На тази стена се изписваше полегнала осмица, с единична къса черта, нанесена хоризонтално там, където се пресичаха двата кръга. Но беше предупредил Йерихон, че ако някога има нещо наистина много спешно, вместо черта трябва да има две малки кръстчета, по едно във всеки от кръговете на осмицата. И днес кръстчетата бяха там.
Завъртя с все сили педалите към двора с тайника, изчака наоколо да се обезлюди, пъхна ръка и напипа тънкото пликче. По пладне вече беше обратно във вилата, където обясни на разгневената готвачка, че е положил всички усилия, но продуктите ще закъснеят повече от друг път, затова се налагало следобед пак да отиде.
Когато прочете съобщението, му стана ясно защо Йерихон е изпаднал в паника. Мартин състави свое собствено съобщение, обяснявайки в Рияд защо сега се смята принуден да поеме нещата в собствените си ръце и да взема самостоятелни решения. Нямаше време за съвещания в Рияд и по-нататъшна размяна на съобщения. За него лично най-неприятната част от доклада на Йерихон беше, че иракското контраразузнаване знае за съществуването на таен предавател, който изпраща сгъстени съобщения. Нямаше как да разбере колко близо са до него, но трябваше да приеме, че повече не може да разменя съобщения с Рияд. Затова сам взе решение.
Прочете съобщението на Йерихон първо на арабски, сетне собствения си превод. Добави към това написаното от него и се приготви да предава.
До късно през нощта нямаше „прозорец“ за предаване — винаги използваха нощта, за да са сигурни, че хората в къщата на Куликов ще са дълбоко заспали. Но също като Йерихон и той разполагаше с аварийна процедура.
Състоеше се в излъчването на единичен продължителен звук, в случая тънко пищене на съвършено различна честота, далеч извън обикновения високочестотен диапазон.
Увери се, че иракският шофьор е с първия секретар Куликов в посолството, в центъра на града, а прислужникът и съпругата му обядват. Сетне, въпреки че рискуваше да го открият, изправи сателитната чиния близо до отворената врата и изпрати сигнала.
В някогашната спалня, сега превърната в радиокабина, премига лампичка. Беше един и половина на обяд. Дежурният радист, който обслужваше нормалния трафик между вилата и Сенчъри Хаус в Лондон, остави всичко друго, викна през вратата за помощ и се настрои на „приемане“ на честотата на Мартин за деня.
Вторият радист пъхна глава през вратата и попита:
— Какво става?
— Викни Стив и Саймън! Черната мечка се обажда аварийно.
Човекът изчезна. Мартин даде на Рияд петнайсет минути, сетне излъчи основното си предаване.
Антената в Рияд не беше единствената, която улови сигнала. Друга сателитна чиния, извън Багдад, която неумолимо прослушваше високочестотния диапазон, хвана част от него. Съобщението беше толкова дълго, че дори и съкратено трая четири секунди. Иракските радисти хванаха последните две и засякоха точната посока.
Веднага след като предаде съобщението, Мартин прибра апаратурата си под плочите на пода. Едва свършил и чу стъпки по дребните камъчета отвън. Беше руският прислужник, който, изпаднал в порив на щедрост, идваше да му предложи цигара „Балкан“. Мартин я прие с много поклони и промърморени „шукрън“. Руснакът, горд с добрата си душа, се върна в къщата.
„Нещастно копеле, помисли си той, какъв живот.“
Когато остана отново само, нещастното копеле започна да пише на арабски върху блока с листове за въздушна поща, които държеше под сламеника си. Докато вършеше това, един радиогений, на име майор Заид, седеше вторачен над карта в много голям мащаб на града, по-специално на квартала Мансур. Когато свърши с изчисленията си и ги провери отново, той се обади на бригадния генерал Хасан Рахмани в централата на Мухабарат. Тя се намираше на не по-малко от половин километър от ромбчето, оградено със зелено мастило в рамките на Мансур. Определиха му среща за четири часа.
В Рияд Чип Барбър крачеше из хола на вилата с компютърната разпечатка в ръка и псуваше, както не беше псувал, откак напусна морската пехота преди трийсет години.
— Какво, по дяволите, си въобразява, че върши? — обърна се той към двамата британски разузнавачи, които бяха в помещението с него.
— Спокойно, Чип — отвърна Ланг, — отдавна е там. Той е под страшно напрежение. Лошите затварят кръга около него. Всички правила на занаята ни подсказват, че трябва да го изтеглим, при това веднага.
— Да, зная, чудесен е, но няма право да върши това. Ние сме хората, които плащаме сметката, нали така?
— Така е — рече Паксман, — но той е наш човек и се намира в опасност. Ако е решил да остава, то е, за да свърши работата докрай.
Барбър се успокои.
— Три милиона долара. Как, по дяволите, да кажа на Лангли, че е предложил на Йерихон още три милиона гущера, за да ни съобщи къде наистина се намира онова чудо? Онзи иракски дирник трябваше още първия път да каже къде е. Откъде да знаем дали не ни разиграва, за да спечели повече пари.
