— Както винаги президентът излезе прав. Наистина бомбардировката на Ал-Кубай не е била случайна. _Наистина е имало_ предател и той е заловен.

Стаята забръмча от подлизурски изблик на учудване. Човекът, който седеше на тапицирания стол с права облегалка, с гръб към стената без прозорци, разцъфна в усмивка и вдигна ръце да сложи край на тези ненужни овации. Те престанаха, но не веднага.

„Нали бях прав, говореше усмивката, не съм ли винаги прав?“

— Как откри всичко, рафик? — попита президентът.

— Съчетание от късмет и детективска работа — призна скромно Хатиб. — Колкото до късмета, знаем, че е дар от Аллах, който се усмихва благосклонно на нашия президент.

— Два дни преди нападението на бомбардировачите на Бени Наджите, на близкия път е имало контролно-пропускателен пост. Просто най-рутинна, случайна проверка от моите хора, които проверявали за дезертьори, контрабандни стоки… Отбелязали са номерата на колите.

Преди два дни ги проверих и установих, че повечето от тях са били местни — пикапи и камиони. Но е имало и една скъпа кола, с багдадска регистрация. Издирихме собственика — човек, който е имал причина да посети Ал-Кубай. Но като се обадихме по телефона, се уверихме, че не е посещавал завода. Защо тогава е бил в района, запитах се аз.

Хасан Рахмани кимна. Това наистина беше добра детективска работа, стига да беше вярно. Не подобаваше на Хатиб, който обикновено разчиташе на грубата сила.

— И защо е бил там? — поиска да знае президентът.

Хатиб замълча в стремежа си да постигне максимален ефект.

— За да отбележи точното описание на депото за нарязване на старите автомобили, да определи разстоянието от най-близкия отличителен белег на местността и точните посоки по компаса — всичко, от което ще има нужда една авиация, за да го намери.

Присъстващите изпуснаха шумно дъх.

— Но това стана по-късно, господин президент. Първо поканих този човек при мен в централата на АМАМ, за да си поговорим откровено.

Хатиб се върна мислено към откровения разговор в Садун, Багдад, в мазето под централата на АМАМ, известно като Гимнастическия салон.

Обикновено Омар Хатиб оставяше подчинените му да провеждат разпитите, задоволявайки се с това, да определя доколко жестоки да са и да надзирава резултата. Но случаят беше толкова деликатен, че пое задачата лично, оставяйки всички останали зад непропускащата звуци врата.

От тавана на килията се подаваха две стоманени куки, на разстояние метър една от друга, а от тях висяха две къси вериги, прикачени на дървена летва. Беше накарал да вържат китките на заподозрения в краищата на гредата, така че мъжът висеше с ръце, разтворени на разстояние един метър. Тъй като не стояха вертикално, натоварването на ставите ставаше още по-голямо.

Краката висяха на десет сантиметра от пода, като глезените им бяха вързани на друг, дълъг един метър прът. Тази поза във формата на „X“ откриваше достъп до всички части на тялото, а тъй като висеше в средата на помещението, до него можеше да се стигне от всички страни.

Омар Хатиб остави окървавената палмова пръчка на една маса и застана отпред. Маниакалните писъци на мъжа при първите петдесет удара бяха престанали, замрели до умолителен шепот. Хатиб се втренчи в лицето му.

— Ти си глупак, приятелю. Можеш толкова лесно да сложиш край на всичко това. Предал си президента, но той е милостив. Имам нужда само от признанието ти.

— Не, кълна се… уа-Аллах-ел-Адхим… в името на Великия Аллах, никого не съм предавал.

Мъжът плачеше като дете, по лицето му се стичаха сълзи на агония. Мекушав е, отбеляза Хатиб, няма да му трябва много.

— Да, предал си. Предал си Кабдату Аллах. Нали знаеш какво означава това?

— Разбира се — изхленчи мъжът.

— И знаеш къде е прибран на сигурно място?

— Да.

Хатиб вдигна коляно и го заби в откритите тестикули. Мъжът би искал да се превие на две, но не можеше. Той повърна, повърнатото потече по голото тяло и започна да капе от края на пениса.

— Да… какво?

— Да, сайди.

— Така е по-добре. А къде беше скрит Юмрукът на Бога, та нашите врагове да не знаят?

— Не, сайди, това е тайна.

Ръката на Хатиб се стрелна и зашлеви увисналия мъж по лицето.

— Манюк, мръсен манюк, а тогава как днес на разсъмване вражеските самолети го бомбардираха и унищожиха нашето оръжие?

Затворникът разтвори широко очи, шокът му надви срама от обидата. Манюк на арабски означава мъж, който играе пасивна роля в хомосексуалното съвкупление.

— Но това не е възможно. Никой, освен малцина не знае за Ал-Кубай…

— Но враговете знаеха… те го съсипаха.

— Сайди, кълна се, това не е възможно. Никога не могат да го намерят. Човекът, който го построи, полковник Бадри, го маскира така добре…

Разпитът продължи още половин час до неизбежния си край.

От размислите му го изтръгна самият президент.

— А кой е той, нашият предател?

— Инженерът, доктор Салах Сиддики.

Всички ахнаха. Президентът кимна бавно, сякаш е подозирал този човек открай време.

— Може ли да попитам — обади се Хасан Рахмани, — за кого е работила тази отрепка?

Хатиб хвърли отровен поглед към Рахмани и не отговори веднага.

— Това не каза.

— Но ще каже, ще каже — настоя президентът.

— Господин президент — промърмори Хатиб. — Трябва да ви докладвам, че за съжаление в този момент от признанията си предателят умря.

Рахмани скочи на крака, пренебрегвайки протокола.

— Господин президент, трябва да протестирам. Това е проява на смайваща некадърност. Предателят трябва да е имал връзка до враговете, някакъв начин да изпраща съобщенията си. Сега никога няма да научим.

Хатиб му хвърли изпълнен с такава омраза поглед, че Рахмани, който като ученик при господин Хартли беше чел Киплинг, си спомни за Крейт, пепелянката, която съскала: „Внимавай, аз съм смъртта!“

— Какво имаш да кажеш? — попита президентът.

Хатиб беше изпълнен с разкаяние.

— Господин президент, какво мога да кажа? Мъжете, които служат под моя команда, ви обичат като баща, не, повече дори. Готови са да умрат за вас. Когато чули мръсният предател да си признава… са се престарали.

Глупости! — помисли си Рахмани. Но президентът кимна бавно. Такива слова обичаше да чува.

— Разбираемо е — рече той. — Такива неща се случват. А ти, бригаден генерал Рахмани, който критикуваш колегата си, постигнал ли си някакъв успех?

Направи впечатление, че не се обърна към Рахмани с думата рафик, другарю. Трябваше да внимава, много да внимава.

— Има предавател, господин президент, и той е в Багдад.

И разкри онова, което му бе казал майор Заид. Мислеше да добави едно последно изречение: „Още едно предаване и ако го прихванем, смятам, че ще уловим човека, който работи с предавателя“, но реши, че за това е още рано.

— Сега, след като предателят е мъртъв — рече президентът, мога да разкрия пред вас онова, което не можех да ви кажа преди два дни. Юмрукът на Бога не е унищожен, дори не е погребан. Едно денонощие преди нападението наредих да го преместят на по-сигурно място.

Дълго не стихнаха аплодисментите, с които приближените изразиха възторга си пред невероятния гений на своя ръководител.

Той им каза, че устройството е заминало в Крепостта, чието местоположение не ги интересува, а от Каала ще бъде изстреляно, за да промени хода на историята в деня, в който първият американец стъпи на свещената земя на Ирак.

Глава 20

Вестта, че британските Торнадо са пропуснали истинската си цел в Ал-Кубай, здраво разтърси мъжа, известен просто като Йерихон. Едва намери сили да се изправи и да аплодира президента с подобаващо обожание.

В автобуса със затъмнени стъкла, седнал наред с другите генерали на връщане към центъра на Багдад, той седеше мълчалив най-отзад, потънал в собствените си мисли.

Че използването на устройството, което вече се намираше другаде, скрито на някакво място, наречено Каала или Крепостта, за което не бе чувал и чието местоположение не знаеше, би могло да причини гибелта на много хора, никак не го вълнуваше.