Нашият другар, Омар Хатиб, разпитал двамата британски летци, говореше президентът. Сега той щял да обясни какво се е случило.

Никой не поглеждаше към президента, но сега всички очи се преместиха към тънкия като върлина Омар Хатиб.

Мъчителя стоеше с поглед, вперен в корема на държавния глава, който седеше с лице към него от другата страна на помещението.

Летците проговорили, рече с равен глас той. Нищо не скрили. Командирът на ескадрилата им казал, че съюзнически самолети са забелязали камиони, армейски камиони, как влизат и излизат в едно предприятие за нарязване на стари автомобили. От това Кучите синове останали с впечатление, че предприятието скрива склад за боеприпаси, по-конкретно там са складирани снаряди с боен газ. Не са погледнали на него като обект с висок приоритет и не смятали, че ще има някаква противосамолетна отбрана. Така че за нападението отделили само два самолета, с още два над тях да бележат целта. Не са имали други машини, за да смажат Тройното-А, защото не са смятали, че ще има такова. Те, пилотът и навигаторът, не знаели нищо повече.

Президентът кимна към генерал Фарук Ридха.

— Вярно ли е или е лъжа, рефик?

— За тях е нормално, господин президент — отговори човекът, който командваше артилерията и ракетите САМ, — да изпратят първо изтребителите, снабдени с ракети за поразяване на отбраната, сетне бомбардировачите за обекта. Винаги правят така. Досега не се е случвало да се изпратят само два самолета без подкрепа за обект с висок приоритет.

Саддам предъвка отговора, без тъмните му очи да издават какво мисли. Това беше част от властта, която имаше над тези мъже — те никога не знаеха как ще реагира.

— Има ли някаква възможност, рафик Хатиб, тези хора да са скрили нещо от теб, да знаят нещо повече от онова, което са казали?

— Не, господин президент, те бяха… убедени да сътрудничат напълно.

— Тогава с това се приключва въпросът, така ли? — попита президентът тихо. — Нападението е било просто нещастна случайност.

Навсякъде из стаята закимаха глави. Когато отекна крясъкът, всички се парализираха.

— ГРЕШИТЕ! Всички грешите!

За секунда гласът се върна към тих шепот, но страхът се бе вселил. Всички те знаеха, че мекият тон би могъл да предшества най-страшни разкрития, най-жестоки наказания.

— Не е имало камиони, не е имало армейски камиони. Обяснение, дадено на пилотите в случай, че ги заловят. Има още нещо, не е ли така?

Повечето вече се потяха, въпреки климатичната инсталация. Винаги е ставало така, когато тиранът на племето е викал магьосника да открие вещицата и всички от племето са седели и треперели да не би жезълът му да посочи него или нея.

— Има заговор — прошепна президентът. — Има предател. Някой е предател, който заговорничи срещу мен.

Потъна в мълчание и ги остави да треперят. После се обърна към тримата мъже, които седяха точно срещу него.

— Намерете го! Намерете го и го доведете при мен. Той ще разбере какво е наказанието за такива престъпления. Той и цялото му семейство.

Напусна стаята сърдито, последван от личния си телохранител. Шестнайсетте мъже не смееха дори да се погледнат. Щеше да има жертвоприношение. Никой не знаеше кой ще бъде пожертван. Всеки се боеше за себе си, да не е казал случайно нещо, макар и това да не беше задължително. Петнайсет от мъжете стояха настрана от шестнайсетия — онзи, който щеше да посочи вещицата, човека, когото наричаха Ал-Муаззиб, Мъчителя. Той щеше да поднесе жертвата.

И Хасан Рахмани запази мълчание. Не остана време да спомене за прехванатите радиопредавания. Операциите, ръководени от него, бяха деликатни, изтънчени и основани на детективска работа, на истинско разузнаване. Последното, което би желал, беше да чуе как дебелите ботуши на АМАМ трополят по неговите проучвания.

Изтръпнали от ужас, министрите и генералите се върнаха към задълженията си в нощния мрак.

— Не ги държи в сейфа на кабинета си — каза Ави Херцог, наричан още Карим, на своя ръководител Гиди Барзилаи, докато закусваха късно сутринта на следващия ден.

Срещата беше безопасна, в апартамента, където живееше Барзилаи. Херцог се обади от телефонна кабина едва след като Едит Харденберг беше влязла в банката. Скоро след това пристигнаха хората от Ярид, направиха „кутия“ около своя колега и го придружиха до мястото на срещата, за да са сигурни, че няма и най-малък шанс да го проследят. Ако му беше пораснала „опашка“, щяха да я видят. Такава им беше специалността.

Гиди Барзилаи се приведе през покритата със съдове маса, със светнали очи.

— Чудесно, пиленцето ми, сега зная къде не държи шифрите. Въпросът е къде са всъщност?

— В бюрото му.

— В бюрото ли? Ти си луд. Всеки може да го отвори.

— Виждал ли си го?

— Бюрото на Гемютлих ли? Не.

— Очевидно е много голямо, много претрупано с украси и много старо. Истинска антика. Освен това в него има отделение, което е толкова трудно да се открие, че Гемютлих го смята за по-сигурно от какъвто и да е сейф. Според него един крадец може да се захване със сейфа, но никога няма да се сети за бюрото. А дори да го претърси, никога няма да открие отделението.

— И тя не знае къде е то?

— Не знае. Не го е виждала отворено. Той винаги се заключва в кабинета, когато трябва да направи справка.

Барзилаи премисли казаното.

— Хитро копеле. Не мислех, че е способен на такова нещо. Знаеш ли, че вероятно е права?

— Мога ли вече да скъсам, да сложа край на връзката?

— Не, Ави, все още не. Ако е така, справил си се блестящо. Но не си отивай, продължавай да разиграваш театър. Ако изчезнеш сега, тя ще се сети за последния ви разговор, ще събере две и две и ще има пристъп на разкаяние, или нещо от този род. Остани с нея, говорете, но никога повече на тема банки.

Барзилаи обмисли проблема, пред който стоеше. Никой от хората му във Виена не беше виждал бюрото, но имаше друг човек, който го беше виждал.

Той изпрати кодирано съобщение до Коби Дрор в Тел Авив. Там повикаха „наблюдателя“ и го настаниха в една стая с художника.

Наблюдателят не беше много талантлив човек, но имаше едно качество, което бе смайващо — зрителна памет. В продължение на пет часа седя със затворени очи и се връща мислено към разговора си с Гемютлих, докато се представяше за адвокат от Ню Йорк. Основната му задача тогава беше да открие следи от алармена инсталация върху прозорците и вратите, стенен сейф или жици, които говорят за сигнални датчици — всички номера, които правят едно помещение сигурно. Това беше отбелязал и докладвал. От бюрото въобще не се бе интересувал тогава. Но седмици по-късно, седнал в помещението под булевард „Цар Саул“, той можеше да затвори очи и да види всичко отново.

Чертичка по чертичка той описа бюрото на художника. От време на време поглеждаше нарисуваното, правеше поправки и пак започваше. Художникът работеше с туш, с тънко перо и оцветяваше с водни бои. След пет часа той създаде точна оцветена рисунка на бюрото, което се намираше в кабинета на хер Волфганг Гемютлих във Винклербанк, на улица „Балгасе“ във Виена.

Картината замина с дипломатическата поща от Тел Авив за посолството на Израел в Австрия. Гиди Барзилаи я получи след два дни.

Преди това прегледаха списъка на саяните из цяла Европа и сред тях откриха някой си мосю Мишел Леви, антиквар на булевард „Распай“ в Париж, смятан за един от водещите специалисти по класически мебели на континента.

Едва през нощта на четиринайсети, същия ден, когато Барзилаи получи рисунката във Виена, Саддам Хюсейн свика отново министрите, генералите и началниците на тайните служби.

И отново заседанието стана по искане на началника на АМАМ Омар Хатиб, който беше предал вестта за успеха си чрез зетя Хюсейн Камел, и отново то се проведе в една вила през нощта.

Президентът влезе в помещението и махна на Хатиб да докладва какво е открил.

— Какво да кажа, господин президент? — Началникът на тайната полиция вдигна ръце, а после ги отпусна безпомощно. Един майсторски изигран етюд на скромност.