На най-високо равнище командването на съюзниците не можеше да разбере защо Саддам е предпочел да изпрати най-добрите си бойни самолети на стария враг. Причината бе, че той твърдо вярваше, че след определена дата нито една страна в района няма да има друг избор освен да преклони глава пред него, и тогава той щеше да си върне бойните машини.

По това време в страната почти не беше останал здрав мост или пък работеща електростанция.

Към средата на февруари съюзниците все повече съсредоточаваха усилията си срещу иракската армия в Южен Кувейт и отвъд кувейтската граница, в съседен Ирак.

От северната саудитска граница до шосето Багдад-Басра Въздушните крепости обстрелваха позициите на артилерията, танковете, ракетните батареи и пехотата. Американските А-10 Тъндърболт, получили прякора „летящите глигани“, бродеха навсякъде и правеха онова, което умееха най-добре, а именно — унищожаваха танкове. На самолетите Игъл и Торнадо също бяха възложили задачата да „мачкат танкове“.

Съюзническите военачалници в Рияд не знаеха, че има още четирийсет големи завода за производство на оръжие за масово унищожение, скрити под пустините и в планините, нито че военновъздушните бази, построени от белгийската компания „Сикско“, продължават да стоят непокътнати.

След атаката срещу фабриката Ал-Кубай настроението беше по-весело не само на четиримата генерали, които знаеха какво всъщност е имало там, а и на представителите на ЦРУ и СИС в Рияд.

Това настроение намери отражение в краткото съобщение, което Майк Мартин получи тази нощ. В началото ръководителите съобщаваха за успеха на мисията на Торнадо, въпреки загубата на един самолет. По-нататък го поздравяваха, че е останал в Багдад въпреки разрешението да се махне, както и за цялата му мисия. Накрая му казваха, че по-нататъшното му оставане е излишно. На Йерихон трябваше да се изпрати едно последно съобщение в смисъл, че съюзниците му благодарят, парите му са изплатени, а връзката ще бъде възстановена след войната. Тогава, твърдяха те, за да бъде в безопасност, той наистина трябва да избяга в Саудитска Арабия, преди да е станало късно.

Мартин затвори апаратурата си, прибра я и полежа така, преди да заспи. Интересно, мислеше си той, армиите няма да дойдат в Багдад. Ами Саддам, не беше ли той предмет на цялата операция? Нещо се бе променило.

Ако знаеше за съвещанието, което се провеждаше в седалището на Мухабарат, на около половин километър от него, сънят на Майк Мартин нямаше да е така спокоен.

Когато става дума за техническа компетентност, хората се делят на четири вида: опитни, много добри, блестящи и „родени“. Последната категория не включва просто подготовка, а попада в сфера, където всички технически знания се съчетават с вроден усет, с природен инстинкт, шесто чувство, любов към предмета и машините, която няма как да намери място в учебниците.

Когато ставаше въпрос за радио, майор Мохсен Заид попадаше в категорията „роден“. Съвсем млад, той носеше очила с дебели стъкла, които му придаваха вид на бухал, на прилежен ученик. Заид живееше заради радиотехниката. Квартирата му беше осеяна с последните западни списания, а щом попаднеше на ново устройство, което би могло да повиши резултатността на поверения му отдел, той настояваше да го получи. Тъй като ценеше своя човек, Хасан Рахмани се стараеше да му го достави.

Малко след полунощ двамата мъже седяха в кабинета на Рахмани.

— Някакъв напредък? — попита Рахмани.

— Може би — отвърна Заид. — Там е, това е сигурно. Бедата е, че използва кратки „откоси“, които са почти неуловими. Много кратки. Но с професионализъм и търпение човек понякога може да хване такава станция, дори „откосите“ да са само от по няколко секунди.

— Кога ще стане това?

— Ами сведох честотите на излъчване до относително тесен диапазон в свръхвисоките честоти, което улеснява работата. Преди няколко дни ми излезе късметът. За всеки случай прослушвахме една тясна честотна ивица и той започна да предава. Слушайте.

Заид извади един касетофон и помещението се изпълни с пълна каша от звуци. Рахмани изглеждаше объркан.

— Това ли е?

— Шифровано е, разбира се.

— Разбира се — каза Рахмани. — Можеш ли да откриеш шифъра?

— Почти сигурно не. Шифроването става със силиконов чип, в който е вложена сложна комбинация от микросхеми.

— И не може да се дешифрира, така ли? — Рахмани преставаше да разбира; Заид живееше в свой собствен свят и говореше на собствения си език. Не полагаше никакво усилие да говори с прости думи на своя началник.

— Това не е шифър. За да се превърне тази каша в първоначалните думи, е необходим още един силиконов чип. Пермутациите наброяват стотици милиони.

— Тогава какво е станало?

— Станало е това, господин бригаден генерал, че имам идея.

Хасан Рахмани се приведе възбуден напред:

— Идея ли?

— Да, при това втора по ред. И знаете ли какво? Това предаване беше излъчено посред нощ, трийсет часа преди бомбардировката над Ал-Кубай. Предполагам, че в него са се съдържали подробностите за ядрения завод. Има и още нещо.

— Продължавай.

— Той е тук.

— Тук в Багдад ли?

Майор Заид се усмихна и поклати глава. Беше запазил най-хубавата част за края. Искаше да бъде оценена както трябва.

— Не, господин генерал, той е тук, в Мансур. Смятам, че е в един квадрат от два на два километра.

Рахмани напрегнато започна да мисли. Това означаваше, че са близко, невероятно близко. Телефонът иззвъня. Той слуша няколко секунди, сетне сложи слушалката на място и стана.

— Викат ме. Едно последно нещо. Още колко прихващания ти трябват, докато го засечеш с точност? В рамките на един блок или дори на една къща?

— Ако имам късмет — едно. Първия път може да не го хвана, но при първото прихващане смятам, че ще мога. Моля се да изпрати дълго съобщение, да предава няколко секунди. Тогава ще ви дам квадрат сто на сто метра.

Рахмани дишаше тежко, докато слизаше към чакащата го кола. За срещата с президента пристигнаха в два автобуса с черни прозорци. В единия бяха седемте министри, в другия шестте генерали и тримата ръководители на разузнаването. Никой не знаеше къде отиват, а седналият отвъд преградата шофьор просто следваше моториста. На деветимата във втория автобус разрешиха да слязат от него едва когато спря в ограден със стени двор. Бяха пътували по обиколен път в продължение на четирийсет минути. Рахмани прецени, че се намират в провинцията, на около петдесет километра от Багдад. Не се чуваше шумът от движението, а светлината на звездите очертаваше смътно голяма вила със затъмнени прозорци.

В просторния хол вече стояха седемте министри. Генералите заеха определените им места и зачакаха мълчаливо. Охраната посочи на д-р Убайди от задграничното разузнаване, на Рахмани от контраразузнаването и Омар Хатиб от тайната полиция да седнат на трите стола с лице към единичния голям тапициран стол, отделен за президента.

Човекът, който бе изпратил да ги повикат, влезе няколко минути по-късно. Всички станаха, а той им даде знак да седнат.

Някои от тях не бяха виждали президента повече от три седмици. Изглеждаше напрегнат, с торбички под очите, а бузите му бяха по-увиснали.

Без предисловия Саддам Хюсейн пристъпи към темата на заседанието. Имало е бомбардировка — всички знаеха за нея, дори и онези, които преди това нямаха представа за съществуването на мястото, наречено Ал-Кубай.

Бомбардираният обект е бил толкова секретен, че едва ли повече от дузина мъже в Ирак са знаели точно къде се намира. И въпреки това са го бомбардирали. Никой освен най-високопоставените хора в страната и неколцина верни на каузата технически лица са посещавали това място, и то с вързани очи или в превозни средства с черни прозорци, и въпреки това то е било бомбардирано.

В помещението цареше мълчание, мълчание, породено от страх. Генералите Ради от пехотата, Кадири от танковите войски, Ридха от артилерията и Мусули от инженерните войски бяха вперили неподвижен поглед в килима пред себе си.