— Тайн, Никлъс Тайн. Лейтенант. Пет-нула-едно-нула-девет-шест-осем.

— Навигаторът — прошепна сержантът. Хатиб също му отвърна шепнешком:

— Кой от нашите говори английски?

Али посочи с ръка онзи от ляво.

— Доведи го.

Али влезе в килията на навигатора и излезе с един от разпитващите. Хатиб проведе с него разговор на арабски. Мъжът кимна, влезе отново в килията и нахлузи качулката на главата на мъжа.

Едва тогава Хатиб разреши да отворят вратите на двете килии.

Англоговорящият се приведе към Ники Тайн и му заговори през плата. Говореше английски със силен акцент, но разбираемо.

— Добре, лейтенант, това беше. С теб свършихме. Няма повече да те бием.

Младият навигатор чу думите. Тялото му сякаш се свлече от облекчение.

— Но твоят приятел, той няма такъв късмет. Вече умира. Можем да го заведем в болница — чисти бели чаршафи, лекари, всичко, от което има нужда, или да го довършим. Ти ще избереш. Когато ни кажеш, ще спрем и ще го заведем в болница.

Хатиб кимна на сержант Али, който стоеше по-нататък в коридора. Той влезе в другата килия. През отворената врата се чу как пластмасовият бич се стоварва върху голи гърди. Сетне пилотът започна да крещи.

— Добре, снаряди — изкрещя Ники Тайн под качулката си, — престанете, копелета такива, беше склад за боеприпаси, за снаряди с бойни газове…

Ударите престанаха. От килията на пилота излезе задъхан Али.

— Гениален сте, господин бригаден генерал.

Хатиб сви скромно рамене и рече наставнически на своя ученик:

— Никога не подценявай сантименталността на англичаните и американците. Сега доведи преводачите, извлечи всички подробности, до последната. Когато имаш написан текст, ми го донеси.

Като се върна в кабинета си, бригадният генерал Хатиб се обади лично на Хюсейн Камел. Час по-късно Камел се обади на свой ред. Тъст му бил очарован; щял да свика съвещание, вероятно тази нощ. Омар Хатиб трябвало да бъде на разположение, в очакване да го повикат.

Същата вечер Карим започна отново да дразни Едит, мило и без злоба, този път за работата й.

— Не ти ли доскучава понякога в банката, мила?

— Не, работата е интересна. Защо питаш?

— О, не зная. Просто не мога да разбера как можеш да я смяташ за интересна. За мен би била най-скучната работа в света.

— Да, но не е толкова скучна.

— Добре де, какво й е интересното?

— Ами да боравиш със сметки, да правиш капиталовложения, такива неща. Това е важна работа.

— Глупости, да казваш „добро утро“, „да, господине“, „не, господине“, „разбира се, господине“ на хора, които осребряват чек за петдесет шилинга. Скучно.

Лежеше по гръб на леглото й. Тя също легна и се сгуши в него. Обичаше да го усеща до себе си.

— Понякога откачаш, Карим. Но те харесвам такъв. Винклербанк не издава чекове, тя не е търговска банка.

— Каква е разликата?

— Ние нямаме текущи влогове, нито клиенти с чекови книжки, които да влизат и излизат. Не работим по този начин.

— Без клиенти няма пари.

— Разбира се, че има пари, но в депозитни сметки.

— Никога не съм имал такава сметка — призна Карим. — Само малка текуща сметка. Във всеки случай предпочитам да държа парите си в брой.

— Не можеш да ги държиш в брой, когато става дума за милиони. Ще ти ги откраднат. Затова ги влагаш в банка и ги инвестираш.

— Искаш да кажеш, че старият Гемютлих борави с милиони, така ли? Пари на други хора?

— Да, милиони и милиони.

— Шилинги или долари.

— Долари, английски лири, милиони и милиони.

— Може, но аз не бих му доверил парите си.

Тя се изправи в леглото, този път наистина шокирана.

— Хер Гемютлих е честен човек. И през ум няма да му мине да излъже някого.

— На него и да не мине, на друг ще мине. Например… да кажем, познавам човек, който има сметка във Винклербанк. Името му е Шмит. Един ден влизам и казвам: „Добро утро, хер Гемютлих, казвам се Шмит и имам сметка при вас.“ Той поглежда в книгата и потвърждава: „Да, имате.“ Тогава му викам: „Бих искал да изтегля цялата сума.“ И когато истинският Шмит се появи, няма да е останало нищо. Затова предпочитам парите в брой.

Тя се засмя на неговата наивност, дръпна го надолу и му загриза ухото.

— Няма да мине. Най-вероятно хер Гемютлих ще познава твоя скъпоценен Шмит. Във всеки случай той ще трябва да се легитимира.

— Паспорти се подправят. Проклетите палестинци непрекъснато го правят.

— И ще има нужда от подпис, който ще сравни със спесимена при нас.

— Е и? Ще се упражнявам да подписвам Шмит.

— Карим, мисля че някой ден ще станеш престъпник. Лош човек си.

И двамата се закискаха на тази идея.

— Във всеки случай, ако си чужденец и живееш в чужбина, вероятно ще имаш шифрована сметка. Те са съвършено недостъпни.

Той се надигна на лакът и се втренчи в нея.

— Това пък какво е?

— Шифрована сметка, ли?

— Мммм.

После му обясни как действа системата.

— Това е лудост — избухна той, когато тя свърши. — Всеки може да се появи и да каже, че е негова. Ако Гемютлих не е виждал притежателя…

— Има процедури по установяване на самоличността, идиот такъв. Много сложни шифри, начини на писане на писма, определени начини, по които трябва да постави подписа — все неща, предназначени да потвърдят, че човекът е истинският притежател на сметката. Ако всичко не бъде изпълнено до последната подробност, хер Гемютлих няма да даде нищо. Така че е невъзможно да се представиш за притежателя.

— Трябва да има страхотна памет.

— О, ужасно си глупав. Всичко е записано. Ще ме заведеш ли на вечеря?

— Заслужила ли си я?

— Знаеш, че да.

— Е, добре. Но искам предястие.

Тя не разбра намека му.

— Имам предвид теб.

Посегна, пъхна пръст в ластика на оскъдните й пликчета и я придърпа към себе си в леглото. Тя се изсмя доволно. Претърколи се върху й и започна да я целува. Внезапно спря. Тя се стресна.

— Зная какво ще направя — прошепна той. — Ще наема касоразбивач, ще проникна в сейфа на стария Гемютлих и ще видя кодовете. Тогава ще мога да го направя.

Тя си отдъхна с облекчение, че не е променил намерението си да я люби.

— Няма да стане. Ммм. Направи го пак.

— Ще стане.

— Ааах. Няма.

— Ще стане. Непрекъснато разбиват сейфове. Четем във вестниците всеки ден.

Тя го опипа „там долу“ и се ококори.

— Охо, всичко това за мен ли е? Ти си чудесен, едър, здрав мъж, Карим, и аз те обичам. Но старият Гемютлих, както го наричаш ти, е малко по-умен от теб…

Минута по-късно вече не я интересуваше, колко е умен Гемютлих.

Докато агентът на Мосад се любеше във Виена, Майк Мартин монтираше своята сателитна чиния, тъй като наближаваше полунощ и единайсетият ден от месеца отстъпваше място на дванайсетия.

Тогава на Ирак му оставаха осем дни до настъплението, насрочено за 20 февруари. Южно от границата най-северната част от пустинята, която принадлежеше на Саудитска Арабия, беше настръхнала от най-голямото струпване на войска и оръжия, оръдия, танкове и запаси върху такова малко парче земя от Втората световна война насам.

Безжалостният пердах от въздуха продължаваше, макар че повечето от обектите в първоначалния списък на генерал Хорнър вече бяха „посетени“, понякога два, че и повече пъти. Въпреки внасянето на допълнителни цели поради краткотрайния бараж от ракети Скъд срещу Израел, първоначалният план беше спазен. Всички известни фабрики за производство на оръжия за масово унищожение бяха направени на прах и пепел и това включваше дванайсет нови, добавени по информация от Йерихон.

На практика иракската авиация беше престанала да съществува като действено бойно средство. Нейните изтребители-прехващачи, когато се случеше да влязат в бой със самолетите на съюзниците, рядко се връщаха в базите си, а към средата на февруари вече не се и опитваха. Елитната част от изтребителната и изтребително-бомбардировачната авиация съзнателно бе изпратена в Иран, където моментално я конфискуваха. Останалите бяха разрушени в блиндираните си хангари или разбити на парчета, ако ги свареха на открито.