Рахмани разбираше, че след като не може да блесне с бързо предоставена информация, тогава ще трябва да измисли нещо друго. Въпросът беше — какво?
Само онова, което президентът очакваше, разбира се. А какво е то? Заговор, разбира се. Тогава щеше да получи заговор. Ключа към него щеше да даде предавателят.
Посегна към телефона и повика майор Мохсен Заид, ръководителя на радиопрослушването — отдела, натоварен да прихваща радиопредавания. Време беше отново да си поговорят.
На трийсет километра западно от Багдад се намира малкият градец Абу Граиб, място, което, без да се отличава с някаква забележителност, беше известно, макар и рядко споменавано в Ирак. Защото в Граиб се намира големият затвор, отделен почти изключително за разпити и задържане на политически затворници. Затова персоналът в него не беше от националната служба по затворите, а от тайната полиция АМАМ.
— В същото време, когато Рахмани повика при себе си своя специалист по радиопрослушване, към двойната порта от дебело дърво на затвора се приближи дълъг черен мерцедес. Разпознавайки човека в колата, двама пазачи се хвърлиха да отворят вратите. Тъкмо навреме, защото човекът в колата би могъл да накаже безмилостно онзи, който го е забавил и един миг с мудно изпълнение на възложената му работа.
Колата влезе и портите се затвориха. Седналият отзад в колата не удостои усърдието на пазачите с кимване или жест. Те бяха хора без значение.
Колата спря пред стъпалата към главната административна сграда.
Бригадният генерал Омар Хатиб слезе и напето изкачи стъпалата. По целия му път вратите бързо се отваряха пред него. Младши офицер, негов помощник, носеше куфарчето му.
За да стигне до кабинета си, Хатиб се качи на асансьор до петия, последен етаж, а когато остана сам, нареди да му донесат турско кафе и започна да разглежда докладите, които се изготвяха всекидневно с подробности за изтръгнатата от онези в мазето информация.
Независимо от вида, който си даваше, Омар Хатиб беше не по-малко разтревожен от колегата си в другата част на Багдад — човек, когото ненавиждаше точно толкова, колкото беше ненавиждан от него.
За разлика от Рахмани, който със своето частично английско образование, владеене на езици и вид на космополит беше по принцип обект на подозрение, Хатиб можеше да разчита на същественото предимство, а именно че беше от Тикрит. Докато вършеше добре работата, възложена му от президента, и поддържаше потока от признания за предателство, които задоволяваха жаждата на ненаситната параноя, той беше в безопасност.
Но последните двайсет и четири часа бяха тревожни. И на него му се бяха обадили по телефона, но му се обади зетят, Хюсейн Камел. Също както направи Ибрахим с Рахмани. Камел предаде новините за безкрайната ярост на президента по повод бомбардирането на Ал-Кубай и поиска резултати.
За разлика от Рахмани, Хатиб държеше в ръцете си двамата британски летци. От една страна, това му даваше преимущество, а от друга — представляваше клопка. Президентът щеше да иска да знае, при това бързо, какви инструкции са получили летците преди полета — какво всъщност знаеха съюзниците за Ал-Кубай и как са го научили?
Именно от него се очакваше информацията и вече петнайсет часа хората му обработваха летците — от седем предишната вечер, когато ги бяха докарали в Абу Граиб. До този момент нещастниците бяха издържали.
От двора под прозореца му достигна свистене, удар и тихо стенание. Челото на Хатиб се сбръчка озадачено, сетне се изглади, като се сети.
Във вътрешния двор под прозореца му висеше един иракчанин, вързан за китките на напречна греда. Пръстите на краката му стигаха точно на десет сантиметра от земята. Наблизо стоеше кана със солена вода, която вече не беше бистра, а тъмнорозова.
Имаше заповед всеки надзирател и войник, който прекосява двора, да спре, да вземе една от тръстиковите пръчки от каната и да нанесе удар отзад между врата и коленете на висящия мъж. Един ефрейтор под навеса отброяваше ударите.
Увесеният беше продавач на пазара, когото чули да казва, че президентът бил кучи син, и сега, макар и късно, трябваше да се научи да произнася името му с подобаващо уважение.
Интересното беше, че продължаваше да е жив. Това идваше да покаже колко жизнени са някои от тези обикновени хора. Търговецът беше понесъл петстотин удара, постигайки внушителен рекорд. Щеше да умре преди хилядния — никой досега не беше издържал хиляда. Другото интересно нещо беше, че го бе издал десетгодишният му син. Омар Хатиб отпи от кафето, отвъртя капачката на писалката си от масивно злато и се приведе над материалите.
Половин час по-късно на вратата се почука дискретно.
— Влез! — обади се той и вдигна очаквателно поглед. Имаше нужда от добри новини и само един човек можеше да почука, без преди това за него да съобщи помощникът му отвън.
Мъжът, който влезе, беше едър и дори собствената му майка трудно би могла да го нарече красив. Лицето му беше надупчено от прекарана в детството едра шарка, а там, където му бяха изрязали две кисти, лъщяха кръгли белези. Той затвори вратата след себе си и остана на място в очакване да го заговорят.
Беше сержант, макар върху изцапания му работен комбинезон да нямаше нашивки, но въпреки низшия си ранг принадлежеше към малцината, към които бригадният генерал изпитваше добри чувства. От персонала на затвора единствен сержант Али получаваше разрешение да седне в негово присъствие.
Хатиб посочи стол и му предложи цигара. Сержантът я запали и всмука дълбоко; работата му беше неприятна и уморителна, а цигарата — повод за почивка. Причината, поради която можеше да понася подобна фамилиарност от човек с низш ранг като Али, беше, че наистина се възхищаваше от него.
Хатиб високо ценеше хората, които носят резултати, а досега неговият доверен сержант не го бе разочаровал. Спокоен, методичен, добър съпруг и баща, Али беше истински професионалист.
— Е? — попита бригадният генерал.
— На навигатора му трябва още много малко, господин генерал, много малко. Пилотът… — Той сви рамене. — Може би час, може би повече.
— Нека ти напомня, че и двамата трябва да бъдат пречупени, Али, нищо не трябва да скрият. И онова, което казват, трябва да се потвърждава взаимно. Самият президент разчита на нас.
— Може би трябва да дойдете, господин генерал. Смятам, че до десет минути ще получите отговора, който чакате. Първо навигаторът, а сетне, като разбере, и пилотът ще пропее.
— Много добре.
Хатиб стана и сержантът отвори вратата пред него. Заедно слязоха с асансьора до първото равнище под земята. Там тръгнаха по един коридор, който водеше до стълбите към второто равнище. Покрай коридора имаше стоманени врати, а зад тях, клекнали сред собствената си мръсотия, бяха затворени седем американски екипажа, четири британски, един италиански и един пилот на кувейтски Скайхок.
На следващото равнище имаше още килии, две от тях заети. Хатиб надникна през прозорчето на вратата в първата.
Килията се осветяваше от гола крушка, стените й бяха опръскани със засъхнали екскременти и други кафяви петна — стара кръв. В средата, на пластмасов стол седеше напълно гол мъж, а по гърдите му течаха струйки повърнато, кръв и слюнка. Ръцете му бяха оковани в белезници зад него, а лицето му — покрито с качулка без прорези за очите.
Двама души от АМАМ, облечени в комбинезони, подобни на тези, които носеше сержант Али, стояха от двете му страни и поглаждаха с длани дългите по метър пластмасови маркучи, напълнени с асфалт, който ги прави по-тежки, без да се отразява на гъвкавостта им. Бяха отстъпили, за да си починат. Очевидно преди това бяха концентрирали вниманието си върху пищялите и капачките на коленете, защото кожата се беше смъкнала от тях и придобила синьо-жълт цвят.
Хатиб кимна и мина към следващата врата. През дупката видя, че вторият пленник не е с качулка. Едното му око беше напълно затворено, подпухналата плът на челото и бузата беше съединена със засъхнала кръв. Когато си отвори устата, вътре се видяха дупки на местата, където му бяха счупили зъбите и между смазаните му устни се показа кървава пяна.
