Тъй като се вдигаше нагоре, бомбите също се вдигнаха леко с него, преди земното привличане да си каже думата и да изпишат грациозна парабола надолу към халето.

Самолетът му олекна с тон и половина и бързо се издигна на триста метра, сетне изви на 135 градуса и продължи да дърпа кормилото към себе си. Торнадото се гмурна, обърна се към земята и се понесе обратно в посоката, откъдето бе дошло. Неговият Буканиър се мерна над него и се обърна на свой ред.

Навигаторът на Буканиър разполагаше с телевизионна камера в корема на самолета и видя как бомбите удариха право във вратите на халето. Целият район пред сградата бе обгърнат от пламък и дим, а там, където преди се намираше халето, се вдигна стълб от прах. Когато прахът започна да се стеле, трийсет секунди след старшия пилот дойде Питър Джоунс със своето Торнадо.

Навигаторът на Буканиър видя и още нещо. Движението, което беше забелязал преди, прие определена форма. Виждаха се оръдия. Той изкрещя:

— Имат Тройно-А!

Второто Торнадо се издигаше нагоре. Неговият Буканиър виждаше всичко. Халето беше сринато на парчета от първите три бомби, откривайки вътрешната постройка, изкривена и завита. Но сред остатъците от коли проблясваха изстрелите на противосамолетни оръдия.

— Пуснах бомбите — изкрещя Джоунс и дръпна своето Торнадо да направи максимално острия възможен завой. Неговият Буканиър също се изтегляше от целта, но системата ПЕЙВСПАЙК продължаваше да държи лъча си на остатъците от халето.

— Попадение! — изкрещя навигаторът на Буканиър.

Сред остатъците от автомобили проблесна пламък. Две изстреляни от рамо ракети САМ се понесоха след Торнадото.

След обръщането Уилямсън беше изправил самолета отново на шейсет метра над пустинята, но летеше в обратна посока, към вече изгрялото слънце! Чу гласа на Питър Джоунс, който изкрещя:

— Удариха ни!

Зад него Сид Блеър мълчеше. В яда си Уилямсън изпсува, обърна отново Торнадото си, смятайки, че може би има шанс със своето оръдие да отклони вниманието на иракските артилеристи. Късно.

Чу един от самолетите Буканиър да казва:

— Долу имат ракети — сетне видя Торнадото на Джоунс да се вдига, а отзад струята дим от пламтящия двигател, чу двайсет и пет годишният мъж съвсем ясно да казва:

— Падаме, катапултирам.

Никой от тях не можеше да направи нищо повече. При предишни полети Буканиър придружаваха Торнадо обратно. Сега вече се бяха разбрали да се прибират сами. Мълчаливо двамата пилоти прилепиха долната част на самолетите си върху пясъка на пустинята и не ги отлепиха оттам.

Лофти Уилямсън беше побеснял от яд. Смяташе, че са го излъгали, ала не беше така. Никой не знаеше за Тройното-А и ракетите, скрити в Ал-Кубай.

Високо над тях един ТР-1 изпращаше в Рияд снимки от бомбените попадения в реално време. Един Е-3 Сентри беше чул разговорите по радиото и съобщи в Рияд, че са загубили екипаж на Торнадо.

Лофти Уилямсън се върна сам, разказа всичко и изля гнева си върху онези, които избираха целите в Рияд.

В главната квартира на СЕНТАФ радостта на Стив Ланг и Чип Барбър, че Юмрукът на Бога е погребан в утробата, където е бил създаден, бе помрачена от загубата на двама млади мъже.

Двата Буканиър, носещи се със страхотна скорост над плоската като тепсия пустиня в Южен Ирак, зърнаха група пасящи бедуински камили; това постави пилотите пред труден избор, дали да прелетят встрани или под тях.

Глава 19

Бригадният генерал Рахмани седеше в кабинета си и размишляваше върху събитията от изминалите двайсет и четири часа с чувство на неизлечимо отчаяние.

Това, че бомбите и ракетите систематично разрушаваха основните командни центрове и военните заводи на неговата страна, не го тревожеше. Седмици по-рано бе предвидил такова развитие и сега то просто приближаваше надвисналото американско настъпление и падането от власт на човека от Тикрит.

Бе нещо, което беше планирал, за което беше копнял и очаквал с увереност, без в този ден, 11 февруари, да знае, че няма да стане. Рахмани беше много интелигентен човек, но не и ясновидец.

Тази сутрин го занимаваше собственото му оцеляване, доколко имаше вероятност да доживее деня, когато Саддам Хюсейн ще падне от власт.

Бомбардирането предишния ден на ядрения машиностроителен завод в Ал-Кубай, така хитро замаскиран, че никой не очакваше да бъде разкрит, разтърси из основи властващия в Багдад елит.

Минути след като британските самолети си отидоха, оцелелите артилеристи влязоха във връзка с Багдад, за да съобщят за нападението. Чувайки за станалото, д-р Джаафар Ал-Джаафар бе скочил в колата си, за да види на място какво е станало с неговия персонал под земята. Ученият беше изпаднал в ярост и по пладне се бе оплакал на Хюсейн Камел, под чието Министерство на гражданската и военната промишленост се намираше цялата ядрена програма.

Разправяха, че дребничкият учен крещял на зетя на Саддам как една програма, която от петдесет милиарда долара, изразходвани за въоръжение за едно десетилетие, беше погълнала осем милиарда, е била разрушена в мига на своя триумф. И в състояние ли е държавата да брани своите поданици и т.н. и т.н.?

Влиянието на иракския физик нямаше нищо общо с личната му физика — едва ли имаше повече от метър и петдесет и приличаше на комар. Твърдяха, че казал още много други неща.

Хюсейн Камел смирено докладвал на тъста си, който на свой ред изпаднал в ярост. Когато се случваше такова нещо, цял Багдад трепереше за живота си.

Учените под земята не само оцелели, но и избягали, защото заводът разполагал с тесен тунел, който извеждал на близо километър в пустинята и завършвал с кръгла шахта с железни стъпала в стената. Персоналът беше излязъл оттам, но щеше да е невъзможно да се придвижат тежки машини по същия път.

Главният пътнически и големият товарен асансьор представляваха огъната развалина на дълбочина шест метра. Да се възстанови, щеше да е върховно постижение на техниката и да отнеме седмици — седмици, с които, както подозираше Хасан Рахмани, Ирак не разполагаше.

Да бе само това, Рахмани щеше да изпитва истинско облекчение, защото живееше в голяма тревога от деня, в който се проведе заседанието в двореца преди началото на въздушната война — тогава, когато Саддам разкри съществуването на „своето“ устройство.

Сега Рахмани се тревожеше от налудничавата ярост на своя държавен глава. Вицепрезидентът Изат Ибрахим му се обади малко след пладне предишния ден — никога не бе чувал най-довереният човек на Саддам да звучи по този начин.

Ибрахим му каза, че президентът не бил на себе си от гняв, а когато той изпаднеше в такова състояние, обикновено се лееше кръв. Само кръвта успяваше да успокои яростта на човека от Тикрит. Вицепрезидентът даде ясно да се разбере, че от Рахмани се очаква да покаже резултати, при това бързо. Той попита Ибрахим:

— Какви резултати имате предвид?

— Открий откъде са разбрали — му изкрещя Ибрахим.

Рахмани влезе във връзка с приятели в армията, които бяха разговаряли с артилеристите — докладите им били категорични по една точка. Англичаните нападнали с два самолета. Имало още два, по-високо, но смятали, че са изтребители, осигуряващи прикритие; във всеки случай не пуснали никакви бомби.

След това разговаря с оперативното планиране на военновъздушните сили. Според тях, а неколцина от офицерите там бяха получили своята подготовка на Запад, нито един обект от голямо военно значение не би бил подложен на удар само с два самолета. По никакъв начин.

И така, разсъждаваше Рахмани, ако англичаните не са смятали, че гробището за стари автомобили е онова, за което се представя, тогава за какво са го смятали? Отговор вероятно можеха да дадат двамата свалени британски летци. Той лично с огромно удоволствие би провел разпитите, убеден, че с помощта на някои халюциногенни препарати ще ги накара да проговорят за няколко часа, при това истината.

От армията бяха потвърдили, че пилотът и навигаторът са заловени три часа след нападението, насред пустинята, като единия бил със счупен глезен. Обаче с невероятна бързина се появила група от АМАМ и отвела двамата летци. Никой не смееше да спори с АМАМ. Така двамата британци попаднаха в ръцете на Омар Хатиб. Нека Аллах бъде милостив към тях.