Причината за появата им в зоната на военните действия бяха първоначалните загуби, понесени от Торнадо при бойните им полети на малка височина.

Когато работят сами, Торнадо трябва да пуснат бомбите си и да ги следват чак до целта, направо в най-гъстия огън на Тройното-А. Но когато атакуват заедно с Буканиър, Торнадо носят бомбите, снабдени със системата ПЕЙВУЕИ за лазерно насочване, докато Буканиър носят лазерния предавател, наречен ПЕЙВСПАЙК.

Летейки над и зад Торнадо, Буканиър могат да „набележат“ целта и по този начин дават възможност на Торнадо да пусне бомбата и веднага да изчезне оттам.

Нещо повече, предавателят на борда на Буканиър е монтиран върху специален жироскоп, така че и той да може да се върти и измъква, като през цялото време, докато бомбата стигне до целта и я порази, лазерният лъч стои закован върху нея.

В помещението за инструктаж Уилямсън и двамата пилоти на Буканиър се споразумяха за началната точка, откъдето ще започне бомбената атака, на двайсет километра източно от определеното за цел хале, и отидоха да се преоблекат за полета. Както обикновено, бяха пристигнали в цивилни дрехи; по отношение на Бахрейн беше възприета тази политика, защото се смяташе, че прекалено много униформи по улиците могат да разтревожат местното население.

Когато всички бяха готови, Уилямсън, като командир на полета, завърши инструктажа. Оставаха още два часа до излитането. Отдавна е забравено бързането на пилотите, които по време на Втората световна война трябваше да са готови за половин минута.

Имаше време за по едно кафе и за следващия етап от подготовката. Всеки от летците взе своето лично оръжие, малък пистолет Валтер, който всички мразеха, смятайки, че ако бъдат нападнати в пустинята, ще е по-добре да го хвърлят с надеждата да чукнат някой иракчанин по главата.

Получиха също така своите 1000 лири стерлинги във вид на пет златни суверена и „разписката за ташаците“. Този забележителен документ беше въведен при американците по време на Войната в Залива, но англичаните, които изпълняват бойни полети из тези места от двайсетте години на века, ги познаваха добре.

„Разписката за ташаците“ е писмо на арабски и шест бедуински диалекта. В него се казва следното: _„Господин бедуин, човекът, който Ви представя това писмо, е британски офицер. Ако го върнете на най-близкия британски патрул, заедно с тестикулите му, и за предпочитане те да са там, където им е мястото, а не в устата, ще бъдете възнаграден с 5000 лири стерлинги в злато.“_ Понякога това върши работа.

Комбинезоните им имаха рефлекторни петна по раменете, за да се забелязват от съюзнически спасителни отряди, ако пилотът падне в пустинята; но над левия горен джоб нямаше други отличителни знаци освен британското знаме.

След кафето идваше стерилизирането — не е така неприятно, колкото звучи. Всички пръстени, цигари, запалки, писма, семейни снимки се предават, не остава нищо, което би дало на онези, които го разпитват, ключ към личността на пленника. Претърсваше ги едно много красиво момиче — въздушните екипажи смятаха, че това е най-приятната част от полета, и по-младите пилоти слагаха скъпоценностите си на най-необичайни места, за да видят дали Памела ще ги намери. За щастие преди това тя бе работила като медицинска сестра и приемаше тези шеги съвсем спокойно и весело.

Един час до излитане. Някои от хората се хранеха, други не можеха, някои подремваха, други пиеха кафе с надеждата, че няма да им се допикае насред полета, трети повръщаха.

Микробусът отведе осемте мъже при самолетите, по които вече пълзяха хората от наземния персонал. Всеки пилот обиколи машината си, изпълнявайки ритуала за проверка преди полета. Накрая заеха местата си.

Първата задача беше да се наместят добре, да се пристегнат с коланите и да се свържат с радиосистемата Хав-куик, за да могат да разговарят. Сетне се включваше резервното захранване, от което всички стрелки на уредите започваха да подскачат.

Отзад влезе в действие Инерционният навигационен пулт, давайки възможност на Сид Блеър да внесе с помощта на клавиатурата планирания курс и завои. Уилямсън включи десния си двигател — „Ролс-Ройс РБ-199“, който започна тихо да вие. След това левия двигател.

Затвориха подвижния капак над кабината и тръгнаха към Номер едно, мястото, където трябваше да получат разрешение за излитане, оттам до мястото за излитане. Уилямсън хвърли поглед на дясно. Торнадото на Питър Джон беше до него и малко по-назад, отвъд партньора му — двата Буканиър. Вдигна ръка. В отговор се вдигнаха три облечени в бели ръкавици ръце.

Крачната спирачка включена, двигателите набират максимална мощност „на сухо“, Торнадото леко потрепери. Включи ускорителите и машината се затресе, задържана от спирачките. Последно вдигане на палец и три вдигнати за потвърждение палци. Отпусна спирачките, отскочи напред, под него пистата започна все по-бързо и по-бързо да проблясва, сетне вече бяха във въздуха, четири самолета в бойна формация, извивайки над тъмното море, зад тях останаха светлините на Манама, а те поеха курс към точката, където, някъде над границата на Саудитска Арабия с Ирак, ги чакаше танкерът.

Уилямсън изключи ускорителите и започна да набира височина 8000 метра със скорост 300 възела.

Двата двигателя РБ-199 са лакоми зверове, които при максимална мощност изразходват по 140 литра гориво на минута. Но когато се включи ускорителят, разходът нараства на внушителните 600 литра в минута, поради което и ускорителят се използва пестеливо — при излитане, в бой и при измъкване.

С помощта на радара откриха танкера Виктор в тъмното, приближиха се до него отзад и започнаха да бозаят от влачещите се зад него шлангове. Вече бяха изразходвали една трета от горивото си. Торнадо заредиха и се дръпнаха назад, за да освободят място на Буканиър. Сетне и четирите самолета се обърнаха и се спуснаха ниско над пустинята.

Уилямсън установи височина на полета за групата на 60 метра при скорост 480 възела и така се втурнаха в Ирак. Навигаторите поеха работата, определяйки първия от трите предвидени курса с два завоя, което щеше да ги доведе до началната точка от изток. Тъй като се намираха на по-голяма височина, те зърнаха изгряващото слънце, но долу в пустинята беше все още тъмно.

Уилямсън летеше с помощта на ТИАЛД, апарат за получаване на образи по топлинни излъчвания и с помощта на лазер, който се произвежда в преоборудвана фабрика за бисквити в покрайнините на Единбург. Представлява съчетание от малка телевизионна камера със свръхвисока разделителна способност, свързана с инфрачервен топлинен сензор. Ниско над черната пустиня пилотите могат да видят всичко пред себе си скалите, канарите, високите места и хълмовете в ярко сияние.

Точно преди слънцето да се покаже, се обърнаха на изходната точка за бомбена атака. Сид Блеър видя радиомачтата и каза на пилота си да коригира курса с един градус.

Уилямсън постави устройствата за пускане на бомбите в готовност и погледна към екрана пред себе си, който отчиташе километрите и секундите до пускането им. Беше се спуснал на 30 метра височина над равната местност и държеше същия курс. Някъде зад него партньорът му правеше същото. Движеше се точно навреме, постепенно отпускаше газта, за да не е на ускорител и да поддържа скорост при атака от 540 възела.

Когато слънцето се показа над хълмовете и първите му лъчи прорязаха тъмнината отдолу, той се намираше на 10 километра. Виждаше как металът блести, струпаните за претопяване коли, голямото сиво хале в центъра, двойните, обърнати към него врати.

Буканиър бяха на още шейсет метра над и на километър и половина зад него. Отброяването, което идваше от тях, започнало на изходната точка, продължаваше да звучи в ушите му. Десет километра, осем километра, някакво движение в района на обекта, шест километра.

— Маркирам — обяви навигаторът на първия Буканиър Лазерният лъч сочеше точно вратата на халето. На пет километра Уилямсън започна да вдига носа нагоре, закривайки целта от очите си. Нямаше значение, техниката щеше да свърши останалото. На сто и осемдесет метра екранът му каза да пусне бомбите. Щракна ключа. И трите половинтонни бомби изхвърчаха изпод самолета.