— Ще бъда напълно откровен с вас — отговори Ланг. — Сега смятаме, че този обект представлява главният и може би единствен склад за снаряди, заредени с особено опасен боен газ. Има сведения, че първите количества ще бъдат придвижени към фронта. Оттам и бързането.
Бийти и Пек се оживиха. Това беше първото обяснение, което получаваха за интереса на „привиденията“ към фабриката под депото за стари автомобили.
— Но защо два атакуващи самолета? — настоя Кързън. — Само два? Това означава обект с много нисък приоритет. Какво според вас трябва да кажа на екипажите си? Няма да ги лъжа, господа, моля да ви е ясно.
— Не е необходимо, а и аз не бих приел такова нещо — рече Ланг. — Просто им кажете истината. Че въздушното наблюдение е показало придвижване на камиони до и от мястото. Анализаторите смятат камионите за военни и са стигнали до заключението, че това привидно депо за отпадъчно желязо всъщност крие склад за боеприпаси. Най-вече в голямото централно хале. Така че това е целта. Колкото до ниския полет, виждате сам, че няма ракети, няма Тройно-А.
— И това е истината, така ли? — попита командирът на авиационно крило.
— Кълна се.
— Тогава, господа, вашето намерение е прозрачно — явно искате, ако някой от екипажите ми бъде свален и разпитван, Багдад да не разбере откъде всъщност е дошла информацията. И вие вярвате в тази история с военните камиони толкова, колкото и аз.
Полковник Бийти и командирът на ескадрила Пек се облегнаха доволни назад. Този човек си го биваше.
— Кажи му, Чип — рече примирено Ланг.
— Добре, ще ви кажа истината. Но това е строго поверително. Имаме беглец. В Щатите. Дошъл преди войната като аспирант. Влюбил се в американско момиче и иска да остане. По време на разговорите с Имиграционната служба излязло нещо. Един умен служител го хванал и ни го прехвърли.
— На ЦРУ ли?
— Добре, да, на ЦРУ. Сключихме с момъка сделка. Той получава зелена карта, но ни помага. Когато е бил в Ирак, е служил в инженерните войски, работил на няколко секретни обекта. Разказа ни каквото знае от игла до конец. Това е всичко. Но е строго секретно. Това не променя задачата и няма да излъжете, ако не кажете на вашите екипажи. А между другото не ви е разрешено да го правите.
— Последен въпрос — рече Кързън. — Ако човекът е в безопасност в Щатите, защо е необходимо да продължаваме да заблуждаваме Багдад?
— Продължава да издава други обекти. Необходимо е време, но може да извлечем до двайсет нови обекти от него. Ако дадем на Багдад възможност да разбере, че пее като канарче, ще преместят стоката през нощта. И те знаят колко прави две и две, нали разбирате?
Филип Кързън стана и събра снимките. Всяка една от тях имаше точни координати по картата, нанесени от едната страна.
— Добре. Утре на разсъмване това хале ще престане да съществува.
Сетне си тръгна. Докато летеше обратно, обмисляше задачата. Нещо вътре в него му казваше, че обяснението, което му дадоха, вони като развалена риба. Но звучеше правдоподобно, а освен това си беше чиста заповед. Нямаше да лъже, но му забраниха да разкрива всичко докрай. Хубавото беше, че обектът залага на заблуда, а не на защита. Хората му можеха да отидат и да се върнат живи и здрави. Вече знаеше кой ще води атаката.
Когато го повикаха, командирът на ескадрила Лофти Уилямсън се печеше, проснат на един стол. Четеше последния брой на „Уърлд еър пауър джърнъл“ — библията на бойните пилоти и се подразни, че го откъсват от изключително авторитетната статия за един от изтребителите на въоръжение в иракската авиация, на който можеше да налети.
Командирът седеше в стаята си, а масата му бе отрупана със снимки. В продължение цял час той инструктира старшия си помощник какво се иска от него.
— Два Буканиър ще ти бележат обектите, така че ще можеш да се вдигнеш и да се изметеш оттам, преди безбожниците да са разбрали какво им е паднало на главите.
Уилямсън намери своя навигатор, човека, който стои на задната седалка и когото американците наричат влъхвата. Всъщност сега той прави много повече неща от това, да направлява самолета — отговаря за електронната апаратура и оръжейните системи. Лейтенант Сид Блеър имаше славата на човек, който, ако се налага да бъде бомбардирана, можеше да открие и консервна кутия в Сахара.
Двамата с оперативния офицер направиха план на полета. Точното местоположение на депото за старо желязо беше намерено по координатите на въздушните карти, които бяха в мащаб 1:50 000, или горе-долу един сантиметър отговаряше на един действителен километър.
Пилотът даде ясно да се разбере, че иска да атакува от изток точно в момента, когато слънцето изгрява, така че да блести в очите на иракските артилеристи, а той, Уилямсън, ще вижда целта съвсем ясно.
Блеър настоя, че имал нужда от безпогрешен ориентир по пътя към целта, така че да може да внесе фини уточнения за посоката в последния момент. На двайсет километра от целта в източна посока откриха радиомачта, която се намираше точно на километър и половина от курса за атака.
Решението, че ще атакуват на разсъмване, им даде жизненоважното време над целта. Причината, поради която това време трябва да се спази с точност до секунда, е, че от това зависи успехът или провалът на мисията. Ако първият пилот закъснее дори със секунда, следващият може да налети на взрива от бомбите на колегата си; или още по-лошо — първият пилот ще има по петите си самолет Торнадо, който лети с около 15 километра в минута, а това съвсем не е приятно. И най-сетне, ако първият пилот изпревари, или пък вторият закъснее, артилеристите ще имат време да се събудят и да се прицелят. Така че вторият екипаж ще атакува тъкмо когато започнат да летят първите шрапнели.
Уилямсън доведе своя партньор и втория навигатор, двама млади лейтенанти, Питър Джоунс и Ники Тайн. Споразумяха се, че в 7.08 часа, щом слънцето се вдигне над ниските възвишения на изток от обекта, атаката ще се извърши в посока 270 градуса, право на запад.
Определени бяха и двата самолета Буканиър от Дванайсета ескадрила, също на база в Махарак. Уилямсън щеше да разговаря с пилотите им на сутринта. Оръжейниците бяха инструктирани да монтират на всяко Торнадо по три половинтонни бомби, снабдени с насочваща лазерна система. В осем вечерта четирите екипажа се нахраниха и легнаха да спят, като наредиха да бъдат събудени в три часа сутринта.
Когато микробусът дойде при спалните помещения на Шестстотин и осма ескадрила, за да отведе четиримата летци в помещението за подготовка на екипажите, навън бе още съвсем тъмно.
Ако американците в Ал Харз живееха на открито, в брезентови палатки, летците на база в Бахрейн се радваха на всички удобства на съвременния живот. Някои от тях спяха по двама в стая в хотел „Шератон“. Други бяха настанени в тухлени ергенски жилища по-близо до базата. Храната беше отлична, даваха да се пие алкохол и самотата, която е най-тежкото в живота на бойните пилоти, се облекчаваше от присъствието на триста момичета, които се готвеха за стюардеси в намиращата се наблизо школа на Мидъл Ист Еъруейс.
Самолетите Буканиър бяха пристигнали в района на Персийския залив само седмица преди това, защото първоначално им бяха казали, че от тях нямало да има нужда. Те са замислени преди всичко като „ловци“ на подводници, затова са свикнали да летят ниско над водите на Северно море, търсейки съветски потопяеми съдове, но също така нямаха нищо против пустинята.
Специалитетът им е да летят ниско и макар че са ветерани от трийсет години, са успявали при съвместни маневри с американските военновъздушни сили в Мирамар, Калифорния, да се измъкнат от много по-бързите американски изтребители просто като „дишат прах“ — като летят толкова ниско, че е невъзможно да бъдат следвани сред скалите и дърветата по високите пустинни плата.
Когато английски и американски пилоти се заяждат помежду си, първите казват, че американците не обичат да летят ниско и под 150 метра веднага спускат колесниците, докато пилотите от Кралските военновъздушни сили много обичат да го правят и над 30 метра вече се оплакват от височинна болест. Всъщност пилотите и на двете страни могат да летят ниско или високо, но Буканиър, които не са свръхзвукови, ала пък са смайващо маневрени, са убедени, че могат да се спуснат по-ниско от всеки друг.
