— Мръсни копелета!

Всъщност Ал-Кубай представляваше ядреният машиностроителен завод за цялата иракска ядрена програма, ръководена от д-р Джаафар Ал-Джаафар. Един британски ядрен инженер веднъж рекъл, че професията му била „10 процента гений и 90 процента шлосерска работа“. А то всъщност е много повече от това.

В машиностроителния завод инженерите материализират плодовете от труда на физици, математици, компютри и химици, и монтират крайното изделие. Точно ядрените инженери всъщност превръщат устройството в парче метал, годно за изстрелване.

Ирак беше заровил своя завод Ал-Кубай изцяло под пустинята, на 25 метра под земята и всъщност на тази дълбочина се намираше само покривът. Под него следваха още три етажа работилници. Онова, което накара командира на ескадрила Пек да възкликне „мръсни копелета“, беше изкусната маскировка.

Да построиш цял завод под земята не е толкова трудно, но да го скриеш, е голям проблем. След като веднъж се изгради в огромния кратер, булдозерите могат да изсипят пясъка до железобетонните стени и да покрият покрива, докато сградата се скрие. Дренажът под най-долния етаж ще се справи с влагата.

Но заводът ще има нужда от климатична инсталация, а това налага да се вкарва пресен въздух и да се извежда мръсният; и двете тръби би трябвало да се подават над равнището на пустинята.

Ще има нужда от страшно много електроенергия, което предполага мощен дизелов генератор. Това също налага необходимостта от входяща и изходяща тръба — значи да стърчат още два комина.

Трябва да има рампа или асансьор за пътници и кран за разтоварване на суровините, изход за персонала и материалите, друга постройка над земята. Тежките камиони не могат да пътуват по мекия пясък, а имат нужда от корава настилка, отклонение от най-близката магистрала.

Неизбежни са и топлинните емисии, които няма да личат през деня, когато въздухът навън е горещ, но ще се виждат през студените нощи.

Следователно как да се скрие от въздушно наблюдение къс от девствената пустиня, към който води асфалтиран път, сякаш за никъде, има четири големи фабрични комина, асансьорна шахта, непрекъснато пристигат и заминават камиони и често се излъчват топлинни емисии?

Задачата бе решена от полковник Осман Бадри, младия гений на иракските инженерни войски, и направеното от него заблуди съюзниците с всичките им шпионски самолети.

От въздуха Ал-Кубай изглеждаше като гробница за автомобили на площ от сто и осемдесет декара. Хората в Рияд, дори при най-доброто възможно увеличение, не можеха да забележат, че четири от купищата ръждясващи бракми са всъщност заварени шасита, здрави кубета от разкривен метал, под които идващите отдолу тръби поемаха пресен въздух и изпускаха отровните газове през разнебитените шасита от коли и пикапи.

Главното хале, с оставените на видно място отвън кислородни бутилки и карбид скриваше входа към асансьорните шахти. Тъй като на такова място, естествено, се работи с оксижен, ето ти и обяснението за източника на топлина.

Тесният, оставен само на запечатка път, имаше очевидно предназначение — та нали тук пристигат камиони с бракувани коли и заминават с железния скрап.

Цялата тази система беше забелязана още в самото начало от самолетите АУАКС, които регистрираха огромна маса от метал в средата на пустинята. Танкова дивизия? Склад за боеприпаси? Прелетелият още тогава самолет бе установил, че става дума за депо, където струпват катастрофирали и стари автомобили, с което интересът към мястото секнал.

Онова, което четиримата мъже в Рияд също не можеха да знаят, бе, че четири други минипланини от ръждясали шасита, а всъщност заварен покрив върху рамки, имаха отвътре формата на кубета, с хидравлични кранове под тях. В две бяха настанени мощни противосамолетни батареи, многоцевни руски оръдия ЗСУ-23-4, а в другите две бяха скрити ракети САМ, модели 6, 8 и 9, не от насочваните с радар, а по-малки, които вървят по топлинната следа — една радарна чиния би издала всичко.

— Значи се намира под това нещо — прошепна Бийти.

Докогато наблюдаваха, в кадър влезе дълъг камион, натоварен със стари автомобилни купета. Той сякаш се придвижваше на леки подскоци, защото самолетът ТР-1, който летеше на 24 000 метра над Ал-Кубай, правеше по няколко кадъра в секунда. Приковани, двамата разузнавачи гледаха как камионът влиза на заден ход под навеса.

— Обзалагам се, че храната, водата и другите доставки се намират под купетата на колите — рече Бийти и се облегна назад. — Бедата е, че не можем да разрушим проклетия завод. Дори и Въздушните крепости не могат да стигнат толкова дълбоко.

— Можем да ги накараме да преустановят работа — рече Пек. — Да разрушим асансьорната шахта, да ги запечатаме. Дори да се опитат да оправят нещата и да разровят, можем отново да ги разрушим.

— Звучи добре — съгласи се Бийти. — Колко дни остават до настъплението по суша?

— Дванайсет — отговори Барбър.

— Можем да свършим тази работа — рече Бийти. — Отвисоко, бомби с лазерно насочване, маса от самолети, горила.

Ланг хвърли предупредителен поглед на Барбър.

— Бихме предпочели нещо по-дискретно — обади се представителят на ЦРУ. — Нападение с два самолета, ниско, човешко око да потвърди разрушенията.

Настъпи мълчание.

— Вие сякаш се опитвате да ни кажете нещо, а, момчета? — попита Бийти. — Например, че Багдад не бива да разбере, че се интересуваме?

— Все пак бихте ли го направили по този начин? — настоя Ланг. — Сякаш няма много отбрана. Тук са заложили на маскировката.

Бийти въздъхна. „Скапаните му привидения — помисли си той, — опитват се да скрият някого. Не ми влиза в работата.“ После попита командира на ескадрила:

— Как смяташ, Джо?

— Торнадо биха могли да го направят — рече Пек. — Като Буканиър им набелязват целите. Шест половинтонни бомби право през вратата на халето. Обзалагам се, че отвътре тенекиената барака е железобетон. Би трябвало чудесно да ограничи взрива.

Бийти кимна.

— Добре, както искате момчета. Ще уредя въпроса с генерал Хорнър. Кого би искал да използваш, Джо?

— Шестстотин и осма ескадрила в Махарак. Познавам командира, Фил Кързън. Да го повикам ли тук?

Командирът на авиационно крило Филип Кързън разполагаше с дванайсет Торнадо Панавия от 608-ма ескадрила на Кралските военновъздушни сили, на база в Бахрейн, където бяха пристигнали два месеца преди това от базата си във Фалингбостел, Германия. Веднага след пладне на същия ден, 8 февруари, той получи спешна заповед да се яви веднага в главната квартира на СЕНТАФ в Рияд. Толкова спешно беше всичко, че докато успее да потвърди получаването на заповедта, дежурният офицер докладва, че един американски Хурон, от другата страна на острова, е кацнал и рулира на пистата, за да го прибере. Когато се озова на борда му, след като облече набързо куртка и си сложи фуражка, той установи, че това е едномоторният самолет за делови пътувания не на друг, а на самия генерал Хорнър. И основателно си зададе въпроса:

— Какво, по дяволите, става тук?

Във военновъздушната база Рияд го чакаше щабна кола на американската авиация, за да го докара на километър и половина по стария път за летището в Черната дупка.

Четиримата мъже, които в десет тази сутрин седяха и гледаха как ТР-1 изпълнява задачата си и предава снимките, продължаваха да са там. Само операторът липсваше. Те повече нямаха нужда от снимки. Онези, с които разполагаха, бяха пръснати по цялата маса. Ескадронният командир Пек представи хората.

Стив Ланг обясни какво е необходимо и Кързън разгледа снимките.

Филип Кързън не беше глупав, инак не би командвал ескадрон на Нейно величество. В началото, при бомбардировките от малка височина с бомбите Джей Пи-233 срещу иракските летища, беше загубил две машини и четирима добри пилоти; знаеше, че двама от тях са мъртви. Останалите двама бяха показани, съсипани и зашеметени, по иракската телевизия, още един от пропагандните шедьоври на Саддам.

— Защо не сложите тази цел в Заповедта за разпределение на задачите, както останалите — попита той? — За какво е това бързане?