Най-доброто, макар и не идеално решение трябва да бъде запазването на статуквото в Ирак, но след като бъдат унищожени всички оръжия за масово унищожение и конвенционалните сили бъдат сведени до положение да не представляват заплаха за която и да е съседна на Ирак страна, най-малко за едно десетилетие напред.

Спокойно може да се твърди, че продължаващите посегателства срещу човешките права от страна на сегашния иракски режим, ако му бъде позволено да оцелее, ще се окажат много тревожни. Няма никакво съмнение за това. Западът стана свидетел на ужасяващи сцени в Китай, Русия, Виетнам, Тибет, Източен Тимор, Камбоджа и много други части на света. Просто не е по силите на Съединените щати да наложат хуманност в световен мащаб, ако не са готови да започнат една перманентна световна война.

Сегашната война в Персийския залив и евентуалното навлизане в Ирак ще завърши с най-малката катастрофа, ако Саддам Хюсейн остане на власт като единствен господар на обединен Ирак, макар и скопен така, че повече да не може да предприема агресия навън.

Поради изброените съображения нашата група настоява да се сложи край на всички усилия за ликвидирането на Саддам Хюсейн или за окупирането на Ирак

С уважение:

Група за политически проучвания и анализи

Майк Мартин намери знака с тебешир на 7 февруари и още същата вечер извади от тайника тънкия плик. Малко след полунощ монтира сателитната чиния, насочена към отвора на вратата на бараката, и прочете текста, написан с ръкописен арабски, направо на касетофона. Сетне добави собствения си английски превод и изпрати съобщението в 0.16 ч. веднага след отварянето на неговия „прозорец“.

Когато антената в Рияд улови „залпа“, дежурният радист изкрещя:

— Ето го, Черната мечка се обажда!

Четиримата сънливи мъже се втурнаха от съседната стая. Големият магнетофон до стената забави и дешифрира съобщението. Когато операторът натисна копчето за прослушване, стаята се изпълни с гласа на Мартин, който говореше на арабски. Паксман, който знаеше езика, се заслуша и след малко прошепна:

— Намерил го е, Йерихон казва, че го е намерил.

— Тихо, Саймън.

След арабския започна английският превод. Когато гласът спря да говори и преустанови предаването, Барбър възбудено удари юмрук в шепата на другата си ръка.

— Майчице, успял е! Момчета, искам дешифровка на това нещо, по възможност веднага.

Операторът върна лентата, сложи си слушалките, включи текстообработката и започна да пише.

Барбър отиде до един телефон в дневната и се обади в подземната главна квартира на СЕНТАФ. Трябваше да разговаря само с един човек.

Генерал Чък Хорнър очевидно беше човек, който се нуждае от много малко сън. На никого от хората в щаба на коалицията под саудитското Министерство на отбраната или в щаба на въздушните сили под саудитското Министерство на военновъздушните сили на стария път за аерогарата не му се събираше много сън през тези седмици, но генерал Хорнър сякаш спеше най-малко от всички.

Изглежда не можеше да спи, когато любимите му екипажи се намираха във въздуха и навлизаха дълбоко във вражеска територия. Тъй като летяха денонощно, му оставаше много малко време за сън.

Имаше навик да броди посред нощ из помещенията на СЕНТАФ и да посещава анализаторите от Черната дупка в Центъра за тактически въздушен контрол. Ако се случеше да звънне телефон, при който нямаше човек, той бързо вдигаше слушалката. Офицерите, които се обаждаха за пояснения или със запитване и очакваха да им се обади дежурният офицер, често установяваха, че разговарят със самия шеф.

Навикът беше много демократичен, но от време на време се случваха и изненади. Например един командир на ескадрила, чието име няма да споменаваме, се обадил да се оплаче, че всяка нощ на път към целите пилотите му попадат на гъст противовъздушен огън Тройно-А. Попитал няма ли начин иракските артилеристи да бъдат смазани с едно посещение на тежките бомбардировачи?

Генерал Хорнър казал на подполковника, че това е невъзможно; Въздушните крепости били заети. Командирът на ескадрилата възроптал, но отговорът останал същият.

— Добре — рекъл подполковникът, — тогава да го духаш.

Много малко офицери могат да кажат подобно нещо на генерал и да им се размине. Две седмици по-късно устатият командир на ескадрила получил повишението си в полковник.

Точно там го намери Чип Барбър тази нощ малко преди един часа и те се срещнаха с генерала в неговия частен кабинет в подземния комплекс четирийсет минути по-късно.

Генералът мрачно прочете дешифровката на английския текст от Рияд. Барбър се бе възползвал от текстообработващата програма, за да анотира някои части от него — така че да не прилича вече на предадено по радиото съобщение.

— Това още една ваша дедукция ли е? Извлечена от разговори с бизнесмени в Европа, а? — попита хапливо той.

— Смятаме, че информацията е вярна, господин генерал.

Хорнър изръмжа. Както повечето бойци не понасяше света на плаща и кинжала — хората, известни като „привидения“. Винаги е било така. Причината е проста.

Сражението е нещо, свързано с оптимизъм, може би предпазлив, но все пак оптимизъм, защото инак никой не би се захващал. Светът на плаща и кинжала обаче е основан на презумпцията за песимизъм. Двете философии нямат нищо общо и дори на този етап от войната американската авиация започваше все повече да се дразни от ЦРУ, където смятаха че тя разрушава по-малко обекти, отколкото твърди.

— А този предполагаем обект свързан ли е с онова, което смятам аз? — попита генералът.

— Ние просто смятаме, че е много важен, господин генерал.

— Добре, господин Барбър, длъжни сме да го огледаме.

Този път огледът бе поверен на един ТР-1 от Таиф. Модернизиран вариант на стария Ю-2, този самолет се използваше при събирането на най-различна информация, защото можеше да прелети над Ирак, без да бъде забелязан; с помощта на апаратурата си можеше да „опита“ отбранителните съоръжения и произвеждаше радарни изображения, като същевременно слухтеше с подслушвателните си уредби. Той продължаваше да носи камери и понякога се използваше не само за широкоъгълни снимки, а и за единични „интимни“ мисии. А задачата да се заснеме мястото, известно като Ал-Кубай, беше възможно най-интимната.

Имаше и втора причина да се използва ТР-1 — той може да предава снимките си в реално време. Не е необходимо да го чакаш да се върне от полет, да се разтоварва апаратурата, да се промива филмът, да се изпраща по най-бърз начин в Рияд. Докато ТР-1 се носеше над определената частица пустиня западно от Багдад и южно от военновъздушната база Ал-Мухмади, образите, които получаваше, се приемаха направо на телевизионен екран в мазето на саудитския щаб на авиацията.

В стаята имаше петима души, включително операторът, който управляваше апаратурата и можеше, когато останалите четирима му кажат, да накара компютърния модем да закове образа и да приготви снимков отпечатък за разучаване.

Там бяха Чип Барбър и Стив Ланг — в цивилно облекло в тази Мека на военна мощ; другите двама бяха полковник Бийти от американската авиация и командирът на ескадрила от Кралските военновъздушни сили Пек, и двамата специалисти по анализ на обекти.

Името Ал-Кубай се появяваше просто защото така се казваше най-близкото до обекта село, а тъй като беше прекалено малко, за да го има на картите им, за анализаторите смисъл имаха координатите и придружаващото ги описание.

ТР-1 го откри на няколко километра от координатната точка, дадена от Йерихон, но и дума не можеше да става, че описанието не е точно, а и наоколо нямаше нищо друго, което да съвпада с него.

Четиримата мъже гледаха как обектът постепенно се появява, задържа се най-добрата снимка. Модемът подаде разпечатка за проучване.

— Под това нещо ли е? — прошепна Ланг.

— Така би трябвало да бъде — рече полковник Бийти, — на много километри наоколо няма нищо друго, което да отговаря на описанието.