И в двата случая пилотите поеха страхотен риск, продължавайки настойчиво нападението си, защото иракските артилеристи стреляха ожесточено срещу тях. Като не успяха и в двата случая да ликвидират иракския диктатор, съюзниците се озоваха в затруднение. Те просто не знаеха как точно се придвижва Саддам Хюсейн.

Всъщност никой не знаеше, ако не се смята малка група телохранители, излъчени от Амн-ал-Хас, който се командваше от собствения му син Кусай.

В действителност най-често той се движеше. Макар и да се смяташе, че по време на войната по въздуха Саддам се намира дълбоко под земята в бункера си, той всъщност е прекарал там по-малко от половината време.

Но сигурността му беше гарантирана с поредица сложни заблуждаващи маневри и фалшиви следи. В няколко случая бе „видян“ от приветстващите го войски — циниците твърдяха, че са го приветствали онези, които не са били на фронта да ги пердашат отгоре Въздушните крепости.

В други случаи през Багдад профучаваха конвои от лимузини с перденца на прозорците, които караха жителите на града да вярват, че техният президент е в една от колите. Но не беше така; тези кавалкади бяха заблуда. Понякога той се придвижваше с най-обикновена кола без каквито и да било отличителни белези.

Мерките за сигурност се отнасяха и до най-приближените му. Членовете на кабинета се канеха на заседание при него внезапно, като им се даваха най-много пет минути да напуснат домовете си, да влязат в колите и да последват пилотния мотоциклет. Дори и при това положение не отиваха на мястото за заседание.

Откарваха ги до паркиран автобус с черни прозорци, където и останалите министри седяха на тъмно и чакаха. Между министрите и шофьора имаше преграда. Дори и той трябваше да следва мотоциклета на Амн-ал-Хас до крайната цел.

Министрите, генералите и съветниците седяха зад шофьора като ученици, тръгнали на загадъчно пътуване, и никога не знаеха къде отиват, нито къде са били.

В повечето случи тези заседания се провеждаха в големи обособени за целта вили, реквизирани за деня и напуснати, преди да падне нощта. Специална група от Амн-ал-Хас се занимаваше само с това — да намира такива вили, когато президентът пожелаеше да свика заседание, да отстранява временно собствениците, а после отново да ги връща в дома им, след като президентът отдавна си е заминал.

Нищо чудно че съюзниците не успяваха да го открият. Но се опитваха — до първата седмица на февруари. След това бяха отменени всякакви опити да му се устрои атентат, а военните така и не разбраха защо.

Чип Барбър пристигна в британската вила в Рияд малко след пладне, в последния ден от януари. След като се поздравиха, четиримата мъже седнаха и минаха много часове, преди да успеят да се свържат с Мартин.

— Сигурно имаме краен срок? — попита Ланг. Барбър кимна.

— Двайсети февруари. Норман Бурята иска войските да тръгнат на двайсети февруари.

Паксман подсвирна с уста.

— Адска история, двайсет дни. Чичо Сам ще плати ли сметката?

— Да. Директорът вече разреши в сметката на Йерихон да бъдат преведени един милион долара, при това още днес. За мястото, където се намира устройството, ако приемем, че има такова и е само едно, ще платим на копелдака пет.

— Пет милиона долара! — възмути се Ланг. — За Бога, никой досега не е плащал толкова много за информация.

Барбър сви рамене.

— Йерихон, който и да е той, е наемник. Той иска пари, нищо друго. Така че нека си ги спечели. Има едно условие. Арабите се пазарят, ние не. Пет дни след като получи съобщението, започваме да намаляваме мизата с по половин милион на ден, докато не ни осигури точното местоположение. Трябва да го знае.

Англичаните започнаха да смятат на ум сумите, които представляваха повече от заплатите на тримата взети заедно до края на живота им.

— Е — отбеляза Ланг, — това би трябвало да го накара здравата да поработи.

Съобщението беше съставено привечер. Първо трябваше да се установи връзка с Мартин, който да потвърди с предварително уговорените кодови думи, че е все още там и е на свобода.

Сетне Рияд щеше да му предаде предложението до Йерихон, внушавайки му колко спешно е всичко това.

Ядоха малко, като подбутваха храната, защото трудно успяваха да превъзмогнат напрежението. В десет и половина Саймън Паксман отиде с останалите в радиостанцията и прочете съобщението на магнитофона. Думите му бяха ускорени двеста пъти и сведени до малко по-малко от две секунди.

Десет секунди след единайсет и петнайсет старшият радист изпрати кратък сигнал в смисъл „Там ли си?“; Три минути по-късно се чу кратко изпукване, което прозвуча като атмосферно смущение. Сателитната чиния го улови, а когато го забавиха, петимата мъже чуха гласа на Майк Мартин: „Черната мечка до Скалистите планини, приемам, край.“

Във вилата в Рияд облекчението избухна като взрив, четирима зрели мъже се блъскаха по гърбовете като малки деца, спечелили купата на училището.

Онези, които никога не са били на тяхно място, трудно могат да си представят чувството, което те обзема, когато научиш, че „един от нашите“ продължава да е там, далеч зад фронтовата линия, все още някак си жив и на свобода.

— Четиринайсет дни е седял там! — не можеше да се начуди Барбър. — Защо копелето не се е изтеглило, като са му казали?

— Защото е упорит идиот — отвърна му Ланг. — Толкова по-добре.

Радистът вече изпращаше второ кратко запитване. Искаше пет думи за потвърждение, макар осцилографът да показваше, че гласът е на Мартин — в смисъл че майорът от САС не е проговорил. Четиринайсет дни са повече от достатъчни, за да бъде прекършен един човек.

Предаването до Багдад беше възможно най-краткото:

„За Нелсън и Севера, повтарям, за Нелсън и Севера. Край.“

Изминаха още три минути. В Багдад Мартин, който клечеше на пода на бараката си в дъното на градината на първия секретар Куликов, хвана изпукването, прочете отговора си, натисна копчето за ускоряване и предаде сигнала с дължина една десета от секундата в саудитската столица.

Там го чуха да казва: „Възхвалявам деня светъл и славен.“ Радистът се ухили:

— Той е, сър. Жив, здрав и на свобода.

— Това стихотворение ли е? — попита Барбър.

— Действителният стих е „възхвалявам деня велик и славен“ — отговори Ланг. — Ако каже истинския, значи говори с пистолет на слепоочието. И тогава… — той сви рамене.

Радистът изпрати последното съобщение — истинското, и преустанови предаването. Барбър бръкна в куфарчето си с думите:

— Зная, че е против местните обичаи, но дипломатите се радват на известни привилегии.

— Не може да бъде — промърмори Грей. — „Дом Периньон“. Смяташ ли, че Лангли може да си го позволи?

— Лангли току-що сложи пет милиона гущера на масата за покер — отвърна Барбър. — Аз пък, момчета, мога да ви предложа бутилка пенливо.

— Точно така — потвърди Паксман.

Само за една седмица Едит Харденберг се преобрази — една седмица под въздействието на любовта.

Насърчавана нежно от Карим, тя отиде на фризьор в Гринцинг. Той я подстрига и й направи прическа, така че косата й падаше от двете страни, като подчертаваше тясното й лице и зрялото й очарование.

Любовникът й сам бе подбрал, с нейното срамежливо одобрение, най-подходящия за нея грим: тънка очна линия, светъл фон дьо тен и малко червило.

В банката Волфганг Гемютлих изпитваше стаен ужас, като я наблюдаваше тайно от другата страна на стаята — беше станала три сантиметра по-висока, защото обувките й бяха с токове. Онова, което го притесняваше, не бяха толкова токовете, прическата или гримът, макар че би ги забранил на фрау Гемютлих, ако й хрумнеше подобна идея. Смущаваше го излъчването й, самоувереността, с която му поднасяше писмата за подпис или стенографираше под негова диктовка.

Разбира се, той знаеше какво се е случило. Някоя глупачка от долния етаж я е убедила да похарчи пари за външния си вид. Това беше ключът към загадката — харченето на пари. Опитът му показваше, че то винаги води до провал и затова се боеше от най-лошото.