— Да, точно така. Ще ми кажете ли за калутроните?

— Четирийсет и трета. Отдавна, а? Близо петдесет години. Преди да сте се родили, преди повечето от сегашните хора да са се родили. Тогава бяхме неколцина, които се опитвахме да направим невъзможното. Бяхме млади, запалени, находчиви и не знаехме, че е невъзможно. Затова и успяхме.

Сред нас бяха Ферми и Понтекорво от Италия; Фукс от Германия, Нилс Бор от Дания, Нън Мей от Англия и други. Ние, янкитата: Юри, Опи и Ърнест. Аз бях много зелен, само на двайсет и седем.

Опипвахме почвата с неща, които не бяха правени дотогава, изпробвахме други, за които се казваше, че не могат да станат. Разполагахме с бюджет, с какъвто днес не можеш да си купиш парче хляб, затова работехме денонощно и търсехме преки пътища. Срокът ни беше също така малък, както и бюджетът. Но някак си успяхме — за три години. Решихме задачата и направихме бомбата: Момченцето и Дебелака.

Сетне авиацията ги пусна над Хирошима и Нагасаки и светът каза, че всъщност не е трябвало да го правим. Бедата е, че ако не ние, друг щеше да го направи. Нацистка Германия, сталинска Русия…

— А калутроните… — подсети го Мартин.

— Да. Чували ли сте за проекта „Манхатън“?

— Разбира се.

— Е добре, в „Манхатън“ участваха много гении и по-специално двама. Робърт Опенхаймер и Ърнест Лорънс. Чували ли сте за тях?

— Да.

— Смятате, че са били колеги, партньори, така ли?

— Предполагам.

— Грешите. Бяха съперници. Вижте какво, всички знаехме, че ключът е уранът, най-тежкият елемент на този свят. В 1941-ва вече знаехме, че само по-лекият изотоп 235 би предизвикал верижната реакция, от която имахме нужда. Номерът беше как да отделим 0.7-те процента 235, които се спотайват някъде из масата от уран 238.

Когато Америка се намеси във войната, получихме много пари. След като години наред не ни обръщаха внимание, началниците изведнъж поискаха от нас резултати. Все същата изтъркана история. Затова се опитвахме по всевъзможни начини да отделим тези изотопи.

Опенхаймер се насочи към газовата дифузия — да превърне урана в течност, а сетне в газ, ураниев хексафлуорид, много отровен, корозивен и труден за обработка. Центрофугата дойде по-късно, измисли я един австриец, пленен от руснаците и впрегнат да работи в Сухуми. Преди центрофугата газовата дифузия беше много бавна и трудна.

Лорънс тръгна по друг път — електромагнитна сепарация с ускорение на частиците. Знаете ли какво означава това?

— Боя се, че не.

— С две думи казано, ускоряваш атомите дяволски много, сетне използваш огромни магнити, за да ги накараш да описват крива. Два състезателни автомобила влизат на скорост в крива, единият е тежък, другият лек. Кой ще се озове на най-външната писта?

— Тежкият — отвърна Мартин.

— Правилно. Това е принципът. Калутроните са огромни магнити — около шест метра в диаметър. Това тук е повторение на едновремешния ми завод в Оук Ридж, Тенеси.

— Щом са вършили работа, защо са се отказали от тях? — попита Мартин.

— Бързината — отвърна Ломакс. — Опенхаймер спечели. Неговият начин се оказа по-бърз. Калутроните бяха изключително бавни и много скъпи. След 1945-а и още повече когато руснаците освободиха австриеца и той дойде тук да ни покаже изобретената от него центрофуга, калутронната технология беше изоставена. Престана да е секретна. Можете да се сдобиете с всички подробности, с плановете от библиотеката на Конгреса. Вероятно иракчаните са постъпили точно така.

Двамата мъже замълчаха.

— Искате да кажете — обади се Мартин, — че иракчаните се захванали да използват технология от времето на старите фордове и тъй като всички са решили, че целта им е Формула 1, никой не обърнал внимание точно какво правят.

— Точно така. Хората забравят, че старият „форд“ може да е стар, _но е вършил работа_. Закарвал те е там, закъдето си тръгнал. Прекарвал те е от точка „А“ до точка „Б“. И почти никога не се е развалял.

— Доктор Ломакс, учените, с които моето и вашето правителство се консултираха, знаят, че Ирак разполага с каскада от газоводифузионни центрофуги, и тя е работила през изтеклата година. Друга се готви да влезе в действие, но вероятно все още не работи. На тази основа те пресмятат, че Ирак няма как да е пречистил достатъчно уран, да речем трийсет и пет килограма, за да направи една бомба.

— Съвсем правилно — кимна Ломакс. — Трябват му пет години с една каскада, дори повече. Минимум три години с две каскади.

— Но да предположим, че са използвали едновременно с това калутрони. Ако вие бяхте начело на иракската ядрена програма, как бихте постъпили?

— Не по този начин — отвърна възрастният физик и започна да свива друга цигара. — Казаха ли ви там в Лондон, че започвате с жълта пита, която се нарича нулева чистота и трябва да я пречистите до 93 процента, за да получите необходимото качество за една бомба?

Мартин си спомни как д-р Хипуел кадеше с лулата си в помещението под Уайтхол и приказваше съвършено същото.

— Да, казаха.

— Но не са си направили труда да ви кажат, че пречистването на това нещо от 0 до 20 процента отнема повечето от това време? Не ви казаха, че колкото по-чисто става, процесът се ускорява?

— Не.

— Да, но е така. Ако разполагам с калутрони и центрофуги, няма да ги използвам паралелно. Ще ги използвам последователно. Ще прекарам изходния уран през калутроните и ще го пречистя от 0 до 20 процента, може би до 25 процента чистота, сетне ще използвам това като суровина за новите каскади.

— Защо?

— Така ще съкратя времето за пречистване десет пъти.

Мартин се опита да смели чутото, докато Татко Ломакс пуфкаше с цигарата си.

— И при това положение кога според вас Ирак може да има тези трийсет и пет килограма чист уран?

— Зависи кога са започнали с калутроните.

Мартин се замисли. След като израелците разрушиха иракския реактор в Озирак, Багдад започна да прилага два начина — да разпръсква и да дублира, да разпръсква лабораториите си из цялата страна, така че да не могат повече да бъдат бомбардирани наведнъж, и да използва прикрити начини при закупуването и експериментирането. Озирак беше бомбардиран през 1981-ва.

— Да речем, че са купили частите на пазара през 1982-ра и са ги монтирали към 1983-а.

Ломакс взе от земята една клечка и започна да пише в праха.

— Тези типове имали ли са някакви проблеми с доставката на жълтата пита, изходния материал? — попита той.

— Не, имали са предостатъчно изходен материал.

— Така си и мислех — изръмжа Ломакс. — В наше време човек може да си купи дяволската пита и от супермаркета.

После почука с клечката по снимката.

— На тази снимка виждам около двайсет калутрона. Това ли е всичко, с което разполагат?

— Може да има и още. Това не знаем. Но да приемем, че са били всичките, с които са работили.

— От 1983-а, така ли?

— Като основа така да приемем.

Ломакс продължи да пише по земята.

— Господин Хюсейн да изпитва някакъв недостиг от електроенергия?

Мартин си спомни за 150 мегаватовата електроцентрала отвъд пясъците край Тармия и подсказаното от Черната дупка — че кабелите вървят под земята към завода.

— Не, никакъв недостиг на електроенергия.

— Ние изпитвахме — рече Ломакс. За да работят, калутроните имат нужда от страшно много електроенергия. В Оук Ридж разполагахме с най-голямата електростанция на въглища, строена дотогава. Но дори и при това положение трябваше да посягаме към енергосистемата и тогава в Тенеси настъпваше бедствие — картофите оставаха сурови, а крушките едва мъждукаха — толкова енергия използвахме.

Той продължи да драска с клечката, да прави изчисления, да ги изтрива и да започва други на тяхно място.

— Да са имали недостиг от медна жица?

— Не, това са могли да купуват свободно на пазара.

— Огромните магнити трябва да се намотаят с хиляди километри меден проводник — рече Ломакс. — По време на войната не можехме да се снабдим с него. Нужен беше за военното производство — всеки грам от него. Знаеш ли какво направи старият Лорънс?