Но от тази височина виждаше много повече от Джей-СТАР. Долу под него, в дълбоко пресъхнало корито на река стоеше самотен ландроувър. От 1500 метра забеляза четиримата мъже от САС край него — мънички мравки, пълзящи по кафявата тъкан на пустинята. Но те не виждаха четирите иракски машини, които образуваха около им подкова, нито войниците, които се изсипваха от свалените капаци на камионите, за да заобиколят пропастта.

Дон Уокър бе срещал хората от САС в Оман. Знаеше, че действат в западните пустини срещу ракетните установки и неколцина от неговата ескадрила бяха влизали вече в радиовръзка с тези странно звучащи английски гласове от земята, когато те бяха засекли цел, с която не можеха сами да се справят.

От 1200 метра виждаше как четиримата англичани гледат любопитно нагоре. Както и иракчаните, на близо километър оттам. Уокър натисна копчето за предаване.

— Мини до мен, вземи камионите.

— Готово.

Не разполагаше с бомби и ракети, но прибрано в дясното му крило, точно до отвора за поемане на въздух имаше 20-мм оръдие Вулкан М-61-А1, чийто шест въртящи се дула бяха в състояние да избълват с внушителна скорост всичките 450 снаряда. Снарядът на 20-мм оръдие има размерите на малък банан и се взривява при съприкосновение. Попаднали сред войници в камион или тичащи на открито, те са в състояние да нанесат страхотни поражения.

Уокър превключи на „цели“ и „зареди“ и точно на средата на екрана над него се показаха двата бронетранспортьора плюс кръст за прицелване, при който вече бяха отчетени неговата собствена скорост и ъгълът на стрелба.

Първият бронетранспортьор получи сто снаряда и се пръсна. Вдигайки леко нос, Дон закова движещия се кръст върху плексигласа на задницата на втората машина. Видя как резервоарът за горивото експлодира, после дръпна нагоре, преобърна се и кафявата пустиня се появи над главата му.

Уокър продължи да прави лупинги, после изведе самолета си отново във водоравно положение. Синьокафеникавият хоризонт се върна на мястото си, с кафявата пустиня под него и синьото небе отгоре. И двата бронетранспортьора горяха, единият камион лежеше обърнат на една страна, другият беше превърнат на овъглени парчета. Дребни фигурки се щураха нагоре-надолу и отчаяно търсеха прикритие.

Долу в низината четиримата от САС бяха разбрали намека. Бяха се метнали в джипа и се носеха по протежение на пресъхналото корито, извън засадата. Никога нямаше да разберат кой ги е „засякъл“ — най-вероятно бродещи овчари — и бе издал местоположението им, но много добре знаеха кой им бе спасил живота.

Самолетите се вдигнаха и полетяха право към границата, където ги чакаше танкерът.

Сержантът, който командваше патрула на САС, се казваше Питър Стивънсън. Той вдигна ръка към отдалечаващите се изтребители и рече:

— Не те познавам, приятел, но ти дължа много.

Оказа се, че госпожа Масловска разполага с едно „Сузуки“, за да си върши работата, и макар че никога не го бе управлявала като джип, тя настоя Тери Мартин да го вземе. Тръгна рано, макар полетът му до Лондон да беше чак в пет следобед, защото не знаеше колко ще се забави. Каза й, че има намерение да се върне най-късно в два.

Д-р Масловски трябваше да отиде на работа, но даде на Мартин карта, за да не се изгуби.

Тръгна нагоре по течението на река Мочо и отвъд Ливърмор откри пътя за мините, който тръгваше от Тесла.

Километър след километър къщите на предградието Ливърмор оставаха все по-далеч назад, а пред него ставаше все по-стръмно. Имаше късмет с времето. Зимата по тези места никога не е така студена, както може да е другаде в Щатите, но поради близостта с морето се образуват дебели и плътни облаци и често пада гъста мъгла. В този ден, 27 януари, небето беше синьо и свежо, въздухът спокоен и студен.

През предното стъкло виждаше далеч пред себе си ледения връх на планината Седър. На шестнайсет километра след отклонението излезе на черен път, който се придържаше към ръба на склона и водеше към пустошта.

Мина покрай една зелена къща, но Ломакс му беше казал да кара до края. След още пет километра откри дървената хижа с комин от грубо издялани камъни, от който се издигаше струя дим.

Спря в двора и слезе от колата. От обора надникна крава порода Джързи. Откъм задния двор на хижата долетяха ритмични звуци. Заобиколи и намери Татко Ломакс, застанал на една канара, надвесена над долината и течащата отдолу река.

Беше на седемдесет и пет години и въпреки загрижеността на Санди имаше вид на човек, дето ще пребори и мечка гризли. Висок около метър и осемдесет и пет, облечен с мръсни дънки и карирана риза, възрастният учен цепеше дърва с такава лекота, сякаш режеше хляб.

Снежнобялата коса се спускаше до раменете, а брадичката му се очертаваше от бакенбарди с цвят на слонова кост. От отворената яка на ризата се подаваха още бели къдри и той сякаш не изпитваше студ, въпреки че Тери Мартин се свиваше в топлия си подплатен анорак.

— Значи ме намерихте? Чух, че идвате — рече Ломакс и разцепи последното дърво с един удар. Сетне остави брадвата и подаде ръка на посетителя си. Ломакс посочи един пън, а той седна на съседния.

— Доктор Мартин, така ли?

— Да.

— От Англия?

— Да.

Ломакс бръкна в джоба на ризата, извади тютюн и оризова хартия и започна да си свива цигара.

— Да не си от онези, дето много държат на правилата, а?

— Не, смятам, че не съм.

Ломакс изръмжа одобрително.

— Имах един такъв доктор, дето все към правила се придържаше. Караше ми се да не пуша.

Мартин отбеляза миналото време.

— Предполагам, че сте се отказали от него?

— Ами. Той се отказа от мен. Умря миналата седмица. На петдесет и шест. Стрес. Какво ви води насам?

Мартин бръкна в дипломатическото си куфарче.

— Трябва предварително да ви се извиня. Вероятно си губя времето, както и вашето. Но дали бихте хвърлили поглед на това?

Ломакс взе подадената му снимка и се вгледа в нея.

— Наистина ли сте от Англия?

— Да.

— И сте минали целия този път, за да ми покажете това?

— Познато ли ви е?

— Би трябвало. Прекарах пет години от живота си там.

Мартин зяпна стъписан.

— Значи дори сте били там?

— Живях там пет години.

— В Тармия ли?

— Ами да. Това не е в Оук Ридж, нали.

Мартин преглътна няколко пъти.

— Доктор Ломакс, тази снимка е направена преди шест дни от изтребител на американската флота, летял над бомбардиран завод в Ирак.

Ломакс вдигна поглед, очите му бяха яркосини под надвиснали бели вежди, сетне отново се вгледа в снимката и накрая рече:

— Мамка му, предупредих ги копелдаците му с копелдаци. Преди три години. Доклад им написах, че страните от Третия свят ще прибегнат точно до тази технология.

— И какво стана с него?

— О, сигурно са го хвърлили на боклука.

— Кои?

— Нали знаете, дървените глави с козирки.

— А тези дискове, фризбитата в завода, те какво представляват?

— Това са калутрони. А това на снимката е копие на едновремешния завод в Оук Ридж.

— Калу… как беше?

Ломакс вдигна отново поглед.

— Вие не сте доктор по естествени науки. Не сте и физик, така ли?

— Не. Занимавам се с арабистика.

Ломакс изръмжа, сякаш да не си физик е нещо срамно.

— Калутрони. Калифорнийски циклотрони. Накратко калутрони.

— Какво правят те?

— Електромагнитна изотопна сепарация. На вашия език те рафинират суровия уран 238, за да извлекат от него годния за бомба уран 235. И казвате, че това нещо е заснето в Ирак?

— Да. Бомбардирано е случайно преди седмица. Снимката е направена на следващия ден. Но най-важното е, че никой не знае какво е това.

Ломакс се загледа отново към долината, всмукна от цигарата си и пусна тънка струйка синкав дим от устата си.

— Мамка му! — изруга той. — Господине, живея тук, защото така искам. Далеч от всичкия този смог и движение. Нагледал съм се на цялата тази суматоха. Нямам телевизор, а само радио. Става дума за онзи тип, Саддам Хюсейн, нали?