— Не й обръщайте внимание. Работеше по-рано тук. Сега е пенсионер, живее сам в планината. От време на време наминава да се види със старите си колеги. Момичетата го обожават, носи им планински цветя. Странна птица.
Изпиха си кафето, но вече нямаше какво да си кажат. Джейкъбс трябваше да си върши работата. Извини се още веднъж, че не е успял да помогне. Сетне изпрати посетителя, върна се в кабинета си и затвори вратата.
Мартин изчака няколко секунди в коридора, после надникна в стаята на Санди и попита:
— Къде да намеря Татко Ломакс?
— Не зная. Живее в планината. Никой не е ходил там.
— Има ли телефон?
— Не, кабелите не стигат дотам. Но май има радиотелефон. По настояване на застрахователната компания. Трябва да знаете, че е ужасно стар.
Лицето й изразяваше искрена загриженост, каквато само калифорнийската младеж може да прояви по отношение на хора, преминали шейсетте. Порови в една картотека и му даде номера. Мартин го записа, благодари й и си отиде.
На десет часови пояса от Калифорния, в Багдад беше вечер. Възседнал велосипеда си, Майк Мартин препускаше на северозапад по улица „Порт Саид“. Току-що беше минал покрай стария Британски клуб, място, което преди се наричаше Саутгейт, и тъй като го знаеше още от детските си години, обърна глава да го огледа.
Невниманието му за малко не предизвика катастрофа. Беше стигнал до края на площад „Нафур“ и без да се замисли, продължи напред. От лявата му страна идваше голяма лимузина и макар формално да нямаше предимство, двамата ескортиращи мотоциклетисти очевидно не възнамеряваха да спират.
Единият зави рязко, за да избегне нескопосания фелах с кошница за зеленчуци на багажника си, но предното колело на мотоциклета удари велосипеда и го събори.
Мартин се просна на платното и зеленчуците се разпиляха. Лимузината удари спирачки, забави ход и зави край него, преди да продължи пътя си.
Застанал на колене, Мартин вдигна очи, докато колата отмина. Пътникът от задната седалка погледна през прозореца към селяндура, който си бе позволил да го забави дори частица от секундата.
Лицето на човека в униформата на бригаден генерал беше студено, слабо и язвително. От двете страни на носа се спускаха две дълбоки бръчки, които очертаваха ядно свити устни. За тази половин секунда Мартин забеляза очите. Не студени или гневни, не кървясали или проницателни, нито дори жестоки, а безизразни — напълно и съвсем безизразни; очи на отдавна умрял човек. Сетне лицето зад прозореца изчезна.
Беше виждал това лице и преди, но неясно, не на фокус, снимано, докато козирува, а снимката лежеше на масата в Рияд отпреди седмици. Току-що бе видял човека, от когото хората в Ирак най-много се страхуваха, може би дори повече, отколкото от президента. Наричаха го Ал-Муаззиб, Мъчителя, онзи, който изтръгваше признания, шефа на АМАМ Омар Хатиб.
По време на обедната почивка Тери Мартин набра номера, който му дадоха. Никой не се обади, чу само записа на захаросаното гласче: „Абонатът, когото търсите, не се обажда или е извън обсега на станцията. Моля, опитайте отново по-късно.“
Пол Масловски беше завел Мартин на обяд заедно с колегите от университета. Разговорът беше оживен и академичен. Набра отново номера след обяда, докато отиваше към Бароус Хол в компанията на завеждащата учебната част Катлин Келър, но отново не получи отговор.
Лекцията му се прие добре. Присъстваха двайсет и седем аспиранти и той остана във възторг от равнището и дълбочината на техните познания по всички доклади, които беше писал за халифата, владял Централна Месопотамия по времето, наричано в Европа Средни векове.
Накрая един от аспирантите стана да му благодари, че си е направил труда да прелети такова разстояние, за да говори пред тях. Всички го аплодираха, а Тери Мартин се изчерви и се кланя дълго в знак на признателност. Сетне забеляза телефон на стената във фоайето. Този път му се обадиха — един сопнат глас рече: „Да.“
— Извинете, доктор Ломакс ли е на телефона?
— Тук има само един, приятелче, и това съм аз.
— Зная, че ще ви прозвучи налудничаво, но идвам от Англия. Искам да се срещна с вас. Казвам се Тери Мартин.
— Англия, значи? Някъде далеч оттук. За какво ви е притрябвал стар бухал като мен, господин Мартин?
— Искам да се възползувам от познанията ви. Да ви покажа нещо. Хората в Ливърмор казват, че сте стара кримка, виждали сте всичко във вашата специалност. Искам да видите и това, което нося. Трудно ми е да обясня по телефона. Мога ли да дойда при вас?
— Няма да ми донесете данъчна декларация, нали?
— Не.
— Или афиш от „Плейбой“?
— Боя се, че не.
— Сега вече възбудихте любопитството ми. Знаете ли как да дойдете?
— Не. Приготвил съм лист и молив. Ще ми обясните ли?
Татко Ломакс му каза как да стигне до мястото, където живее. Това отне доста време. Мартин внимателно си отбеляза всичко.
— Утре сутрин — рече пенсионираният физик, — сега е твърде късно, ще се загубите в тъмното. Ще ви трябва джип.
Сутринта на 27 януари сигналът бе уловен от единия от двата Е-8А Джей-СТАР, участващи във Войната в Залива. Тези самолети все още бяха в експериментална фаза и екипажите им се състояха най-вече от цивилни технически лица. Но в началото на месеца ги извикаха набързо от базата им в завода „Груман“ в Мелбърн, Флорида, да дойдат едва ли не на другия край на света — на Арабския полуостров.
Тази сутрин една от двете машини, настанени във военновъздушната база на Рияд, летеше високо над иракската граница, все още в саудитското въздушно пространство, обхващайки с радара си Нордън около сто и петдесет километра от западната иракска пустиня.
Сигналът беше слаб, но говореше за метал, който се движи бавно, далеч в Ирак — може би конвой, състоящ се от два-три камиона. Но нали Джей-СТАР беше създаден точно за това. Командирът се обади на един от самолетите АУАКС, кръжащи над северната част на Червено море, като му даде точното местоположение на малкия иракски конвой.
В туловището на АУАКС-а командирът отбеляза координатите и се огледа за намираща се във въздуха двойка самолети, които биха могли да направят недружелюбно посещение на конвоя. Всички операции в западната пустиня по това време продължаваха да са насочени към търсенето на ракети Скъд, независимо от вниманието, което се отделяше на двете огромни иракски военновъздушни бази, наречени Х-2 и Х-3, разположени точно в тази част на страната. Джей-СТАР може би бе засякъл мобилна ракетна установка Скъд, макар това да не беше нещо нормално през деня.
Командирът на АУАКС най-накрая откри една двойка Ф-15Е Страйк Игъл.
Дон Уокър летеше на юг на височина 6 000 метра след изпълнението на боен полет до покрайнините на Ал Каим, където двамата с партньора си Ранди Робъртс току-що бяха унищожили една ракетна база, отбраняваща заводи за отровни газове, определени за унищожаване по-късно.
Уокър прие повикването и провери горивото. Беше малко. Нещо по-лошо, беше пуснал своите насочвани с лазер бомби и на пилоните под крилете на самолета висяха само две ракети Сайдуиндър и две Спароу. Но това бяха ракети въздух-въздух, предназначени за среща с иракски реактивни самолети.
Някъде на юг от границата го чакаше търпеливо определеният танкер и той щеше да има нужда от всяка капка гориво, за да стигне до Ал Харз. И все пак конвоят се движеше само на 80 километра оттам и само на 8 километра встрани от определения курс. Можеше да хвърли един поглед, независимо че не разполага с бомби.
Партньорът му бе чул всичко, въздухът бе чист, затова Уокър махна през стъклото на Ранди и двата самолета направиха лупинг вдясно от своя път.
От 2500 метра видя източника на светлата точка, появила се на екрана на Джей-СТАР. Не беше ракетна установка Скъд, а два камиона и два БРДМ-2, съветско производство — бронирани коли на колела, а не на вериги.
