— Мога ли да се обадя по телефона?

— Естествено — отвърна Масловски. — У вас ли искаш да позвъниш?

— Не, тук. Имаш ли указател?

Професорът му даде указателя и излезе. Намери номера на Ливърмор. Националната лаборатория „Лорънс Ливърмор“ в околия Алмеда. Успя да ги хване навреме. Когато отсреща отговориха, той попита:

— Бихте ли ме свързали с Отдел „Z“? — Произнесе го като англичанин — „Зед“.

— Кой? — попита телефонистката.

— Отдел „Зи“ — поправи се Мартин. — Кабинета на директора.

— Изчакайте, ако обичате.

Обади се друг женски глас:

— Кабинетът на директора, какво обичате?

Вероятно британското произношение помогна. Тери обясни, че се обажда д-р Мартин, преподавател от Англия, пристигнал за малко в Калифорния, и ще се радва, ако може да разговаря с директора. Сега вече се обади мъжки глас.

— Доктор Мартин?

— Да.

— Аз съм Джим Джейкъбс, заместник-директор. С какво мога да ви бъда полезен?

— Вижте, разбирам, че е съвсем неочаквано, но съм тук на кратко посещение, ще изнасям лекция във факултета по близкоизточни науки в Бъркли. Сетне трябва да отлетя обратно. Всъщност въпросът е дали бих могъл да дойда в Ливърмор и да се срещна с вас?

Усети, че онзи отсреща се озадачи.

— Бихте ли ми казали за какво става дума, доктор Мартин?

— Да, но няма да е лесно. Член съм на британската част на комитета „Медуза“. Това говори ли ви нещо?

— Разбира се. Днес вече приключваме. Ще ви бъде ли удобно утре?

— Идеално. Имам лекция следобеда. Може ли да се видим сутринта?

— Какво ще кажете за десет часа?

Уговориха се. Мартин ловко избегна да спомене, че всъщност той не е ядрен физик, а арабист. Нямаше нужда да усложнява нещата.

Тази нощ, на другия край на света, във Виена, Карим спа с Едит Харденберг. Прелъсти я много сръчно, без да бърза. Всичко следваше естествения ход на нещата — първо концерт, после вечеря навън. Докато пътуваха в колата й от центъра на града до апартамента й в Гринцинг, Едит продължаваше да се залъгва, че става дума за едно кафе и целувка за лека нощ.

Когато я взе в обятията си и нежно, но настойчиво я целуна, тя му позволи; предишното й решение да протестира сякаш се изпари.

Когато я вдигна на ръце и я понесе към малката й спалня тя склони глава на рамото му и се отпусна. Почти не усети как строгата й рокля се плъзна на земята. Ръцете му бяха сръчни — нещо, с което Хорст не можеше да се похвали. Нямаше бутане, блъскане, нито заяждане на ципове и копчета.

Все още беше по комбинезон, когато се пъхна при нея, под големия виенски пухен юрган и топлината на стегнатото му младо тяло идваше като от голяма електрическа завивка в студената зимна нощ.

Не знаеше какво да прави, затова стисна очи и си рече: да става каквото ще. Бе обзета от необикновени, страшни и греховни усещания, събудени от ласките на неговите устни и нежните търсещи пръсти. Хорст никога не беше правил така.

Когато устните му се откъснаха от нейните и от гърдите й и потърсиха други лоши, забранени места, които майка й неизменно наричаше „там долу“, започна да изпада в паника.

Опита се да го бутне, протестирайки вяло. Знаеше, че всичко това е непристойно, но младият мъж беше упорит като невръстен шпаньол, попаднал на застрелян пъдпъдък.

Той не обърна внимание на нейното непрестанно: „Nein, Karim, das sollst du nicht“*, после вълните се сляха в прилив и тя се почувства като малка лодка в подлудял океан, докато и последната огромна вълна не се стовари върху нея и тя се удави в непознато за нея усещане.

[* „Не, Карим. Така не бива“ (нем.). — Б.пр.]

Притисна лицето му към малките си, невзрачни гърди и го приласка мълчаливо.

Тази нощ той я люби два пъти — малко след полунощ и преди зазоряване — и всеки път беше толкова нежен и силен, че сдържаната й дотогава обич се изля като порой, за да се срещне с неговата. След втория път си позволи да прокара ръце по тялото му, докато той спеше, учудвайки се на блясъка на кожата и любовта, която изпитваше към всеки сантиметър от нея.

Макар да не знаеше, че гостът му има и друг интерес на този свят извън арабистиката, д-р Масловски настоя да закара Тери Мартин до „Лорънс Ливърмор“ сутринта, вместо да го вкара в разноски да взима такси.

— Изглежда, моят гост е по-важен човек, отколкото предполагах — подхвърли той по време на пътуването. Мартин възрази, че не е така, но калифорнийският учен беше наясно, че не всеки може да бъде допуснат в лабораторията след едно телефонно обаждане. Д-р Масловски обаче беше дискретен човек и не зададе повече въпроси.

На главния пропуск униформената охрана разгледа паспорта на Мартин, обади се по телефона и ги упъти към един паркинг.

— Ще почакам тук — рече Масловски.

Като се има предвид какво е значението на работата, която върши лабораторията, човек остава изненадан от сградите на Васко Роуд — някои наистина са съвременни, но останалите приличат на стара казарма. За да е пълен конгломератът от стилове, между старите казармени помещения бяха наместени „временни“ бараки, оказали се, както често става, съвсем трайни. Заведоха Тери в група сгради, разположени от страната на Ист Авеню.

Нямаха внушителен вид, но точно там група учени следят разпространяването на ядрената техника из Третия свят.

Джим Джейкъбс се оказа не много по-възрастен от Тери Мартин, малко под четирийсет години, доктор на науките и ядрен физик. Посрещна Тери в безпорядъка на собствения си кабинет.

— Добро утро. Обзалагам се, че сте очаквали в Калифорния да бъде горещо. Така е с всички. Но не и тук. Кафе?

— С удоволствие.

— Захар, сметана?

— Черно, ако обичате.

Д-р Джейкъбс натисна копчето на секретарската уредба.

— Санди, може ли да получим две кафета? Моето знаеш какво, а другото черно.

И се усмихна на своя посетител. Не си направи труда да спомене, че е разговарял с Вашингтон да се увери, че в комитета „Медуза“ действително фигурира човек с името на посетителя от Англия. Член на американската част на комитета, когото познаваше, провери в списъка и потвърди това. Джейкъбс беше впечатлен. Посетителят изглеждаше млад, но очевидно имаше голямо влияние в Англия. Американецът знаеше всичко за комитета „Медуза“, защото с него и колегите му се бяха консултирали седмици наред за Ирак и те им бяха предоставили всичко, с което разполагаха — всяка подробност за глупостта и немарливостта на Запада, която едва не бе дала на Саддам Хюсейн възможността да се сдобие с атомно оръжие.

— С какво мога да помогна? — попита той.

— Зная, че стрелям напосоки — отвърна Мартин, бъркайки в дипломатическото си куфарче, — но сигурно вече сте виждали това?

И извади снимката от Тармия, която Паксман му бе връчил, независимо от заповедта. Джейкъбс хвърли един поглед и кимна.

— Разбира се, преди три-четири дни получихме една дузина такива снимки от Вашингтон. Какво мога да кажа? Нищо не ми говорят. Не мога да ви кажа нищо повече от онова, което казах на Вашингтон. Никога не съм виждал подобно нещо.

Санди влезе с кафето — ослепителна калифорнийска блондинка, изпълнена със самоувереност.

— Здравейте — рече тя на Мартин.

— О, да, здравейте. Видя ли ги директорът?

Джейкъбс се намръщи. Намекът беше, че той не е достатъчно високопоставен.

— Директорът кара ски в Колорадо. Но ги показах на някои от най-големите мозъци с които разполагаме тук.

— Не се съмнявам — кимна Мартин. Още една глуха улица. Това наистина се оказа изстрел напосоки.

Санди сложи чашите с кафе на бюрото. Погледът й падна върху снимката.

— О, пак ли тези? — рече тя отегчено.

— Пак — рече Джейкъбс и се усмихна закачливо. — Доктор Мартин смята, че трябва да им хвърли поглед някой… по-възрастен.

— Добре — отвърна тя, — да ги покаже на доктор Татко Ломакс.

И излезе от стаята.

— Кой е Татко Ломакс? — попита Тери.