Диего Гарсия не е сред най-посещаваните места в света. Това е островче, малко по-голямо от коралов атол, в най-долния край на архипелага Чагос в южната част на Индийския океан. Някога британска територия, островът от години бе даден под наем на САЩ.

Макар и изолиран, по време на Войната в Залива той стана домакин на набързо сформираното 4300-то бомбардировъчно крило на американската авиация, съставено от самолети Въздушна крепост Б-52.

Може да се каже, че Б-52 са ветераните в тази война, след като бяха на въоръжение вече над трийсет години. Дълго време представляваха гръбнака На Стратегическото въздушно командване с център в Омаха, щат Небраска. Огромни летящи мастодонти, които кръжаха денонощно по периферията на съветската империя, въоръжени с термоядрени бомби.

Макар и стар, бомбардировачът беше страхотен и по време на Войната в Залива модернизираният модел „Г“ бе успешно използван в пустините на Южен Кувейт върху окопаните войници на минаващата за елитна иракска Републиканска гвардия. По време на настъплението на коалицията каймакът на иракската армия напускаше бункерите си с измъчен вид и вдигнати ръце, защото нервите им бяха разсипани и духът — пречупен от денонощните бомбардировки на Б-52.

Във войната участваха само осемдесет такива бомбардировачи, но полезният товар, който носят, е толкова голям, че те пуснаха 26 000 тона бомби, или 40 процента от общия тонаж за цялата война.

Те са толкова големи, че когато стоят неподвижни на земята, крилете им, на които са монтирани осем двигателя „Прат енд Хуитни Джей-57“ в четири двойки, се огъват надолу. При излитане с пълен товар крилете вдигат огромното туловище подобно на чайка. Само по време на полет те стърчат право встрани.

Една от причините, поради които успяха да всеят такъв ужас у републиканските гвардейци в пустинята, бе, че нито се виждат, нито се чуват; летят толкова високо, че бомбите им падат изневиделица, без предупреждение и това ги прави още по-страшни. Но макар и добри за масирани бомбардировки, точността не е най-силната им страна, както се опита да посочи сержантът.

На разсъмване на 22 януари три Б-52 излетяха от Диего Гарсия и се отправиха към Саудитска Арабия. Всеки от тях носеше максималния си полезен товар — петдесет и една триста и петдесет килограмови „чугунени“ или „глупави“ бомби. Двайсет и седем от тях самолетите носят вътре, а останалите — на шини под крилата.

Три бомбардировача представляват обикновената „клетка“ за всяка операция и екипажите им бяха разчитали да прекарат деня в плуване и подводен риболов. Примирени, те начертаха курс до далечния завод, който не бяха виждали и никога нямаше да видят.

Самолетите се отправиха на север, намериха Тармия, избраха „образа“ на определения обект и пуснаха върху завода всичките 153 бомби. Сетне се върнаха у дома в архипелага Чагос.

Сутринта на 23-и, когато Лондон и Вашингтон започнаха да настояват за повече снимки на тайнствените „фризби“, беше нареден още един полет за Оценка на бомбените поражения, но този път системата се носеше от разузнавателен самолет фантом на Въздушната национална гвардия на Алабама, който излетя от базата Шейх Иза на Бахрейн.

Изменяйки на традицията си, този път Въздушните крепости бяха уцелили обекта съвсем точно. Там, където някога стояха фризбитата, зееше огромен кратер. Лондон и Вашингтон трябваше да се задоволят със снимките, направени от капитан трети ранг Дарън Клири, с които вече разполагаха.

Най-добрите анализатори от Черната дупка видяха снимките, свиха безпомощно рамене и ги препратиха на началниците си в двете столици.

Копия от снимките бяха изпратени веднага на двата центъра за разчитане на снимки във Великобритания и Съединените щати.

Онези, които минават покрай безцветния квадратен тухлен блок на ъгъла в един изпаднал и занемарен квартал в центъра на Вашингтон, едва ли ще познаят какво се върши вътре. Единственият признак, че там е разположен Националният център за разчитане на снимки, са въздуховодите на климатичната инсталация, която поддържа необходимата температура за цяла батарея от най-мощните компютри в Америка.

Останалото — прашните прозорци със следите от струйки дъжд по тях, обикновената врата и боклукът, който вятърът носи по улицата пред сградата, биха навели на мисълта за не особено проспериращ склад.

Но точно тук пристигат направените от сателитите, снимки, точно тук работят анализаторите, които казват на хората от Националната разузнавателна служба, Пентагона и ЦРУ точно какво са видели тези прескъпи птички. Дори анализаторите, които владеят най-модерната техника, които са млади, умни и интелигентни, не бяха виждали преди дискове, подобни на тези в Тармия. Така че изпратиха снимките в архив и съобщиха за това.

Специалистите от Министерството на отбраната в Лондон и от Пентагона във Вашингтон, които познаваха едва ли не всяко конвенционално оръжие от лъка и стрелата насам, разгледаха снимките, поклатиха глава и ги върнаха.

От страх да нямат нещо общо с оръжията за масово унищожение, ги показаха на учените в Портън Даун, Харуел и Олдърмастън в Англия, както и на Сандия, Лос Аламос и „Лорънс Ливърмор“ в Америка. Резултатът беше същият.

Най-доброто предположение беше, че дисковете са част от големи електрически трансформатори, предназначени за нова иракска електростанция. Трябваше да се задоволят с това обяснение, когато, след искането за нови снимки от Рияд, стана ясно, че заводът Тармия буквално е престанал да съществува.

Обяснението беше добро, но не даваше отговор на един въпрос — защо иракските власти се опитваха така отчаяно да покрият и заличат всичко.

Едва вечерта на двайсет и четвърти Саймън Паксман, който се обаждаше от телефонна кабина, звънна на д-р Тери Мартин у дома.

— Какво ще кажеш за още една вечеря в индийски ресторант?

— Тази вечер не мога — отвърна Мартин! — Стягам си багажа.

Не спомена, че Хилари се е върнал и също иска да прекара вечерта със своя приятел.

— Къде отиваш? — попита Паксман.

— Америка — рече Мартин, — поканен съм да изнеса лекция за Абасидския халифат. Доста ласкателна покана. Изглежда им харесва проучването на законовата структура на Третия халифат. Извинявай.

— Просто има още нещо, което дойде от юг. Още една загадка, която никой не може да обясни. Но тя не е свързана с нюанси в арабския език, техническа е. Все пак…

— За какво става дума?

— Една снимка. Извадих копие.

Мартин се поколеба.

— Още една носена от вятъра сламка ли? — попита той. — Добре, в същия ресторант. В осем.

— Сигурно е точно това — рече Паксман, — само още една сламка.

Глава 17

На следващия ден, малко след три следобед, Тери Мартин кацна на международното летище в Сан Франциско, където го посрещна неговият общителен и гостоприемен домакин професор Пол Масловски, облечен в академичната униформа на американските преподаватели — сако от туид, с кожени кръпки на лактите, — и отведнъж се почувства обгърнат в топлата прегръдка на американското гостоприемство.

— Двамата с Бети сметнахме, че хотелът ще е някак безличен, и се питаме дали не би предпочел да се настаниш у нас? — попита го Масловски в колата на път към града.

— Благодаря, това е чудесно — отвърна искрено Мартин.

— Студентите очакват с нетърпение да те чуят, Тери. Разбира се, не сме много хора, нашата арабска катедра положително е по-малка от вашата в Лондон, но хората са истински ентусиасти.

— Чудесно. И аз с нетърпение очаквам да се срещна с тях.

Двамата се разприказваха оживено за общата си страст — Средновековна Месопотамия, докато стигнаха до дървената къща на професор Масловски в крайградския жилищен комплекс Менло Парк.

Там се запозна с Бети, съпругата на Пол, и се настани в топлата и удобна стая за гости. Погледна часовника си — пет без четвърт. Слезе долу и попита: