— Задействана ли е?

— Мисля, че да.

— Откъде знаеш… видя ли я?

— Не. Попитах ал Ямани къде е Зубаир и той ми отговори, че е мъртъв. Само той знаел как да обезвреди бомбата. Затова предполагам, че механизмът е задействан. Искаш ли да я отворя и да погледна?

— Не! — изкрещя Раймър. — В никакъв случай не я пипай! Изпратил съм екипа. В момента излитат от Нешънъл Мол. Къде се намираш ти?

— Под моста Удроу Уилсън.

— На единайсет километра от Белия дом. С каква скорост се движиш?

Рап погледна към бордовото табло пред себе си.

— С петдесет и шест километра в час. Това е най-високата скорост.

— Почти по километър на минута. Не е лошо. Колкото повече се отдалечиш, толкова по-добре.

— Пол, аз не съм някакъв си проклет камикадзе. Надявам се, че имаш по-добър план. Не искам да седя безпомощно, докато тая проклетия гръмне.

— Имам… имам, но ако се отдалечиш с петнайсет километра, ситуацията ще е по-различна. Хората ми идват, Синият екип е на път от Литъл Крийк. Продължавай на юг с максимална скорост още поне шест минути. Хората ми ще се появят от задната ти страна и ще ти посочат място, където да акостираш. После ще поемат нещата в свои ръце.

Рап отново погледна към хладилната камера. Двамата мъже, които беше застрелял, лежаха един върху друг там, където ги беше захвърлил Сам. За момента Мич не виждаше по-разумен вариант от този да продължи да пори реката с максимална скорост.

— Добре, ще ги чакам. — Той затвори и се обърна към Сам: — Повикай по радиостанцията хеликоптера и кажи на пилотите да ни следват.

Рап държеше с едната ръка руля, а с другата започна да сваля брезентовото покривало. Платното изплющя и падна назад, в реката. Той провери скоростта и запасите от гориво, след което клекна и се приготви за шестминутното пътуване.

Яхтеният пристан се намираше на пет километра от моста, от страната на Вирджиния. Хеликоптерът на Министерството на енергетиката направи кръг и се снижи за кацане. Моторницата продължи да се движи на пълни обороти, по пътя си едва не прегази две по-малки лодки. Хората на тях бясно ръкомахаха и ругаеха лудия кучи син, който управляваше толкова безотговорно единайсетметровата моторница. Рап се насочи право към сградата до пристана. Тези, които не бяха отишли да гледат как хеликоптерът каца на паркинга, се вторачиха в летящия към тях съд, изпълнени с ужас.

Мич рязко издърпа дроселите, остави ги в неутрално положение за половин секунда, после даде пълен назад. Двигателите изреваха, докато се нагодят на новия режим, а хората по брега се разбягаха във всички посоки. Моторницата спря на няма и десет метра от кея, но инерцията продължи да я носи напред. Изблъска няколко лодки и съоръжения.

Рап намали оборотите на левия двигател, а десния даде на пълен напред. Лодката се завъртя, кърмата й се обърна към брега. Тогава даде десния двигател на заден ход и моторницата се плъзна назад, към пристана.

Мъж на средна възраст, с бермуди и фланелка с къси ръкави, излезе от офиса и се развика:

— За какъв се мислиш ти, бе?

Рап постави двигателите в неутрално положение и изобщо не му обърна внимание.

— Сам, вземи въжетата и привържи моторницата.

По паркинга тичаха трима мъже, всеки от които — натоварен с куфари, чанти и раници. Спряха в края на пирса и оставиха оборудването си на земята. Непознатият със смешните шарени бермуди обаче още не бе свършил и се запъти към Рап, заканително размахал юмрук.

— Виж какво, скапаняко, през всичките ми години като моряк не съм виждал по-голям некадърник от теб. — Той се доближи точно до борда на моторницата. — За кой се мислиш ти, а?

— Аз съм федерален агент — отвърна Рап и посочи труповете, проснати на кърмата. — Убих тези двамата, в каютата има още един и ако не искаш да ми бъдеш четвъртият, те съветвам да ми се махаш от очите веднага!

Непознатият онемя и се вцепени — не можеше да откъсне поглед от труповете.

— Веднага! — извика Рап. Онзи се обърна и тръгна назад толкова бързо, колкото му позволяваха кльощавите крака. Около пирса се бе събрала тълпа, хората продължаваха да прииждат.

— Обади се на пилотите и им кажи да кацнат на паркинга — нареди Рап на Сам. — Нека ти помогнат да разкараш всичките тия хора оттук, после отцепете периметъра.

Един от инженерите на Раймър носеше раница. Той мина по кея и скочи във водата. Когато стигна до рампата на кърмата, водата беше почти до кръста му.

— Колегите ми останаха да затворят вратите на нашия вертолет. Ще дойдат всеки миг.

Рап кимна.

— Качи се горе и кажи на всички да се махат.

Техникът се доближи до хладилната камера, погледа я няколко секунди и изкрещя на другите двама:

— Гама-излъчване единайсет, разпад на неутроните шест.

Рап наблюдаваше с повишен интерес.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Значи, че е горещо. — Техникът от Екипа за търсене и реагиране бързо се върна на кея.

Рап погледна към тълпата, която продължаваше да се трупа. Сам се опитваше да ги изблъска назад. Неколцина сочеха и задаваха въпроси, докато останалите гледаха хеликоптера на ЦРУ, който кръжеше над тях и търсеше място за кацане.

Рап извади пистолета и стреля два пъти във водата. Гърмежите привлякоха вниманието на всички и те се обърнаха към него.

— Веднага напуснете паркинга, мамка му! Случаят е спешен!

Хората схванаха думите му и се разпръснаха към колите си. Рап се обади на Раймър.

— Пол, Мич е. Имам идея. Защо не натоварим бомбата на хеликоптера?

— Ние не правим така, Мич.

— Защо?

— Първо трябва да диагностицираме устройството. Обикновено изобщо не ни се налага да го местим, още повече пък по въздуха.

— Защо?

— Взривът от въздуха ще е с по-голям обхват и мощност. Стой си там и остави хората ми да работят. Синият екип ще дойде до пет минути. После за още няколко минути ще обезвредят бомбата.

— Извини ме, че не споделям твоята увереност, но май ти споменах, че според ал Ямани само Зубаир може да я обезвреди.

— Мич, сапьорите от Екип 6 са най-добрите. Със сигурност ще разгадаят схемата на детонатора.

— Ами ако не могат, какво ще правим?

— Никога досега не се случвало подобно нещо.

— На практика или изобщо?

— И двете.

— Как не! Нали ми каза, че не са обезвреждали истински ядрени бомби досега?

— Не… чак истински не са. Но непрекъснато се занимават с конвенционални експлозиви. Принципът е същият.

— Дано си прав.

> 92

Синият екип пристигна с два сиви хеликоптера на ВМС „Сийхоук“. Големите машини се приземиха на паркинга, от всяка се изсипаха половин дузина мъже. Най-малко шестима от тях бяха тежко въоръжени, облечени от главата до петите в черно бойно облекло и екипировка. Бързо се разпръснаха ветрилообразно, за да отцепят периметъра. Двама от екипа носеха светлосини противорадиационни костюми с херметично запечатани ботуши, шлемове и ръкавици. Други четирима бяха облечени в пустинни камуфлажни униформи.

Рап още се намираше на мостика на „Скандинавската принцеса“. Гледаше как „тюлените“ разтоварват оборудването си и обсъждат нещо с колегите си от Министерството на енергетиката. Погледна часовника си. Беше 12:08. Мира не му даваше притеснението, че бомбата може да избухне всеки миг. Бе сигурен, че планът на ал Ямани е да се приближи максимално до столицата, да избие президента и останалите държавни ръководители, които щяха да присъстват на церемонията по откриването на мемориала. Денят в памет на загиналите във войните лесно можеше да се превърне в Деня на Апокалипсиса.

Церемонията беше насрочена за 13:00 часа и Рап предположи, че имат още петдесет и две минути до взрива.

Това бяха жизненоважни минути, в които той беше длъжен да отдалечи бомбата максимално от града. Погледна към четирите хеликоптера на паркинга и реши отново да се обади на Раймър.