По обратния път към кухнята сателитният му телефон звънна. Взе го и погледна дисплея. Беше Кенеди. Откакто напусна Вашингтон, това беше четвъртият й опит да се свърже с него. В къщата нямаше телевизор, а и той нито веднъж не беше пуснал радиото, за да научи какво става по света. Загледа се в дисплея и след няколко секунди с неохота реши, че все пак е добре да разбере.
— Ало.
— Добро утро — поздрави тя притеснено.
— Всичко наред ли е? — сънено попита Рап.
— Да, всичко е наред. Седя на терасата и гледам как Томи прави пясъчен замък. Би ли ми обяснил защо не си вдигаше телефона?
Рап взе кафето си и излезе навън. Вратата зад него се затвори сама.
— Нямах настроение да говорим. — Мич тръгна към езерото.
— И защо така?
След като в събота напусна Вашингтон, негодуванието му към онези, които не споделяха неговата всеотдайност, значително бе намаляло.
— А ти как мислиш, Айрини? Не ти ли хрумна, че ми писна от всичките тия глупости?
— Можеш ли да бъдеш по-конкретен?
— Най-напред, само минути ни деляха от унищожението на половин милион души и столицата на страната. — Старите дъски на дока скърцаха под тежестта му.
— Но унищожение нямаше, Мич. Благодарение на теб, Пол Раймър, Скип и още много други хора ние ги спряхме.
Рап седна в шезлонга на ръба на дока.
— Изобщо не биваше да се стига дотам, Айрини. Просто имахме дяволски късмет.
— Но ги спряхме и президентът ти е изключително благодарен.
Рап погледна към водата. Езерото беше напълно спокойно, нямаше и една вълничка. На езика му беше да отвърне, че президентът може да се целуне отзад, но размисли.
— В момента не ми пука много за президента.
— Жалко, защото единствено ти можеш да го убедиш да не те хвали публично довечера, когато ще произнесе речта си.
Рап онемя от изненада.
— За какво говориш?
— Не си ли чел вестници, не гледаш ли телевизия?
— Не. Намирам се в северен Уисконсин. Най-близкият град е на двайсет и пет километра оттук.
— Е, взривът в Маунт Уедър е бил засечен от сеизмичните централи по целия свят. Френското правителство се оплаква, че сме нарушили Договора за забрана на ядрените опити, германците тръбят, че западно от Вашингтон е станала ядрена авария, а според американските медии е била извършена терористична атака срещу секретен държавен обект близо до Вашингтон.
Рап остави чашата си.
— Айрини, кажи на президента, че нито се нуждая, нито искам публични благодарности.
— Вече му го казах, но той ще и да чуе. Повтаря, че независимо дали го искаш или не, ти го заслужаваш.
— Категорично съм против.
— Тогава му го кажи сам.
Мич с копнеж отправи взор към езерото.
— Нямам желание да говоря с президента. Кажи му, че вече обмислям да се оттегля. Нека спомене името ми, щом толкова настоява, няма да му преча. Информирай го, че не само ще си подам оставката, но и ще разкажа на всички журналисти във Вашингтон как, докато ние правехме всичко, за да спрем терористите, той беше по-загрижен за преизбирането си. Предпочете да се вслуша във Валъри Джоунс, Мартин Стоукс и онази Стийли от Министерството на правосъдието.
Последва дълга пауза.
— Нали не мислиш сериозно да си подадеш оставката?
— Напротив, адски съм сериозен.
— Мич, не го взимай прекалено навътре. Сигурна съм, че ще убедя президента да не…
— Работата не е в това, Айрини. Писна ми от тая каша. От цялата бюрокрация. До гуша ми дойде да убеждавам разни политически дейци с колко сериозни заплахи се сблъскваме. Омръзна ми разни господа да смятат проблемите за незначителни вътрешни неприятности, докато на практика ние водим истинска война.
— Мич, споделям мнението ти, но ти си прекалено ценен за нас, за борбата. Нужен си ни.
— Тогава по-добре накарай президента да направи някои промени. Не желая нито похвали, нито публична благодарност… Искам някои хора да бъдат уволнени. Помниш ли когато уволнявахме хора или те сами си подаваха оставката под натиска ни? Е, не ми пука дали сами ще си тръгнат или някой ще им покаже вратата, но те трябва да се махнат.
Кенеди не отговори веднага.
— Ще се успокоиш ли, ако Валъри Джоунс напусне до един месец? — попита след дълга пауза тя.
— Добре е за начало. Ами Стийли и Стоукс?
— За Стоукс не знам, но според мен той не е голям проблем. Ако му кажем да си наляга парцалите, ще го направи.
— Добре, ами Стийли? Тя е идиотката, която убеди президента да прати онези двамата от Атланта в затвора. Те заслужаваха да бъдат натикани в дупка, дето слънце не огрява.
— Между нас да си остане, мисля, че можем да го постигнем. Достатъчно ли е?
— Повтарям… добре е за начало.
— Значи скоро ще те видя на работа?
Рап отново погледна към спокойното езеро. Лодката със скиора отзад се насочи в неговата посока. Оставаха още няколкостотин метра, но се виждаше, че фигурката на ските е жена му. При завоите тя почти лягаше във водата и вдигаше стени от вода.
— Мич… — прекъсна го Кенеди. — Нещата далеч не са свършили. Знаеш, че пак ще се опитат.
Радикалните ислямисти и фундаменталисти едва ли щяха да свият знамената скоро. Рап ги познаваше достатъчно добре. Въздъхна и затвори очи.
— Айрини, уморен съм. Писна ми да си блъскам главата с хора, които би трябвало да са на моя страна.
— Повярвай ми, напълно те разбирам. Вече говорих с президента по този въпрос. Той призна, че не се е вслушвал достатъчно в съветите ни. Цялата сериозност и мащабност на онова, което за малко не се случи, го разтърси из основи. — Кенеди прозвуча изненадващо оптимистично. — Мич, сега е моментът той да обяви война на терористите, ако реши, защото вече имаме повод.
— Но дали ще го стори? Ще ни даде ли картбланш за действие, ако се стигне дотам?
— Този път… мисля, че да.
Рап се вторачи във водата и се запита дали изобщо някога ще избяга от съдбата си, от всичко това. Едва ли. Прекалено много емоции и страст влагаше в борбата. Но не биваше да го споделя с Кенеди и президента. Тъкмо щеше да ги принуди да му дадат всичко необходимо.
— Айрини, искам картбланш. Кажи на президента, че ще очистя всеки един кучи син, който е замесен в провалените атентати. И не искам никой от Белия дом или Министерството на правосъдието да ми се бърка.
— Според мен има голяма вероятност да одобри стратегията ти.
— Добре… тогава ще се върна до края на седмицата. — Рап затвори, умът му вече бе на хиляди километри оттук, разработваше план за възмездие. В главата му се оформи списък с имената на тези, от които щеше да започне най-напред. Съвсем скоро религиозните фанатици щяха да се прегрупират и да ударят отново. Мич съзнаваше, че войната далеч не е свършила. Битката бе неизбежна, а пътят към възмездие само един — пътят напред, пътят на решителните действия и надмощието.
I>
Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/4399
__Издание:__
Винс Флин. Денят на Апокалипсиса
Американска
Превод: Петър Нинов
Редактор: Димитър Риков
Художествено оформление на корица: Димитър Стоянов — ДИМО
ИК „Ера“, София, 2004 г.
ISBN: (липсва)
I$
